Определение № 600 от 27.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2235/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД („ЗК Лев Инс“ АД) със седалище в [населено място] - чрез адв. Т. П., против решение № 206 от 18.07.2025 г., постановено по в. т. д. № 248/2025 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото решение е потвърдено решение № 58 от 27.03.2025 г. по гр. д. № 320/2024 г. на Окръжен съд - Разград, с което „ЗК Лев Инс“ АД е осъдено да заплати на В. Н. Н. сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени при ПТП на 28.06.2023 г. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 08.08.2024г. до окончателното плащане. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради наличие на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и за отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Поддържат се оплаквания, че въззивният съд не е извършил съвкупна преценка на доказателствата, не е оценил в пълнота всички установени по делото факти, които имат значение за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, и в противоречие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е определил завишено по размер обезщетение, което не съответства на принципа за справедливост. Изразява се несъгласие с извода на съда за липса на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и се излагат доводи, че с поведението си на пешеходец ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, като приносът му възлиза на 50 %. В представено с жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото в противоречие с практиката на ВКС: „ 1. Кои са критериите и как се отразяват на определените размери на обезщетението за ищеца при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт; 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор; 3. Необходима ли е задълбочена преценка на общите критерии и на специфичните за всеки отделен спор правнорелевантни факти, вкл. и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните следва ли да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането; 4. Длъжен ли е въззивния съд да извърши съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, въз основа на които да формира собствените си фактически и правни изводи, като обсъди всички наведени относими доводи и възражения на страните; 5. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор относно възражението за допринасяне на вредоносния резултат от пострадалото лице“. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са посочени ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация В. Н. Н. от [населено място] - чрез адв. Ж. Ч., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество. С отговора е поискано присъждане на разноски за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, Апелативен съд - Варна е извършил самостоятелен анализ и преценка на събраните по делото доказателства и е достигнал до изводи, че ищецът В. Н. Н. има право на справедливо обезщетение в размер на 55 000 лв. (от които 25 000 лв. са изплатени от ответника - застраховател преди завеждане на делото) за неимуществените вреди, които е претърпял в резултат на ПТП на 28.06.2023 г., реализирано виновно и противоправно от водач на превозно средство със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. При разрешаване на спора за справедливия размер на обезщетението въззивният съд е съобразил заключението на съдебномедицинската експертиза, според което в резултат на пътния инцидент ищецът (на възраст 88 години към датата на произшествието) е получил травматични увреждания, изразяващи се в закрита пертрохантерна фрактура на лява бедрена кост, която по своята медикобиологична характеристика е обусловила трайно затруднение в движението на левия долен крайник за срок повече от един месец; След произшествието ищецът е приет за лечение в МБАЛ - Р., където е извършена оперативна интервенция с поставяне на метална остеосинтеза. По време на извършен преглед за целите на експертизата вещото лице е констатирало, че не е настъпило функционално възстановяване на лявата тазобедрена става и се наблюдава скъсяване на крайника, което води до ограничаване на движението и до затруднения в дейностите от ежедневния живот, съпътствани с болков синдром. Обсъдени са и показанията на свидетелката А. Т. - дъщеря на ищеца, която е заявила, че след инцидента баща й бил уплашен, изпитвал силни болки, продължително време след това използвал проходилка, а понастоящем се придвижва с помощта на патерица и продължава да изпитва болки. Преценявайки в съвкупност установените от заключението и от свидетелските показания факти, както и обстоятелствата, при които е настъпило произшествието и са причинени уврежданията, въззивният съд е направил извод, че за обезщетяване в пълен обем на понесените от ищеца болки, страдания и неудобства е необходима и достатъчна сумата 55 000 лв., преценена като справедлив размер на дължимото обезщетение и от първоинстанционния съд. Посочил е, че така определеното обезщетение кореспондира с обществено - икономическите условия в страната по време на настъпване на вредите и е съобразено с продължаващото проявление на болките и страданията, както и с неблагоприятните изживявания на ищеца в психологичен и в емоционален план. Въззивният съд е споделил и извода на първата инстанция за неоснователност на възражението на ответника - застраховател по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, обосновано с твърдения, че в качеството на пешеходец ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, тъй като не се е движил по тротоара, не се е огледал за приближаващи автомобили и не е съобразил поведението си с даващия на заден ход лек автомобил, навлязъл е внезапно и е спрял без необходимост на платното за движение, като е попаднал в опасната зона за спиране на автомобила и ненужно е удължил пътя и времето си за пресичане. След анализ и преценка на заключението на съдебната автотехническа експертиза по делото въззивният съд е достигнал до извод, че причина за настъпване на произшествието са само неправилните технически действия на водача на лекия автомобил Р. Т., който е предприел движение с автомобила на заден ход, без да наблюдава непрекъснато пътя зад него и без да спре, за да пропусне преминаващият зад автомобила пешеходец - пострадалият В. Н.. Изводът, че произшествието е резултат единствено от поведението на водача, е основан на констатациите в заключението, че водачът е имал възможност да забележи преминаващия пешеходец и да спре без сблъсък с него, ако при извършване на маневрата е наблюдавал непрекъснато пътя зад автомобила през огледалата за задно виждане и през задното обзорно стъкло; При тръгване на автомобила с равноускорително движение водачът е имал възможност да контролира непрекъснато скоростта и да спре във всеки момент от движението; В момента на потеглянето пешеходецът е бил в непосредствена близост зад автомобила и не е имал възможност да го възприеме своевременно и да реагира на опасността от сблъсък. Въззивният съд е акцентирал върху становището на експерта, че ищецът не е навлязъл внезапно на пътното платно, а е предприел пресичане преди автомобилът да потегли на заден ход в момент, когато по-нататъшното придвижване по тротоара е станало технически невъзможно поради разположена върху тротоарната площ метална ограда и наличие на друг паркиран автомобил; Инцидентът е настъпил 2.25 секунди след навлизане на ищеца на платното, което сочи, че в качеството на пешеходец той не е удължил ненужно престоя си и времето за пресичане на пътното платно. Съпоставяйки поведението на водача и на пешеходеца, въззивният съд се е произнесъл, че не е налице основание по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди, тъй като настъпването на произшествието е резултат изцяло от виновното и противоправно поведение на водача, който не е изпълнил вменените му от ЗДвП задължения във всеки момент да се съобразява с пътната обстановка, да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците и при извършване на маневра на заден ход да се движи с повишено внимание. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства; Посочването на правния въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за достъпа до касационно обжалване допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК (без неотносимата към предмета на делото част относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт) и свързаният с него трети въпрос удовлетворяват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС (ППВС № 4/1968 г.) и с практиката на ВКС по приложение на чл. 52 ЗЗД, в т. ч. цитираната от касатора. Според задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочат тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В съобразителната част на постановлението е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди; Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и т. н.; От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В създадената при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД последователно се застъпва разрешението, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички установени по делото обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”, като се отчете и обществено - икономическата конюнктура в страната по време на настъпване на вредите. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички установени по делото факти, които според преценката му формират съдържанието на понятието „справедливост“ в конкретния случай, и в зависимост от тях е формирал извода си за справедливия размер на обезщетението. От мотивите към решението е видно, че като релевантни за справедливия размер на обезщетението са взети предвид характерът и тежестта на получената травма, която с оглед напредналата възраст на пострадалия ищец крие риск за здравето, създава предпоставки за значителни по интензитет болки и страдания, а също и за значителни неудобства в ежедневния живот; спецификите на проведеното лечение (извършена оперативна интервенция) и на оздравителния процес, съпроводен с ограничения в придвижването; продължителността на предизвиканите от травмата и последвалото лечение болки и страдания, които не са преминали и към момента на прегледа от вещото лице; неблагоприятните психологични и емоционални изживявания по повод на увреждането, както и обстоятелствата, при които е настъпило произшествието и са причинени вредите. Като съществени за размера на обезщетението са преценени остатъчните последици от травмата - скъсяване на засегнатия долен крайник и липсата на функционално възстановяване на увредената тазобедрена става, които ограничават движението на крайника, затрудняват ищеца в ежедневния му живот и са съпроводени с болков синдром. Справедливият размер на обезщетението е определен при съобразяване на указаните в ППВС № 4/68 г. общи критерии и на всички специфични за конкретния случай обстоятелства, отразени в мотивите към обжалваното решение, като са отчетени и обществено - икономическите условия в страната по време на настъпване на вредите. Изводите на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД са формирани в съответствие с относимата към поставените от касатора въпроси задължителна и казуална практика на ВКС, поради което няма основание въззивното решение да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Останалите въпроси в изложението - за задълженията на въззивния съд да обсъди всички факти и доказателства от значение за правилното разрешаване на спора и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, е значим за делото, но и при тяхното разрешаване въззивният съд не се е отклонил от сочената в изложението задължителна и казуална практика на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор, действаща при условията на чл. 269 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по спорните във въззивното производство въпроси за справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и за наличието на принос на пострадалия ищец по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, след като е обсъдил всички събрани в хода на делото доказателства и е извършил цялостна преценка на всички установени от тях правнорелевантни факти. Приетият за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди не е резултат от необсъждане на факти и доказателства, а от преценката на въззивния съд, че с оглед на конкретните факти по делото изискването за справедливост, залегнало в чл. 52 ЗЗД, ще бъде удовлетворено с определяне на обезщетение в размер на посочената в решението сума. Отричането на релевирания от ответника принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД също не се дължи на необсъждане на релевантни за спора факти и на относими към тях доказателства. За да счете възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за неоснователно, въззивният съд е анализирал заключението на автотехническата експертиза и след преценка на съдържащите се в него констатации относно поведението на всеки от участниците в произшествието е достигнал до решаващ извод, че произшествието е последица единствено и само от виновното и противоправно поведение на водача на лекия автомобил, който не е изпълнил произтичащи от ЗДвП задължения по време на управление на автомобила и при извършване на маневра на заден ход, вследствие на което е ударил ищеца - пешеходец. Предвид изяснения в заключението механизъм на произшествието въззивният съд е формирал извод, че с поведението си като пешеходец ищецът не е допринесъл за настъпването на произшествието и за собственото си увреждане, т. е. че от негова страна няма принос, предпоставящ намаляване на определеното по справедливост обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд - както по отношение на размера на справедливото обезщетение, така и по отношение на възражението за принос, не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК (т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) и насочените към нейното оспорване доводи в изложението не следва да бъдат обсъждани при произнасяне по предпоставките за допускане на касационно обжалване. Съобразяването на обжалваното решение със задължителната и с казуалната практика на ВКС по повдигнатите от касатора процесуалноправни въпроси изключва възможността въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на поддържаното основание - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 248/2025 г. на Апелативен съд - Варна. Поради недопускане на касационно обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация извършените в производството по чл. 288 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение, уговорено в договор за правна защита и съдействие от 10.09.2025 г., в размер на 511.29 евро (равностойност на 1 000 лв., изчислена при фиксиран курс от 1.95583 лева за едно евро съгл. чл.12 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България и Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 08.07.2025 г.). Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,