Определение № 154 от 22.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 521/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Градски транспорт“ ЕАД, [населено място] срещу определение № 260031 от 15.01.2021 г. по в. ч. т. д. № 15/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което, след отмяна на определение № 261012 от 21.12.2020 г. по т. д. № 1548/2019 г. на Варненски окръжен съд, е допуснато обезпечение на предявените от „Енерджи Ефект“ ЕАД, [населено място] и „Супервайзер“ ЕООД, [населено място], като съдружници в ДЗЗД „Енерджи Ефект - Супервайзер“, [населено място], срещу дружеството-частен касатор искове с правно основание чл. 258 във връзка с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите: 1 506 212.96 лв. – неплатен остатък по фактура № 16/22.07.2016 г.; 456 884.60 лв. – законна лихва върху първата сума за периода 21.09.2016 г. – 17.09.2019г.; 393 490.97 лв. – неплатен остатък по фактура № 20/01.10.2016 г.; 59 788.76 лв. – законна лихва върху първата сума за периода 20.03.2018 г. – 17.09.2019г.; 111005.95 лв. – лихва за забава върху главница по фактура № 20/01.10.2016 г. до размера от 777 473.57 лв. за периода 22.10.2016 г. – 19.03.2018 г. чрез налагане на възбрана върху подробно описаните в акта недвижими имоти, собственост на „Градски транспорт“ ЕАД, [населено място]. Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди, че допускането на обезпечението преди да му е изпратен препис от исковата молба и приложенията към нея представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Изразява несъгласие и с извода за наличие на предпоставките за допускане на обезпечение на предявените искове. Според него, в случая не може да се счете, че обезпечените искове са вероятно основателни предвид наличието на преюдициален спор, касаещ именно процесните отношения, заради който производството по делото е спряно. Освен това, частният касатор оспорва и съществуването на обезпечителна нужда, с оглед капиталовата си адекватност; с оглед факта, че не би могъл да се разпорежда с имуществото си без решение на едноличния собственик на капитала – общината и че не е възможно да престане да изпълнява задълженията към кредиторите си предвид значението на осъществяваната от него дейност в полза на общината и гражданите. В частната касационна жалба е релевирано изрично оплакване и за това, че обезпечението е допуснато без внасяне на гаранция. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Допустимо ли е обезпечение на предявения иск, когато исковото производство е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, преди на ответника да е връчена исковата молба; 2. Може ли да е налице вероятна основателност на иска, дори когато производството по осъдителните искове е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК поради наличието на преюдициален спор относно същите основания и същите факти; 3. При преценка на обезпечителната нужда длъжен ли е съдът да обследва в съвкупност освен всички приложени към исковата молба доказателства, но и служебно известни и общоизвестни факти и доказателства, обосноваващи извод за липса на вероятност от затруднение за осъществяването на правата на ищеца по бъдещото съдебно решение, с което евентуално ще бъде уважен предявеният иск, или съдът формира извода си само върху доказателствата, представени от ищеца, предвид едностранния характер на това производство; 4. Трябва ли съдът да задължи ищеца да представи гаранция в случая по ал. 1, т. 1 на чл. 391 ГПК във вр. с ал. 2 на същия член, когато исковото производство, по което се допуска обезпечението, е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК поради наличието на преюдициален спор относно същите основания и същите факти, когато преюдициалното производство е образувано по повод частичен иск за вземанията, чиито остатък се претендира в спряното производство. По отношение на всички поставени въпроси се поддържа, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като за последния въпрос се твърди, че е разрешен и в противоречие с практиката на ВКС, в подкрепа на което са представени определения по чл. 274, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Освен това, за първите три въпроси е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на акта. Ответникът по частната касационна жалба – „Енерджи Ефект“ ЕАД, [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до касационно разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 01.03.2021 г. Претендира присъждане на разноски. Ответникът – „Супервайзер“ ЕООД, [населено място] – не заявява становище по частната касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – депозирана е в преклузивния срок по чл. 396, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт. За да допусне исканото обезпечение, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в процесуалния кодекс кумулативни предпоставки за това, а именно – предявените осъдителни искове са допустими и вероятно основателни; налице е обезпечителна нужда; посочената от ищеца обезпечителна мярка – възбрана върху недвижими имоти – е подходяща. По отношение наличието на обезпечителна нужда решаващият състав е посочил, че такава съществува за всяко неудовлетворено парично вземане, тъй като при бъдещо осъдително решение в полза на ищеца за него ще бъде невъзможно или поне значително затруднено осъществяването на правата му по това решение, ако длъжникът предприеме действия по намаляване на активите си чрез разпореждане с недвижимите си имоти. Според въззивния съд, дори стойността на имотите да е по-висока от цената на исковете, това не води до несъответствие на обезпечителната мярка с нуждата от обезпечение, нито до свръх обезпечаване предвид данните по делото, че имотите вече са ипотекирани във връзка с договор за кредит за сумата 5 млн. лева. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, поставените от частния касатор въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуален въпрос не може да се отнася нито до обсъждането на събраните по делото доказателства, нито до правилността на обжалвания акт. В случая въпросите касаят именно правилността на въззивното определение, тъй като отговорът им предпоставя преценка за неговата материална и процесуална законосъобразност, т. е. налице ли е вероятна основателност на предявените искове и дали наложената обезпечителна мярка е адекватна на обезпечителната нужда. Отделно от това, преобладаващата част от въпросите (въпроси № 1, № 2 и № 4) са поставени с оглед спецификата на случая, изразяваща се в това, че обезпечението на исковете е допуснато в хипотезата на спряно производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че при обсъждане на предпоставките за допускане на исканото обезпечение въззивният съд изобщо не е взел предвид факта на спиране на производството по делото, а е формирал изводите си единствено с оглед представените с исковата молба доказателства за конкретното развитие на правоотношенията между страните. Освен задължителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на поставените въпроси не са осъществени и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Представените във връзка с въпрос № 4 съдебни актове не доказват твърдяното противоречие с практиката на ВКС, а точно обратното – съответствие на обжалваното определение с практиката на касационната инстанция. Не може да се счете за осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по въпросите, свързани с обезпечаването на искове, е налице богата практика на касационната инстанция. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение. Очевидно неправилно би било съдебното решение/определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, частният касатор не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, а е отъждествил твърдяната от него очевидна неправилност с неправилността на въззивното определение с оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон и за необоснованост. С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По искането на ответника „Енерджи Ефект“ ЕАД за присъждане на разноски настоящият състав не дължи произнасяне, тъй като съгласно задължителните указания в т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2012 г., направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение, с оглед крайния му изход. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС, Търговска колегия