Определение № 453 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1117/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. ф, [населено място], срещу решение № 18/05.01.2017г. по в.гр.д. № 4199/2016 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 с-в, с което след частична отмяна на решение от 27.05.2016г. по гр.д. № 12986/2014г. на Софийски градски съд, I-19 с-в касаторът е осъден да заплати на Д. А. Г. и Н. С. И. на основание чл. 288, ал.1,т.2, б.”а” вр. с ал.11 от КЗ /отм./, по 120 000 лева на всеки, представляващи разликата между 80 000 лева и 200 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Н. Н. С., настъпила в резултат от ПТП от 10.07.2013г., ведно със законната лихва върху разликата от 14.02.2014г. до окончателното изплащане на сумите. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касацията Д. А. Г. и Н. С. И. в писмения си отговор изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че при ПТП на 10.07.2013г., настъпило при управление на МПС на виновния непълнолетен водач, е починал синът на ищците. САС е намерил, че независимо от установяване на факта на непоставяне на предпазен колан от пострадалото лице не се доказва причинно-следствена връзка на този факт с получените при инцидента травми от Н. С. и след това настъпилата смърт. Спорен пред въззивния съд е бил въпросът за съпричиняването на вредоносния резултат чрез съзнателно поемане на риска от страна на пострадалия да се вози в МПС, управлявано от неправоспособен водач. САС е счел, че липсват доказателства за родствена връзка между пострадалия и водача на автомобила. Дори и да е съществувала такава родствена връзка сама по себе си тя не доказва знание у пострадалия за възрасттта на другия. Освен това е било необходимо и знание у постарадалия на каква възраст се придобива според действащото законодателство правоспособност за управление на МПС и че конкретният водач няма такава правоспособност или с оглед възрастта му не би могъл да има. Отчетено е било, че постарадалият е бил малолетен, поради което знанието или задължението да положи грижа да узнае горните факти не могат да се предполагат, а касаторът според решаващият съд не ги е и доказал. В заключение САС е приел, че не е налице съпричиняване на вредоносносния резултат от сина на ищците. Размерът на справедливото обезщетение от по 200 000 лв. за всеки от тях е бил преценен от съда с оглед възрастта на пострадалото лице, конкретното съдържание на връзката му с всеки един от неговите родители, обществено-икономическите условия към момента на инцидента и естеството и интензивността на преживяното страдание от ищците. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос. В настоящия случай представеното от касатора изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа формулиран нито един правен въпрос, а повтаря съдържанието на самата касационна жалба. По същество в него са изложени оплаквания по см. на чл.281, т.3 ГПК, които представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение и са предмет на обсъждане от касационната инстанция след допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Правилността на обжалваното решение не е в предметния обхват на дейността на ВКС във фазата по чл.288 ГПК. Последната предполага разглеждане на дадени разрешения по приложение на материалноправни или процесуалноправни норми във връзка с конкретно поставени правни въпроси, а не проверка обосноваността на изводите на въззивния съд с оглед събраните по делото доказателства. Настоящият състав намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на САС. Поисканите от ответниците разноски не следва да се присъждат. Видно от приложените договори за правна помощ, въз основа на които се претендират извършени реално разходи за адвокатско възнаграждение, същите са сключени между Адвокатско дружество «Ч., П. и И.» като клиент и адв. Ал.Д. от друга страна. Липсват доказателства ответниците Д. А. Г. и Н. С. И. да са извършили разходи за адвокатски възнаграждения. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд