Определение № 60500 от 17.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 43/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Л. С., [населено място], подадена лично, с приложено удостоверение за юридическа правоспособност, срещу решение №18 от 19.02.2020 г. по гр. дело №56/2019 г. на Варненския апелативен съд, с което е отменено решение № 806 от 04.05.2018 г. по гр. дело № 1718/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен искът на К. Д. Б. срещу М. Л. С. по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 25 314,80 лв., с която ответницата неоснователно се е обогатила, представляваща разликата над уважения размер от 36 107 лева до пълния претендиран размер от 61 448,80 лева, формиран като извършени плащания с платежни нареждания от 27.07.2015 г., от 17.08.2015г., на 24.08.2015г. и на 14.09.2015г., като вместо това е постановено ново решение, с което М. Л. С. е осъдена да заплати на К. Д. Б. на основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 25 314,80 лв., получена без основание - за разходи за държавна такса и гаранции по приключило гр. дело № 3807/2005 г. на Варненския районен съд, за които е предала на ищцата платежни нареждания за преводи на суми по сметки на ВКС от 27.07.2015 г., от 17.08.2015г., от 24.08.2015г. и от 14.09.2015г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 04.08.2017 г. до окончателното й изплащане. Потвърдено е решение № 806/04.05.2018 г. по гр. дело № 1718/2017 г. на Варненския окръжен съд в останалата му обжалвана част, с която е отхвърлен искът по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД на К. Д. Б. срещу М. Л. С. за горницата над 25 314,80 лв. до 25 341,80 лв. и е осъдена М. Л. С. да заплати на К. Д. Б. на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 954,91 лв. – допълнително разноски за първата инстанция и сумата от 4 471,83 лв. - разноски за въззивното производство, включващи държавна такса и адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска. Ответницата К. Д. Б., чрез пълномощника си адвокат Т. И., оспорва касационната жалба и иска присъждане на направените разноски. С решението си първоинстанционният съд е осъдил ответницата да върне на ищцата на осн. чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумите, получени без основание по банков път по сметка в „Уни Кредит Булбанк“ АД (общо 36 107 лева), ведно със законната лихва върху тях, считано от датата на предявяване на иска 04.08.2018г. до окончателното им изплащане, като в тази част решението е влязло в сила. Обжалвано пред въззивната инстанция от ищцата е решението в отхвърлителната му част, за сумата от 25 341,80 лв. Въззивният съд е приел, че тази сума, според твърденията в исковата молба, е формирана от платените на ръка на адвокат М. С. на четири пъти суми, за оправдаването на които като разход за делата впоследствие тя е предала на ищцата и приложените към исковата молба копия от платежни нареждания, съответно от 27.07.2015 г. за сума в размер на 3 885,24 лева, от 17.08.2015 г. за сума в размер на 4 400 лева, на 24.08.2015 г. за сума в размер на 5 200 лева и на 14.09.2015г. за сума в размер на 11 856,56 лева. Установено е по делото, че страните са били близки и дългогодишни семейни приятели, като ответницата – адвокат по професия е била пълномощник на Р. Т. П. (майка на ищцата) по гр. дело № 3807/2005г. по описа на ВРС, включително пред въззивната и касационната инстанции (в.гр.д. № 130/2013 г. на ВОС и гр. дело № 1187/2014 г. на ВКС) и по изпълнително дело № 20148080401959 на ЧСИ З. Д., като в тази насока са писмените доказателства по делото (пълномощни за процесуално представителство по делото, договори за правна защита и съдействие № 21446 от 18.12.2011г., № 225226 от 25.02.2013г. и № 246895/03.12.2014г. и показанията на всички разпитани пред въззивната инстанция свидетели К. Н. К. (сътрудник на адвокат С.), М. Г. П. (приятелка и на двете страни), П. Й. С. (сестра на съпруга на ищцата) и Н. Й. Б. (съпруг на ищцата). Делото на Р. Т. П. с № 3807/2005 г. е било образувано на 28.07.2005 г. и е приключило с определение от 09.04.2014 г. по гр. дело № 1187/2014 г. на ВКС, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на ВОС. По повод на делото, ищцата често заплащала на ответницата дължими от майка й суми за такси и разноски. Въззивният съд е приел за установено с оглед изявленията на ответницата (с характер на признание) в договорите за правна защита и съдействие, че възнагражденията за адвокатската услуга в хода на цялото производство са били заплатени преди приключване на делото в съответната инстанция. Неоспорено от ответницата е твърдението на ищцата в исковата молба, че за предадени от нея суми в брой, ответницата впоследствие й е давала оправдателен документ във вид на копие – приети като доказателства по делото платежни нареждания, съответно от 27.07.2015 г. за сума в размер на 3 885,24 лева, от 17.08.2015 г. за сума в размер на 4 400 лева, на 24.08.2015 г. за сума в размер на 5 200 лева и на 14.09.2015г. за сума в размер на 11 856,56 лева. Посочено е, че всички платежни нареждания са за плащане на суми към бюджета, внесени чрез „ПИБ“ АД по сметки на ВКС в БНБ, съответно предвидени за плащания за държавни такси и за гаранции и като наредител в тях е посочена К. Н. К., а задължено лице – Р. Т. П.. Основанието на първата сума от 3 885,24 лева е довнасяне на ДТ по касационна жалба по гр.д. № 3807/2005 г. ВРС, а за всички останали е „гаранция“ по същото дело. Приема се, че суми, в близки до посочените в платежните нареждания дати, са били предадени лично от ищцата – на ответницата се установява от показанията на свидетелите М. Г. П. (за предаването на сумата, за оправдаването на която е дадено от ответницата платежното нареждане от 27.07.2015 г.), П. Й. С. (за сумата, за която е предадено платежното нареждане от 14.09.2015 г.) и Н. Й. Б. (за сумите, за които са предадени платежните нареждания от 27.07.2015 г. и от 17.08.2015 г.). Прието е, че всеки от свидетелите в качеството му на очевидец, присъствал на предварителното преброяване и впоследствие на предаването на парите от К. Б. на М. С. (без тези, за оправдаването на които е предадено платежното от 17.08.2015 г.), е описал лично възприетото от него подробно, пълно и последователно. Доколкото и за оправдаване разходването на сумата по платежното от 17.08.2015 г. е бил предаден документ от ответницата и с оглед показанията на свидетеля Б. (без да е присъствал на предаване на парите, знае за подготовката и отделянето на сумата и от съпругата си - за предаването й), въззивният съд е намерил за доказан този факт. Направен е извод, че няма основание да се игнорират показанията на свидетелите Б. (съпруг) и С. (сестра на свидетеля Б.) с оглед евентуална тяхна заинтересованост (чл. 172 ГПК), защото изнесеното от тях кореспондира с установеното с писмените доказателства (предадените от адвокат С. за оправдаване на разходите платежни нареждания), подкрепя се и от показанията на останалите свидетели, а и свидетелите имат преки, непосредствени впечатления за отношенията, за които са изнесли данни. Според депозираната от „ПИБ“ АД с писмо вх.№ 7276 от 30.12.2019 г. справка, в базата на „ПИБ“ АД не фигурират извършени преводи с посочените реквизити и суми с наредител лицето К. Н. К.. Последната, разпитана като свидетел, е отрекла в качеството си на сътрудник на адвокат С. да е била натоварена от адвоката, включително да са й предавани от нея парите и да е нареждала процесните суми от името на Р. П.. Свидетелката е посочила, че е внасяла за делото по сметка на ВКС само дребни суми, от по 10, 15 или 40 лв. По повод на бележката от 17.08.2015 г. е посочила, че помни как заедно с клиент по съвсем друго дело, от негово име (посочила е дружеството) е внесла по сметка на ВКС сума от порядъка на 4 000 лв. От издадената от ВКС служебна бележка от 12.06.2019 г., се установява, че по сметките за държавни такси и за гаранции на ВКС с нареждане на К. К. и задължено лице Р. П. са внесени съответно: - на 28.07.2015 г. – 12 лв. за довнасяне на държавна такса по касационна жалба по гр. дело № 3807/2005 г. на ВРС; - на 24.08.2015 г. и на 26.08.2015 г. съответно 10 лв. и 5 лв. с основание „гаранция“ по същото дело. Общо, внесените от името на Р. П., чрез сътрудничката на ответницата – адвокат суми по сметка на ВКС за такса и гаранции по делото, са в размер на 27 лв. Въззивният съд е приел за доказано по делото предаването на процесните суми от ищцата на ответницата. Дадените от ищцата суми, за които са й предадени от ответницата четирите платежни нареждания от 2015 г. до размер на 25 314,80 лв. (25 341,80 лв. – 27 лв.) са били без основание и подлежат на връщане на осн. чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са са повдигнати въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се допуснати нарушения на материалния закон, а по отношение на твърденията на допуснати процесуални нарушения, същите касаят доказателствата по делото, преклузията за представяне на доказателства с изтичане на срока по чл. 146, ал. 3 ГПК /извън изключението на чл. 147 ГПК/. Посочени са и текстовете на чл. 266 и чл. 133 ГПК. Представена е съдебна практика – ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 416 от 11.05.2016 г. по гр. дело № 2612/2015 г. на ВКС, ІV г.о., решение на Бургаския апелативен съд и решение на Кюстендилския окръжен съд. В изложението е поставен въпрос, повдигнат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Дали след като едната страна не е доказала своите твърдения, то е правилно и процесуално допустимо, решаващият състав да постанови решение в полза именно на тази страна (арг. чл. 127 ГПК /отм./). Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №18 от 19.02.2020 г. по гр. дело №56/2019 г. на Варненския апелативен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Повдигнатите въпроси са от значение за изхода на делото, но касаят неговата правилност, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства. Така, както са формулирани, въпросите всъщност съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение поради съществено нарушение на материалния закон и не подлежат на разглеждане в настоящето производство по чл. 288 ГПК. Отделно, въпросите са произнесени в съответствие със задължителната практика на ВКС относно прилагането на чл. 133 ГПК, чл. 266 ГПК и чл. 146 ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че не е налице и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Не се посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението въпроси. Предвид наличието на задължителна практика по въпросите, се изключва приложното поле на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно изхода на спора, на ответницата К. Д. Б., [населено място], трябва да се присъдят 2000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.