Определение № 66 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 21/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба подадена от С. З. Б., чрез адв. Х. Градинарски, против определение № 1778/10.08.2020 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2238/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 15323/11.06.2020 г. по гр. д. № 4081/2020 г. на Софийския градски съд, с което е върната исковата молба на С. З. Б. и е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното определение, иска се отмяната му и разглеждане на предявените искове. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на определението и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с които формулира следните въпроси: 1. „Обстоятелството, че ЕГН-то на двете лица с едно и също име (собствено, бащино и фамилно) е различен, достатъчно ли е да се приеме, че се касае за две различни лица?”; 2. „Налице ли е техническа грешка, когато дори с грешен ЕГН, съдът в своя съдебен акт е индивидуализирал ответника в съответствие с посочения от ищеца в исковата молба ЕГН?” и 3. „Има ли правно значение за идентификацията на ответника, ЕГН-то на същия, посочен изрично от ищеца в исковата молба, въпреки, че не съществува изискване на процесуалния закон за идентификация на ответника чрез посочване на ЕГН?”. Сочи, че по първия въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с приетото в определение 199/18.07.2012 г. по гр. д. № 427/2012 г. на ВКС, III г. о., а по втория в определение № 542/18.08.2009 г. по т. д. № 125/2009 г. на ВКС, II т. о., а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата „Хета Асет Резолюшън Ауто България” ЕООД, подаден чрез юрк. Г. М., в който поддържа, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. Производството по делото е образувано по искова молба на С. З. Б. против „Хета Асет Резолюшън Ауто България” ЕООД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 424 ГПК с искане да се признае за установено, че вземанията на „Хета Асет Резолюшън Ауто България” ЕООД, предмет на изп. д. № 207/2013 г. по описа на ЧСИ Г. Д., произтичащи от изпълнителен лист от 08.12.2010 г. по ч. гр. д. № 52372/2010 г. на Софийски районен съд и от изпълнителен лист от 14.08.2017 г. по гр. д. № 82278/2013г. на Софийски градски съд, не съществуват по отношение на ищеца. В исковата молба се твърди, че през 2018 г. ищецът разбрал за образуваното срещу него изпълнително производство и след справка установил, че посочените изпълнителни листове са издадени срещу лицето С. З. Б. с ЕГН [ЕГН], докато ЕГН на ищеца е [ЕГН]. Ищецът поискал от ЧСИ да прекрати изпълнителното производство, но това искане било оставено без уважение. Подал частна жалба срещу отказа на ЧСИ да прекрати изпълнението, която била оставена без уважение от Софийски градски съд по ч. гр. д. № 13301/2018 г. Ищецът обжалвал и конкретни действия на съдебния изпълнител, като в Софийски градски съд било образувано ч. гр. д. № 107648/2019 г., по което отново жалбата му била оставена без уважение. Поради изчерпване на всички възможности за защита в изпълнителното производство, ищецът подал до ВКС молба за отмяна на влязлото в сила решение по гр. д. № 8227/2013 г. на Софийски градски съд, която обаче била оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, тъй като била подадена от лице, което не е участвало в съдебното производство по цитираното гражданско дело. Определението на ВКС било потвърдено от друг състав на съда. Ищецът смята, че актът на ВКС представлява ново обстоятелство, респ. ново писмено доказателство, поради което за него е налице правен интерес да заведе отрицателния установителен иск по чл. 424 ГПК, че не дължи сумите, предмет на изпълнителното дело. С обжалваното пред настоящата инстанция определение е потвърдено разпореждане № 15323/11.06.2020 г. по гр. д. № 4981/2020 г. на Софийския градски съд, с което е върната исковата молба на С. З. Б.. Прието е, че оспорването на изпълнението се основава на факти, които са били известни на ищеца и той е могъл да ги посочи в срока за възражение по чл. 414 ГПК, каквото очевидно е подадено, за да се развие производството по чл. 422 ГПК, по което е било образувано гр. д. № 8227/2013 г. на Софийски градски съд. Искът не се основава на обстоятелства, настъпили след стабилизиране на заповедта за изпълнение по смисъла на чл. 416 ГПК, не се касае за новооткрити такива или за нови писмени доказателства от съществено значение за делото, доколкото определенията на ВКС, с които е оставена без разглеждане молбата му за отмяна на влязлото в сила решение по гр. д. № 8227/2013 г. нямат характер на такова обстоятелство. Изложено е, че установеното в случая несъответствие между името на длъжника по изпълнението и неговия ЕГН е ирелевантно, защото липсва нормативно установено изрично изискване за идентифициране на ответника - длъжник, посредством ЕГН. В случая, както ЧСИ Г. Д., така и съдебните състави, разгледали жалбите на Б. срещу действията на ЧСИ са установили категорично самоличността на конституирания като длъжник в изпълнението С. З. Б., като поддържаната от ищеца теза, че съществува лице с неговите имена, но с различен ЕГН, което всъщност е длъжникът в изпълнението е опровергана от служебно извършените справки, в това число и от справката извършена от състава на Софийски градски, постановил обжалвания съдебен акт. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване на определението по поставените от жалбоподателя въпроси. Въпросите са неотносими към решаващите мотиви на САС. Основният аргумент за недопустимост на установителния иск по чл. 424 ГПК е, че оспорването на изпълнението се основава на факти, които са били известни на ищеца и той е могъл да ги посочи в срока за възражение по чл. 414 ГПК, като искът не се основава на обстоятелства, настъпили след стабилизиране на заповедта за изпълнение по смисъла на чл. 416 ГПК, не се касае за новооткрити такива или за нови писмени доказателства от съществено значение за делото. Посочено е, че определенията на ВКС, с които е оставена без разглеждане, подадена от ищеца молба за отмяна на влязло в сила решение нямат характер на такова обстоятелство. За пълнота на мотивите следва да бъде посочено, че първият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като съдът е приел, че различието в ЕГН поначало обуславя различие в лицата, но поддържаната от ищеца теза, че съществува лице с неговите имена, но с различен ЕГН, което всъщност е длъжникът в изпълнението е опровергана от служебно извършените справки. По втория въпрос не се съдържа произнасяне в обжалваното определение, поради което същият е изцяло неотносим. Третият въпрос относно правното значение за идентификацията на ответника с ЕГН на същия, посочен от ищеца в исковата молба, въпреки, че не съществува изискване на процесуалния закон за идентификация на ответника чрез посочване на ЕГН, също както първия въпрос, може да се свърже единствено с изложените в определението допълнителните мотиви. По въпроса не се разкрива и посочената специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която е налице когато съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В частната касационна жалба не е обосновано самото основание, т. е. какво е значението на „поставения” въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Предвид изложеното, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението. С оглед изхода от делото жалбоподателят следва да заплати на ответника по частната касационна жалба юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева за настоящото производство. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,