Определение № 60627 от 20.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1160/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Е. А. Н. и А. Д. Ц. - Н. срещу решение № 260441 от 26.11.2020 г. по гр. дело № 1793/2020 г. на ПОС /Пловдивски окръжен съд/. Ответникът – „КЗУ“/„КОНТРОЛНО – ЗАВАРЪЧНИ УСТРОЙСТВА“/ АД, гр.София е на становище, че не са налице основания за допускане на касационен контрол. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. ВКС намира, че е налице основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: По процесуалната допустимост на въззивното решение касационната инстанция упражнява служебно контрол, независимо от доводите в жалбата и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. При извършената служебна проверка настоящият състав на ВКС констатира данни за вероятна недопустимост на постановения акт, състоящи се в произнасяне на въззивната инстанция при нередовност на сезирането, за която същата е била задължена служебно да следи и отчете. Въззивният съд не е констатирал несъответствието между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, изразено в липсата на изложени конкретни обстоятелства, довели до възникване на спора. Производството пред ПРС /Пловдивски районен съд/ е започнало по искова молба на Е. Н. и А. Ц. – Н. против „КЗУ“ АД, по която е било постановено неприсъствено решение. С тази искова молба, в нейната обстоятелствена част, след разглеждане развитието на отношенията между страните – сключване на предварителен договор на 22.12.1992 г. за покупко - продажба на апартамент, обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД с решение на ВКС по гр. дело № 539/2002 г., продажбата на жилището на трети лица и воденият срещу тях, неуспешно, от ищците иск с правно основание чл. 108 ЗС, както и подробните доводи, че поради загуба на документацията, имотът предмет на предварителния договор не може да бъде достатъчно индивидуализиран, ищците са поискали разваляне по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД на окончателния договор между тях и ответника. На основание чл. 88, ал. 1 ЗЗД същите са поискали обезщетение на вредите от неизпълнение на договора, както и връщане на сумите, които са заплатили във връзка със същия договор. Исковете са били предявени като частични. С молба от 07.06.2017 г. ищците са заявили, че оттеглят иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, тъй като договорът им бил развален по право и са уточнили, че с така подадената искова молба са предявили иск по чл. 87 ЗЗД – „за присъжда на обезщетение за претърпените вреди, така както това е подробно уточнено в молбата ни от 09.03.2017 г.“. С определение от 12.06.2017 г. по делото, съдът е прекратил производството по иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Постановеното по тези искове неприсъствено решение от 17.01.2018 г. на Пловдивски районен съд, с което те са били уважени е било отменено по реда на чл. 240 ГПК. При новото разглеждане на делото, вече по общия ред, съдът многократно е указвал на страната да уточни своята искова молба, но само за пълната пазарна стойност на жилището, за това, как са формирани претенциите, но не и за обстоятелствата, на които се основава искът. Както при започване на производството, така и към момента на постановяване на въззивното решение, договорът, в това число и този, сключен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД си остава договор, с които се прехвърлят вещни права върху недвижим имот. Този предмет на договора не е бил спорен от самото завеждане на иска. Съдилищата са констатирали в своите съдебни актове, че редът за разваляне на такива договори е императивно установен – чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Не съществува друг ред, по който /независимо от твърденията на страната/ да бъде развален такъв договор. Следователно с оттеглянето на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, обстоятелствената част на исковата молба остава непълна, а петитумът лишен от правен интерес. Този извод се налага поради това, че дори и претенцията на ищеца да бъде квалифицирана по чл. 88 ЗЗД, посочените в нормата последици са резултат от развалянето на договора или страната трябва да твърди в исковата си молба разваляне на договора за вещни права по надлежен ред, за да е обоснован петитума, с който се претендират правни последици от това разваляне. Изложените съображения са относими и към иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, какъвто е бил предявения първоначално иск. Т.е. страната трябва да твърди валидно разваляне на този договор и с оглед предмета, редът за реализиране на това право е само съдебният с надлежно предявен иск. Ето защо и с оглед това въззивният съд, предвид задълженията си на въззивна инстанция е следвало да остави производството без движение, като укаже на ищците, че следва да сочат валидни факти за разваляне на договора с предмет недвижим имот и едва след това да претендират последиците от това разваляне. Императивният правен ред, регламентиран от императивни правни норми следва да бъде отчитан служебно от съда, тъй като той обосновава интереса от търсената защита. С оглед изложеното въззивният съд е имал задължението да остави производството без движение, като даде указания на ищците, както бе посочено по – горе и едва след това и в зависимост от изпълнението на същите указания да проведе следващите процесуални действия по разглеждането на делото. При тези обстоятелства следва да се приеме, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът относно вероятната недопустимост на въззивното решение предхожда въпросите, засягащи основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което следва да се допусне касационен контрол само на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение