Определение № 2017 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4670/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. У., подадена чрез пълномощника адв.С. З., против решение № 229 от 16.07.2024г., постановено по въззивно гр.дело № 284/2024г. на Сливенския окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 328/19.04.2024г. по гр.дело № 2670/2023г. на РС-Сливен, с което на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД е обявен за нищожен-като привиден, по отношение на Е. Н. У., Н. Р. У. и К. С. У., договор за продажба на недвижим имот, сключен с нот.акт № 12, том ІV, дело №473/2016г. на нотариус Е. Ш., вписан вх.рег.№4259/21.06.2016г., акт №98, том ХІV, дело № 2300/2016г. на СлВп-Сливен, с който Е. У. продава на Н. У. поземлен имот с идентификатор № *.*.*. по КККР на [населено място], с адм.адрес [населено място], [улица], с площ на имота 211 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до десет метра), стар идентификатор: няма, номер по предходен план: *, с посочени граници, ведно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор № *.*.*.*, на един етаж, със застроена площ 66 кв.м и прилежащо избено помещение с площ 3 кв.метра. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. Според касаторката съдът не е преценил всички установени по делото конкретни обективно съществуващи обстоятелства, не е анализирал в съвкупност събраните доказателства и е достигнал до неправилен извод за основателност на иска. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 613/18.06.2009г. по гр.д.№ 1014/2008г. на ІV ГО, решение № 206/21. 09.2011г. по гр.д. № 1338/2010г. на ІІІ ГО, решение № 890/06.10.2008г. по гр.д. № 2746/2007г. на ІІІ ГО и решение № 1449/14.01.2009г. по гр.д. № 4699/2007г. на ІV ГО и поставя следните въпроси: 1. От кого трябва да изхожда документът, за да има той стойност на „начало на писмено доказателство“, което допуска събиране на гласни доказателства за установяване на вероятната симулация по чл.165, ал.2 ГПК-от страната която твърди симулацията или от страната на която се противопоставя симулацията; 2. Представлява ли „начало на писмено доказателство“ по отношение на неучаствалия съпруг „контра летр“/ „обратно писмо“, изхождащ от съпруга, участник по сделката. Поставят се и въпросите: 3. Противопоставимо ли е обратното писмо на съпруга, който не е участвал в симулативната сделка и не е подписвал обратното писмо; 3а. Необходим ли е документ, изходящ от неучаствалия съпруг, за да бъдат допуснати свидетелски показания за установяване на симулацията по отношение на неучаствалия съпруг; 4. Допустимо ли е доказване на симулация на обратното писмо, чрез събиране на гласни доказателства за наличието на симулация на сделката, която обслужва това обратно писмо и ако отговорът е положителен, за коя страна; 5. Следва ли съдът да направи разграничение между насрещните възражения за симулация на различните писмени доказателства в процеса; 5а. Следва ли съдът да направи разграничение между обратно писмо, като доказателство за симулация на покупко-продажбата и между „обратно писмо“, като документ, за който се твърди, че е симулативен; 5б. Коя страна и с какви доказателствени средства може да защити своите възражения; 6. Допустимо доказателство ли е декларацията по чл. 14 ЗМДТ за установяване на симулация на обратно писмо, изходяща от съпруга, участвал в покупко-продажбата; 6а. Има ли та характер на начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал.2 ГПК, когато се установява симулация на обратното писмо. По отношение на тези въпроси се твърди противоречие с решение № 169/ 23.02.2009г. по гр.д. № 6539/ 2007г. на ІV ГО, решение № 464/16.06.2010г. по гр.д.№ 1069/2009г. на І ГО, решение № 1192/12.12.2008г. по гр.д.№2864/2007г. на ІV ГО, решение № 763/04.02.2011г. по гр.д. № 356/2010г. на ІІІ ГО на ВКС. Ответницата по касационната жалба Е. Н. У., чрез процесуалния си представител и ответникът Н. Р. У., лично, в отделни писмени отговори излагат становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационен контрол на решението и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр.1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV Гражданско отделение, за да се произнесе по предварителния въпрос относно допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.5 ЗЗД-за прогласяване, като привиден, на нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 21.06.2016г. между ищцата Е. У. и ответникът - неин син Н. У., сключен по време на брака му с другата ответница-сега касатор - К. У.. Въззивният съд е споделил изцяло фактическите изводи на обжалваното пред него от К. У. първоинстанционно решение, с което искът е уважен, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на РС. Установено e по делото, че на 21.06.2016г. ответникът Н. У. дарил на майка си-ищцата Е. У. поземлен имот с идентификатор № *.*.* по КК и КР на [населено място] с площ 211 кв.м, намиращ се в [населено място] на [улица], ведно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда на един етаж, със застроена площ 66 кв.м и прилежащо избено помещение с площ 3 кв.метра. На същия ден - 21.06.2016г., с договор за покупко-продажба на недвижим имот, оформен с нот.акт № 12, том ІV, дело №473/2016г. на нотариус с рег. № * на Нотариалната камара, Е. У. продала на сина си Н. У. описания имот за сумата 9 800 лева. На 21.09.2020г. Е. У. и Н. У. подписали документ с нотариална заверка на подписите, озаглавен договор, в който описали, че при сключването на договора за покупко-продажба от 21.06.2016г. не са желали настъпването на правните му последици, не са желали прехвърляне на собствеността на имота, не са уговаряли и продажна цена не е плащана. Установено е по делото, че към 21.06.2016г. - датата на сключване на договора за покупко-продажба ответниците Н. У. и К. У. са били съпрузи (гражданският им брак, сключен на 04.11.1999г., е прекратен с развод с решение № 633/ 05.11.2021г. по гр.д.№ 3832/2021г. на РС-Сливен). За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е посочил, че представеният по делото документ от 21.09.2020г., с който страните по сделката-ищцата и ответникът, категорично заявяват, че не са желали договорът за покупко-продажба да породи правни последици, не са желали прехвърляне на собствеността върху имота, не са уговаряли продажна цена и такава не е плащана, нито получавана, представлява т.нар. обратно писмо, с което безспорно се установява симулацията на процесния договор за продажба от 21.06.2016г. по отношение на подписалите го страни. Доколкото ответницата не е ангажирала никакви доказателства, от които да се направи извод, че обратното писмо, разкриващо симулацията на продажбата, също е симулативно, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на К. У. за нищожност на обратното писмо, поради симулация. Посочил е, че такива факти, дори и косвено не се установяват от свидетелските показания на ангажирания от ответницата свидетел. Допълнил е, че съставянето на обратното писмо след сделката, чиято симулация установява, не го прави симулативен, тъй като обратното писмо може да бъде съставено не само едновременно със сделката, но и в по-късен момент, което не го прави недействително, а обстоятелството, че по отношение на имота през 2016г. е подадена декларация по ЗМДТ не означава, че договорът е породил правни последици между страните, чиято действителна воля е била точно обратното – непораждането на визираните в него правни последици. Декларирането на имота е изпълнение на административно задължение, а извършването му (декларирането) е свързано именно с целта да се заблудят третите лица кой е действителният титуляр на правото на собственост. Според въззивния съд, тъй като ответницата К. У. не е формална страна по договора за покупко-продажба от 21.06.2016г., а придобива право на собственост в режим на СИО по силата на законова разпоредба и законова презумпция за съвместен принос (чл.21, ал.1 и ал.3 от СК), то документът от 21.09.2020г., подписан от страните по сделката, по който К. У. също не е страна играе в случая ролята на начало на писмено доказателство, което по силата на разпоредбата на чл.165, ал.2 от ГПК прави допустими и свидетелски показания за установяване привидността на процесната сделка по отношение на К. У.. Въззивният съд е споделил изцяло извода на първоинстанционния съд, че от показанията на свидетелите Т. Й. и Т. К., които е кредитирал като взаимно допълващи се, логични и непротиворечиви, се установява по безспорен начин, че процесният договор за продажба от 21.06.2016г. е фиктивен, сключен между страните единствено с цел за пред трети лица имотът да не се води на Е. У., която теглила заеми и се страхувала да не й го вземат. Според състава на ОС, от показанията на свидетелката Я. В. не се установява по сделката привидните купувачи да са платили цена. Свидетелката е посочила, че е теглила кредити, а парите давала на Н. и К., които след това й ги връщали, но не е твърдяла, че тези пари са плащани по сделката. Съдът не е кредитирал твърдението на св. В., че с теглените от нея заеми ответниците били построили втория етаж от къщата, тъй като тези твърдения