Определение № 656 от 12.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 843/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Т. Р., чрез процесуалния си представител адвокат С. Г. - Ч. от АК-С. З., срещу решение №399 от 17.10.2024г. по в.гр.д.№873 /2023г. на Хасковския окръжен съд, постановено по реда на чл. 294 ГПК, с което като е потвърдено решение №473 от 19.07.2018г. по гр.д.№ 428/2018 г. на Районен съд – Казанлък, в обжалваната му част, е уважен предявеният от М. К. Е. и К. П. Е.-починала в хода на производството и заместена по реда на чл.227 от ГПК от И. К. И. против касатора насрещен установителен иск за собственост - за признаване на собствеността им върху 346кв.м. или 2/3ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 523 кв.м. в [населено място], за което е отреден УПИ *** в кв. ***, кадастрален район ***по плана на града. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен със законните последици. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, по въпросите: 1.Следва ли писмено доказателство представено за първи път пред въззивната инстанция да не се приема от същата с аргумента, че то не е ново, след като необходимостта от неговото представяне е възникнала в резултат от изпълнение на указание на ВКС при предходно обжалване; 2.Следва ли въззивният съд да третира представено пред него доказателство като просрочено, след като същото касае обстоятелства, които изобщо не са били въведени като предмет на разглеждане пред първата инстанция; 3.С приключване на съдебното дирене пред първата инстанция преклудира ли се правото на страната да представи пред въззивната инстанция доказателство, което макар и налично по-рано, доказва факти, оспорени за първи път пред въззивната инстанция; 4.Следва ли съдът да изключи от доказателственият материал по делото такова доказателство; 5.Следва ли по предявен насрещен установителен иск за собственост, на основание единствено придобивна давност, ответникът по този иск да представи на съда освен своя титул за собственост и всички предходни такива на неговите праводатели. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация М. К. Е., чрез процесуалния си представител адвокат С. Б. от АК-Стара З., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Ответникът И. К. И. не е изразил писмено становище в срока по чл.287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по иск за разпределение правото на ползване на недвижим имот по реда на чл. 32, ал.2 от ЗС, предявен от Р. Т. Р. срещу ответниците М. К. Е. и К. К. Е., които са предявили насрещен иск по реда на чл.124, ал.1 от ГПК, за признаване за установено, че са собственици на 346кв.м., съответстващи на 2/3 идеални части от недвижим имот, представляващ дворно място, цялото с площ 523 кв.м., находящо се в [населено място], за което е отреден УПИ *** в кв. ***, кадастрален район ***по плана на града. Районен съд - Казанлък е признал за установено, че К. Е. и М. Е. са собственици на спорната площ на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. С решение №183/10.06.2019г. по в.гр.д.№1138/2019 г. на Окръжен съд - Стара Загора е отменено първоинстанционното решение и е отхвърлен предявеният насрещен установителен иск за собственост за разликата над 1/2 ид.ч. С решение № 1/28.04.2021 г. по гр.д. № 4852/2019 г. на ВКС е отменено въззивното решение № 183/10.06.2019 г. по в.гр.д. № 1138/2019 г. на ОС - Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Е. и К. Е. установителен иск за собственост на недвижим имот, представляващ дворно място, цялото с площ 523 кв.м., находящо се в [населено място], за което е отреден УПИ *** в кв. ***по плана на града за разликата над 1/2 идеални части.В отменителното решение касационният съд е дал указания да се изясни обстоятелството кои лица са били страна по гр.д. №114/1963 г. на Казанлъшкия народен съд, за да се определят субективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното по него решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Основание за тези указания според касационния съд е факта, че по делото не било изяснено кои са праводателите, от които М. и Д. К. са придобили идеална част от имота и не са изследвани правата на праводателите на всяка от страните по делото. След връщане на делото е образувано в.гр.д. №1317/2021г. по описа на ОС - Стара Загора.Предмет на въззивното производство е бил установителният иск за собственост за разликата над 1/2 идеални части, предявен от М. Е. и К. Е..Постановено е решение № 73/15.07.2021 г., с което е отменено решение № 473/19.07.2018 г. по гр.д. № 428/2018 г. на Районен съд - Казанлък в частта му, с която е признато за установено, че К. К. Е. и М. Е. са собственици на 346 кв.м. или 2/3 идеални части от недвижимия за размера над 1/2 ид.ч. от имота, като вместо това, е отхвърлен предявеният насрещен иск. С решение № 50005/15.02.2023 г. по гр.д. № 277/2022 г. на ВКС, въззивното решение е обезсилено като процесуално недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по заявеното от М. Е. и К. Е. евентуално придобивно основание /придобивна давност/, без да е разгледал заявеното главно придобивно основание /покупко-продажба по нотариален акт № 177, том I, дело № 364/1961 г. и наследяване на К. Е./.Посочено е, че при новото разглеждане на делото въззивният съд първо следва да изпълни указанията в отменителното касационно решение № 1/28.04.2021 г. по гр.д. № 4852/2019 г. на ВКС и да се произнесе след проследяване правата на праводателите на страните настъпил ли е вещно - прехвърлителният ефект на договора за покупко-продажба по нотариален акт № 177, том I, дело № 364/1961 г. за разликата над 1/2 ид. ч. до 2/3 ид. ч. Ако приеме, че не е настъпил, следва да разгледа заявеното евентуално придобивно основание по чл. 79 от ЗС, като съобрази, че владението е установено въз основа на договор за прехвърляне на идеални части от имота, а в тази хипотеза не се прилагат действалите във времето и понастоящем ограничения за придобиване на реална част от урегулиран имот. Д. Х. К. и М. П. К. са придобили с нотариален акт № 136, том.ІІ, дело № 613/1957г. втория етаж от къщата, като продавачите И. К. Н. и А. И. Н. са се задължили след смъртта на А. Д. Р. да продадат на купувачите К. притежаваната от тях по нотариален акт № 121, т. ІІІ от 1947 г. идеална част от дворното място. По делото е установено, че с нотариален акт №177, том I, дело № 364/1961г. К. И. Е. е купил от А. Д. Р. 2/3 ид.ч. от процесното дворно място и построения в него първи етаж от масивна къща, заедно с правото на ползване на 2/3 от източната част на цялото дворно място.Представена е декларация от Д. Х. К. от 25.04.1961 г., че е поканен от съсобственичката А. Д. Р. да закупи 2/3 ид. ч. от дворното място и първия етаж, който е заявил, че се отказва да го закупи и дава съгласие съсобственичката да го продаде. В производството по в.гр.д. №1317/2021г. по описа на ОС - Стара Загора от страна на ищеца е представено писмено доказателство, представляващо копие от описна книга на Районен съд - Казанлък, от което се извличали данни за страните по гр.д. № 144/1963г., тъй като решението по делото не е запазено.Посочено е, че цената на иска е 1040 лв. и тази сума е заплатена от Д. К. и М. К. на И. Н., както и че при съставянето на нотариалния акт от 1970г. нотариуса се е запознал с решението по това дело.В представеното копие от описна книга на Районен съд - Казанлък в графата „предмет“ е изписано саморъчно „чл. 19, ал. 3 ЗЗД, цена - 1040 лв.“, а в графата „Обвинител, ищец или жалбоподател и адрес“ е изписано саморъчно „Д. Хр. К. и М. .... К. - И. К.. Н., Ст. З.“.В графата „Кога е решено или прекратено делото“ е посочена дата 06.05.1963г. На 10.06.1967 г. е одобрена съдебна спогодба по гр.д.№145/1967г. на Казанлъшкия народен съд, с която е разпределено ползването на процесното дворно място между Д. Х. К. и М. П. К. /които са получили 1/3 с реално ползване на 174 кв. м. от източната част/ и К. И. Е./който е получил 2/3 с реално ползване 346 кв.м./.Между двете части на така разпределеното ползване е изградена телена ограда с бетонова основа. Д. Х. К. и М. П. К. са признати за собственици на 1/2 ид.ч. от процесното дворно място с нотариален акт за собственост по съдебно решение по чл. 19 от ЗЗД, постановено по дело № 2014/1970г. С нотариални актове №№ 109 и 110 от 22.12.1970, по дела №№ 2015 и 2016 Д. К. със съгласието на съпругата си М. К. е дарил на синовете си И. К. и Х. К. по 1/8 ид. ч. от дворното място и 1/4 ид. ч. от втория етаж на къщата. Въз основа на така установената фактическа обстановка е прието, че от съдържанието на нотариален акт № 136, том II, дело № 617/1957г. се установява, че И. Н. е поел задължение след смъртта на А. Д. Р. да продаде съответни идеални части от процесния имот на Д. К. и М. К..Собственикът И. Н. не е изпълнил задължението си за сключване на окончателен договор за прехвърляне на съответните идеални части и това е довело до предявяването на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от Д. К. и М. К., който впоследствие е уважен с влязло в сила решение по гр.д. № 144/1963 г. на РС - Казанлък.Именно това решение е цитирано като документ, който е представен при издаването на нотариален акт № 108, том II, дело № 2014/1970г.Следователно, праводатели на Д. К. и М. К. са И. К. Н. и А. И. Н., посочени в нотариалния акт от 1957г., както и в производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, съгласно представената извадка от описната книга на РС - Казанлък. Тъй като праводателя на К. Е. и М. Е. не е бил страна по исковото производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, то постановеното решение не е задължително за него и не го обвързва със сила на пресъдено нещо по въпроса за обема на правата на приобретателите по обявения за окончателен предварителен договор.Впоследствие между Д. К., М. К. и К. Е. е възникнал спор за ползването на процесния имот и те са участвали в качеството си на страни в производството по гр.д. № 145/1967 на Районен съд - Казанлък, по което е постигната съдебна спогодба, утвърдена по надлежния ред.Спогодбата е одобрена с протокол от 10.06.1967 г. и като неподлежаща на обжалване е произвела веднага своето действие, което означава, че още преди издаването на нотариалния акт от 1970г. между съсобствениците действа установеното със съдебната спогодба положение, съгласно което Д. и М. К. имат право на ползване върху 1/3 идеални части от дворното място, а К. Е. - право на ползване върху 2/3 идеални части от недвижимия имот. Прието е, че изводите на нотариалния орган при издаването на констативния нотариален акт от 1970 г. са неправилни, тъй като са основани единствено на влязлото в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, постановено през 1963 г., но видно от списъка с представените документи, нотариусът не е имал на разположение и не е можел да вземе предвид прехвърлителната сделка от 1961г., която показва, че праводателят на ответниците по настоящото дело е придобил 2/3 идеални части от поземления имот.При сравнение между отделните актове, подредени хронологично във времето - прехвърлителната сделка от 1961 г., съдебното решение по чл. 19, ал. 3ЗЗД от 1963 г. и констативният нотариален акт от 1970 г. - предимство следва да се даде на първия акт. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първите четири въпроса.По тях следва да се даде общ отговор, тъй като се отнасят за допустимостта на доказателствените искания на страните, които са направени пред въззивния съд при новото разглеждане на делото. Налице трайна практика на ВКС, в която се приема, че при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на закона/процесуалния и материалния/.Такъв е смисълът както на разпоредбата на чл. 218з, ал. 1, изр. 2 от отменения ГПК, така и на разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 от действащия ГПК/решение № 253 от 06.04.2010 г. по гр.д. № 4122/2008 г. на ІV г.о. на ВКС/.Това процесуално изискване е императивно, поради което липсва процесуална възможност, независимо от евентуалното несъгласие с указанията на касационната инстанция, въззивната инстанция да даде различно от указаното й тълкуване на закона /решение № 217 от 03.07.2012 г. по гр.д. № 579/2011 г. на ІV г.о. на ВКС/.Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд, кои процесуални действия на съда и на страните са извършени надлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори, и кои процесуални действия той не може да извърши /решение № 164 от 01.07.2013 г. по гр.д. № 1238/2012 г. на ІІІ г.о. на ВКС/.Задължителните указания на ВКС се отнасят и до изразеното в отменителното решение по чл. 290 ГПК становище относно материалноправен или процесуалноправен въпрос, произнасянето по който във въззивното решение покрива някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК, и е довело до допускане на касационното обжалване/решение № 86 от 08.02.2024 г. по гр.д. № 1300/2023 г. на ІІІ г.о. на ВКС/.В случая задължителни указания са давани само в първото отменително решение на ВКС, в което е посочено, че следва да се изясни обстоятелството кои лица са били страна по гр.д. №114/1963 г. на Казанлъшкия народен съд, за да се определят субективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното по него решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.В изпълнение на тези указания са приети писмени доказателства, представени от ответника по насрещния иск, които установяват страните и предмета на посоченото дело.В хода на въззивното производство по гр.д.№873/2023г. на ОС – гр.Хасково, по което е постановено обжалваното пред касационната инстанция решение са представени писмени доказателства от ищците по насрещния иск/част от които са представени и пред районния съд/, които установяват закупуване на имота от техния наследодател К.Е., както и факта на настъпилата смърт на техните родители.Въззивният съд ги е приел с нарочно определение, съобразявайки, че насрещната страна не е възразила по тяхното приемане, но в мотивите си е обсъдил само вече представения договор за покупко-продажба от 1961г., както и наличието на родствена връзка между К.Е. и ищците.Не въз основа на тези доказателства въззивният съд е формирал извода, че ищците притежават 2/3ид.ч. от дворното място. Петият поставен в изложението въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд, който е приел, че ищците са установили правото си на собственост по продажба и наследяване/главното придобивно основание/, а не се е произнесъл по наведеното в условията на евентуалност второ придобивно основание – давност. От изложеното по-горе следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение. В полза на ответника по касация М.Е. следва да се присъдят направените пред касационната разноски, които се изразяват в заплатен адвокатски хонорар. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение