Определение № 254 от 12.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1478/2021 г.

Производството е по реда чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата Е. И. Д. срещу решение № 331 от 02.04.2021г. по в.гр.д.№ 4064/2020г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 13710/2017г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения срещу „Булстрад Виена Иншурънс Груп“АД иск с правно основание чл.226,ал.1 КЗ-отм. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. Х. Д. - неин баща, настъпила в резултат на пътно произшествие от 09.04.2016г. В касационната жалба е въведен довод за недопустимост на въззивното решение, който порок е обоснован с твърдението, че „извод за отсъствие на вина и противоправност като елемент на фактическия състав на чл.45 ЗЗД е направен за първи път във въззивното решение без да са налице аргументи и възражения в тази насока от ответника“. Поддържа се, че е недопустимо въззивният съд да се произнася за отсъствие на противоправно поведение, аргументирайки се с основание за изключване на вината на дееца. Изложени са и доводи за неправилност като се твърди, че по делото са „безспорно установени” елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане и вината на водача на товарния автомобил „И.“ И. Ч., който не е реагирал своевременно и е предприел със закъснение аварийно спиране и заобикаляне, но в момент, в който ударът на велосипедиста И. Д. вече е бил непредотвратим. Твърдението е, че ако водачът на автомобила бе реагирал своевременно чрез аварийно спиране, без да навлиза в лентата за насрещно движение, е могъл да предотврати настъпването на пътното произшествие. Поддържа се, че въззивната инстанция не се е произнесла по оплакванията, наведени във въззивната жалба на ищцата. Искането е за отмяна на въззивното и потвърденото с него първоинстанционно решение и уважаване на иска със законните последици. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:1/„ Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“ при позоваване на противоречие на обжалваното решение с цитирана практика на състави на ВКС; 2/„ Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира самостоятелни фактически изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението?“ поради твърдяно противоречие на обжалваното решение с ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; 3/ „Чия е доказателствената тежест за оборване на законова презумпция за вина и за приложението на чл.15 НК и следва ли да бъде проведено пълно и обратно доказване?“ при поддържано противоречие на обжалваното решение с практика по чл.290 ГПК на ВКС и със задължителна практика, обективирана в ППВС: № 1/53г., № 7/65г., № 1/85г. и посочени тълкувателни решения. 4/ „Съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС, съгласно ТР №28/28.11.1984г. относно началния момент на възникване на опасност за движението и дължимото от водача на мпс поведение“; 5/„ При определяне на механизма на птп, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?“ като се твърди противоречие с решението по т.д.№ 3871/2013г. на Първо т.о. на ВКС. При допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 6/ Следва ли при постановяване на решението да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност и как следва да се ценят противоречията в тях“; 7/„Може ли при преценката на доказателствения материал по делото, само част от заключения, изготвени в производството да бъдат взети предвид, а друга част да бъде изключена?“; 8/„Следва ли при приета от първоинстанционния съд неоснователност на иска на повече от едно основание, въззивният съд да се произнесе по всяко от оплакванията, направени във въззивната жалба касателно основателността на иска“; 9/„Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“. Въведен е и довод за очевидна неправилност на въззивния акт, която е обоснована с довода, че ищцата е изпълнила задължението си с всички доказателствени средства да установи увреждащото деяние, вредите и причинно следствената връзка между тях, като не са събрани доказателства, които са оборят наличието на виновно поведение. В писмен отговор застрахователното дружество оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото е безспорно установено, че на 09.04.2016г. е настъпило пътно произшествие с участието на застрахован при ответното дружество по ЗЗГОА водач на товарен автомобил „И.“, при което е причинена смъртта на бащата на ищцата И. Х. Д.. Пътното произшествие е настъпило в [населено място], област П., на прав пътен участък, свързващ [населено място] и [населено място] като товарният автомобил, управляван от водача И. Ч., ударил задната част на управлявания от И. Д. велосипед. Водачът на автомобила е свидетелствал, че велосипедистът се е движил в неговата посока, в дясната част на пътното платно по осевата линия. Ч. предприел маневра, за да увеличи страничната дистанция и същевременно да го изпревари. В момента, в който се изравнил с него, велосипедистът внезапно, без да даде знак, също отклонил движението си наляво. За да избегне удара, Ч. завил волана изцяло наляво и навлязъл в насрещното движение. Ударът е настъпил в средата на насрещното платно в рамото на велосипедиста. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция като е приел, че не е налице противоправно поведение от страна на застрахования водач, а виновен за настъпване на ПТП е пострадалият водач на велосипеда, както и че не са доказани настъпилите вреди - болки и страдания за ищцата от смъртта на баща й. Въззивната инстанция е обсъдила първоначалното заключение на приетата пред СГС автотехническа експертиза, съгласно което, произшествието е настъпило на път без неравности, в светлата част на денонощието при видимост на водача Ч. от 250-300метра. Ударът е настъпил в лентата за насрещно движение, като ъгълът под който велосипедистът се е движил е 35градуса. При съпоставяне на разстоянието между автомобила и велосипеда от 36.25м. и дължината на спирачния път - 28.25м., вещото лице е посочило, че при своевременна реакция и предприемане на спиране, без да навлиза в лентата за насрещно движение, водачът на автомобила е имал техническа възможност да предотврати произшествието. Ударът е настъпил между предната броня на автомобила и задния калник на велосипеда. Съставът на САС е обсъдил, че съгласно допълнителната автотехническа експертиза, при предприетото от водача действие, към момента на удара автомобилът е бил в процес на аварийно спиране, но ударът не е бил предотвратим. Решаващият състав е обосновал правни изводи, че при преценката за наличието на виновно нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, подлежи на изследване конкретната пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението; че е необходимо извършване на преценка дали водачът на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя, съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия; че е нужна преценка дали от обективна и субективна страна пострадалият следва да бъде възприет като опасност и обсъждане, налице ли е нарушение на конкретни правила за движение. Въззивната инстация се е позовала на решението по гр. д. № 889/2012 г. на ВКС, ІV г. о. и на застъпеното в него становище, че ако с оглед конкретната пътна обстановка, нищо не е предполагало към предвидимост на поведението на пострадалия, то няма нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Мотивирала е, че в конкретния случай в допълнителното заключение вещото лице е изчислило опасната зона за спиране на лекия автомобил спрямо момента на навлизане на велосипедиста в насрещната лента за движение, тъй като до момента, в който същият се е движел в платното по посоката му на движение, не може да се приеме, че е представлявал опасност за водача на лекия автомобил, който е предприел маневра за заобикалянето му. Счетено е, че едва когато велосипедистът се е отклонил от траекторията си и е започнал навлизане в платното за насрещно движение, пресякъл е осевата линия, следва да се отчита като момент на възникване на опасността за движение, предпоставящ дължима от водача на лекия автомобил реакция. За неоснователни са приети доводите във въззивната жалба, че още докато се е движел в дясното пътно платно, велосипедистът е съставлявал опасност за водача на МПС. Подчертано е отново, че опасността възниква с острия ъгъл на предприетото от велосипедиста навлизане в траекторията на предприелия маневра за изпреварване товарен автомобил. Обсъдено е, че и към този момент и водачът на лекия автомобил се е движел с разрешена скорост, извършвал е маневра за заобикаляне/изпреварване на велосипедиста, която не е била ефективна, тъй като велосипедистът също се е отклонил от траекторията си на движение и е навлязъл в пътя, по който се е движел автомобилът. Акцентирано е, че пътната обстановка не включва наличие на страничен път, навлизащ в насрещната лента за движение или друг обект, за да се предположи, че велосипедистът се е насочил към тях, от което да е следвало водачът на превозното средство да предвиди възможни негови маневри към тях. Изложени са правните доводи, че разпоредбата на чл.20, ал.2 от ЗДвП императивно изисква съобразяване на скоростта на движение и с внезапна и непредвидима за водачите опасност като позволява избора - да намалят скоростта или да спрат превозното средство в случаите, когато обстоятелствата го налагат, а това задължение е в зависимост от момента на възникване на опасността за движението и обективните дадености, позволяващи субективно възприемане, при които следва да бъде формирано правомерното поведение на водача на моторното превозно средство; че в такава ситуация водачът не носи отговорност за настъпилите вредни последици и в случай, когато пострадалият е попаднал в опасната зона за спиране на превозното средство. Обосновано е, че съгласно ТР №28/1984г. моментът, в който възниква опасността за движение е фактически въпрос, който не е подчинен на формални критерии, поради което изводите следва да са в резултат на конкретиката на съответния казус; че водачът няма задължение да съобразява движението си с абстрактни, хипотетични, непредвидими пътни ситуации. От това е изведено становище за неоснователност на доводите, че водачът не е следвало да заобикаля движещия се велосипедист, а да намали скоростта си на движение до спиране в платното им на движение. Крайният извод е за неустановяване на противоправно поведение на застрахования водач, водещо до неоснователност на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ/отм./ за ангажиране на отговорността на застрахователя към увреденото от застрахования лице, чиято отговорност е функционална, обусловена от основанията за отговорността на самия застрахован. При този извод въззивната инстанция е счела, че не следва да се обсъждат доводите за наличие на съпричиняване и за доказаност на причинените неимуществени вреди. Отсъства основание за преценка за недопустимост на въззивното решение, което да предпостави необходимостта от допускане на касационното обжалване за изследване наличието на такъв порок на обжалвания акт. Налице е пълно съвпадение на изводите на инстанциите по същество по отношение на отсъствие на елемента противоправност на поведението на застрахования при ответното застрахователно дружество водач. Не отговаря на мотивите на въззивното решение твърдението на касатора, че въззивният съд се е произнесъл за отсъствие на елемента противоправност, аргументирайки се с основанията за изключване на вината на дееца. Въззивната инстанция не се е позовавала и не е обсъждала хипотезата на случайно деяние по чл.15 НК. Не отговаря на мотивите към обжалвания акт твърдението на касатора, че съставът на САС се е произнесъл по невъведен от ответната страна довод - ответното застрахователно дружество в отговора на исковата молба е заявило възражение, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му, тъй като не е налице виновно и противоправно поведение на водача на товарния автомобил, което е поддържано в хода но процеса. Първите два въпроса от изложението на касатора не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а съставляват твърдения за неправилност по чл.281,т.3 ГПК, поради което също не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на обжалването. Твърдението, че въззивната инстанция „не е обсъдила оплакването за оборване на презумпцията за вина“ е и несъстоятелно, тъй като в първоинстанционното решение не е обсъждан въпросът за вината на сочения за делинквент водач. Безпредметно би било и обсъждането на въпроса за „доказаност на търпените от ищцата неимуществени вреди“, след като изначално са отречени предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя за застрахователно плащане. Третият въпрос е некоректен и хипотетичен, което отнема съществената му характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, съгласно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Както се посочи, инстанциите по същество не са се произнасяли по приложението на чл.15 НК. Отсъствието на хипотезата на „случайно деяние“ е теза на касатора. Съображението за отхвърляне на иска е изводът за недоказано противоправно поведение - действие или бездействие на застрахования водач, в нарушение на правилата за движение по пътищата, което да е причинило пътното произшествие, причинило смъртта на наследодателя на ищцата. Въззивната инстанция изрично е посочила, че в настоящия спор, съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест, ищецът е този, който следва да установи в условията на пълно доказване обективните елементи на общия състав на непозволено увреждане - вреда, противоправно поведение и причинна връзка между поведението и настъпилия вредоносен резултат, доколкото на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД, вината се предполага до доказване на противното Посоченото в пункт 4 от изложението също съставлява твърдение за неправилност - произнасяне в противоречие с ТР №28 от 28.11.1984г. без да е обвързано с релевантен правен въпрос. Въззивната инстанция е изложила подробни, ясни и безпротиворечиви аргументи, че началният момент на опасност за движението възниква с предприетото под остър ъгъл навлизане от велосипедиста в траекторията на извършващия вече маневрата за заобикаляне/изпреварване товарен автомобил като действията на велосипедиста са били внезапни, несигнализирани и непредвидими предвид отсъствието на обект, към който да се предположи, че пострадалият се е насочил. Отсъства основание за преценка тези решаващи мотиви да са в отклонение от практиката, обективирана в ТР № 28 от 28.11.1984г. по нак.дело № 10/1984г. на ОСНК на ВКС, в което е обобщено, че спиране на пътното превозно средство се налага при пътни условия и ситуации, когато движението дори с минимална скорост създава опасност за настъпване на транспортно произшествие. Изводите на САС почиват на констатацията, че към момента, в който водачът на товарния автомобил се е движел в лентата си, обективна необходимост поради възникнала опасност от предприемане на маневра спиране на превозното средство не е имало. Петият въпрос е по приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД - въпрос, по който въззивната инстанция не се е произнасяла е не е дължала произнасяне с оглед на извода, че пътното произшествие е настъпило поради неправомерното движение на велосипедиста. Въпросът за приложение на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД е предпоставен от извод за наличието на предпоставките по чл.45,ал.1 ЗЗД, които въззивната инстанция е приела за недоказани. Последните четири въпроса са идентични на първите два – съставляват оплаквания за неправилност - предполагат извършване на проверка за законосъобразност на изводите на въззивния съд, поради което не отговарят на изискването за общо основание за достъп до факултативния касационен контрол. Преценката дали въззивната инстанция е обсъдила всички релевантни обстоятелства за формиране на съответстващи на закона изводи, може да бъде осъществена единствено във втората фаза на касационния контрол, след като касаторът е обосновал наличието на предпоставките за достигане до този етап на разглеждането на спора по същество, а не в производството по чл. 288 ГПК. Несъгласието на касатора с възприетата от съда фактическа обстановка за настъпване на произшествието, с правните изводи на въззивната инстанция относно причините за настъпването на произшествието не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на обжалването. При отсъствие на въпрос, отговарящ на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция няма правомощие да извежда включения в предмета на спора и значим за изхода му правен проблем, обусловил решаващите правни аргументи на въззивната инстанция, от оплакванията на касатора за неправилност на решението, от твърденията му по фактите и собствената му преценка за тяхното значение за изхода на спора. Единствено при наличието на изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнително основания може да бъде осъществен факултативният касационен контрол, а тези предпоставки в настоящия случай отсъстват. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато и на въведеното от касатора директно основание по чл.280,ал.2,предложение последно ГПК. Според формираната практика на ВКС в хипотезата на очевидна неправилност са приложена отменена или несъществуваща правна норма, на приложен в неговия противоположен/обратен/ смисъл закон или когато съдебният акт е постановен при явна необоснованост, породена от особено грубо нарушаване правилата на формалната логика, като всички визирани пороци следва да са пряко изводими от съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт. В случая от съобразителната част на обжалваното въззивно решение не са пряко установими пороци в сочения смисъл - решението на Апелативен съд София не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е видимо необосновано, предвид правилата на формалната логика. Въведените в тази връзка доводи на касатора са идентични с оплакванията в касационната жалба доводи за неправилност, но не сочат на „очевидна неправилност“ – квалифицирана форма на неправилност и самостоятелно основание за достъп до касационен контрол. Доводът на касатора, с който е обоснована „очевидна неправилност” е и правно несъстоятелен. Дори ищцата да е „изпълнила задължението си с всички доказателствени средства да установи увреждащото деяние, вредите и причинно следствената връзка между тях, като не са събрани доказателства, които са оборят наличието на виновно поведение”, касаторът игнорира установяването на противоправното поведение на водача, като съществен елемент от фактическия състав на чл.45,ал.1 ЗЗД. Касаторът следва да заплати на насрещната страна разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба от юрисконсулт в размер на 100 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.