са останали изолирани и неподкрепени от останалите свидетелски показания. Освен това, съдът е посочил, че ответницата К. У. не е ангажирала абсолютно никакво писмено доказателство относно твърдението си, че тя и съпругът й са построили със свои средства втория етаж, поради което го е счел за недоказано. Съдът е приел, че и твърдението за различен мотив, цел на договора за покупко-продажба от 21.06.2016г. – К. У. да получи дял от имота, също е останало недоказано. Посочил е, че ако това е била волята на страните по договора, то не е било необходимо да се извършват поредиците от прехвърлителни сделки, като е можело единствено и само съпругът да дари на съпругата си съответна част от имота, който до 21.06.2016г. е бил негова собственост. Напротив, от показанията на свидетелката Й. съдът е приел за установено, че целта на дарението от 21.06.2016г. е имотът да се върне в патримониума на Е. У., за да може тя да се разпореди с него в полза и на двете си деца, а не само на ответника Н. У.. Съдът е посочил, че мотивът за покупко-продажбата е бил да се заблудят трети лица – кредитори на Е. У., кой е действителния титуляр на правото на собственост. На следващо място според въззивния съд ответницата К. У. нито твърди, нито дори и косвено е установила, че по продажбата е уговорена и платена цена. Предвид всичко изложено, съдът е приел, че продажбата на имота от 21.06.2016г. е привидна, като страните не са целели правните последици на сключения договор, а искът с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД е основателен и доказан и като такъв е уважен спрямо двамата ответника. При тези мотиви на въззивният съд, Върховният касационен съд намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол. Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. От съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е приложил закона в неговия обратен смисъл, нито да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за неправилна преценка на доказателствата, всъщност представляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и не могат да обосноват допускането на решението до касационен контрол по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Съществената част от формулираните от касаторката въпроси са относими към правилността на формираните от въззивния съд фактически и правни изводи и изискват преценка на доказателствата, което е недопустимо да се извърши в производство по чл. 288 ГПК. В останалата част въпросите са разрешени в съответствие с цитираната в изложението съдебна практика на ВКС, поради което отсъства допълнителното селективно основание, на което касаторката се позовава. По въпросите за това как се доказва привидността на една сделка, за допустимостта на свидетелски показания при наличието на „обратно писмо“ и за приложението на чл.165, ал.2 ГПК е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, с която въззивният съд изцяло се е съобразил. Според тази практика прякото и непосредствено разкриване на симулацията става чрез обратен документ, който установява действителните отношения между страните по нея. Обратният документ (обратното писмо) има договорен характер и съгласно чл.21 ЗЗД не може да разпростре действието си по отношение на неучаствуващи в него лица (решение № 91/13.07.2011г. по гр.д. № 2969/2008г. на IV ГО). Когато по делото е представено писмено доказателство, съдържащо изявленията на всички страни по сделката за действителната им воля, това доказателство представлява „обратно писмо“ и служи за пълно разкриване на симулативната сделка, така и на действителните правоотношения между страните. В случай, че представеното писмено доказателство съдържа изявление за привидността и за действителната воля само на една от страните по сделката, същото представлява начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 ГПК и в този случай разкриването на действителните правоотношения между страните е допустимо чрез свидетелски показания (решение № 544/06.01.2011г. по гр. д. № 1053/2010г. на ІІ ГО). По въпросите за значението на писмения документ, издаден и подписан само от единия съпруг - страна по сключена по време на брака придобивна сделка, служещ като доказателство в процеса за разкриване на симулативността й и за действието, което такъв документ има спрямо другия съпруг, който не е участник в сделката, но придобива права от нея по силата на закона, също е налице непротиворечива съдебна практика, която въззивният съд е съобразил. Според тази практика (решение № 30/11.02.2015г. по гр. д. № 4188/2014г. на IV ГО, както и цитираните в него решение № 464/16.06.2010г. по гр. д. № 1069/2009г. на I ГО, решение № 91/13.07.2011г. по гр. д. № 2969/2008г. на IV ГО, решение № 544/ 06.01.2011г. на II ГО, решение № 775/22.11.2010 г. по гр. д. № 929/2009г. на I ГО и др.) в случаите на възмездно придобиване на имущество по време на брака на името на единия съпруг, другият съпруг придобива право на собственост по силата на закона на основание установения в чл. 21, ал.1 СК режим на съпружеска имуществена общност върху вещи и права върху вещи, придобити в резултат на съвместен принос, който принос се предполага до доказване на противното. Това обаче не означава, че по силата на закона този съпруг става и страна по договора. Затова обратният документ, изхождащ от съпруга - купувач и удостоверяващ действителните отношения между страните по договора, не обвързва неучастващия съпруг. В този случай подписаният от единия съпруг документ има значение на начало на писмено доказателство за разкриване на симулацията и по отношение на неучастващия съпруг. Тъй като двамата съпрузи имат качеството на необходими другари, когато единият признава симулативния характер на сделката, а другият го оспорва, съгласно правилото на чл. 217 ГПК, ако фактическите им твърдения относно общите факти си противоречат, съдът следва да ги преценява с оглед всички обстоятелства по делото. Подчиненото материалноправно и процесуалноправно положение на неучастващия в сделката съпруг спрямо съпруга-купувач, се извежда именно от факта, че макар да не е посочен като страна в договора, той придобива права от него по силата на закона. Симулацията е съгласуваност на волеизявленията на договарящите страни. Когато е установено, че единият съпруг, не е в кръга на „договарящите“ и не е подписал документа, разкриващ симулативността на сделката, този документ няма обвързваща доказателствена сила за него, но може да послужи за начало на писмено доказателство, респ. и за предпоставка за допустимост на свидетелските показания - чл. 165, ал. 2 ГПК. Видно от мотивите на атакувания съдебен акт, за да обоснове извода си за основателност на предявения иск съдът, с оглед ангажираните доказателства и установените въз основа на тях релевантни факти, е приел, че представеният по делото документ от 21.09.2020г. представлява обратно писмо и установява безспорно в отношенията между продавача и купувача симулацията на договора за покупко-продажба от 21.06.2016г.; приел е, че този документ не обвързва ответницата К. У., която не е страна по сделката, тъй като не е участвала в нея, макар, че по силата на закона е придобила собственост в режим на СИО върху процесния имот; документът от 21.09.2020г. представлява „начало на писмено доказателство“, което по силата на чл. 165, ал.2 ГПК прави допустими свидетелските показания за установяване привидността на покупко-продажбата по отношение на К. У.. Касационно обжалване не може да се допусне и по последната група въпроси касаещи възражението за симулация на „обратното писмо“, които са поставени във връзка с изложените в касационната жалба твърдения за неправилна оценка на установените по делото факти, погрешен анализ на доказателствата, довели до необосновани логически изводи на въззивния съд. Подобни доводи биха били релевантни в производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), но по тях касационният съд не може да се произнася в производството по чл.288 ГПК (ТР №1/19. 02.2010г. по тълк.дело №1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС). В заключение даденото от въззивния съд разрешение по обуславящите правни въпроси не е в противоречие с приетото в трайно установената съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на решението на Сливенския окръжен съд до касационно обжалване. От своя страна, наличието на съдебна практика, изключва приложението на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като основание за достъп до касация. Значение за точното прилагане на закона и развитие на правото има този въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за да се създаде или осъвремени съдебна практика, когато законите са непълни, неясни или противоречиви. Изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа съображения от такъв характер. При този изход на делото касаторката следва да бъде осъдена да плати на ответницата по касация разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер 400 лева, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 30.09.2024г. с удостоверяване, че договореното възнаграждение е платено в брой. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО