Определение № 60780 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2300/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 210/10.03.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 2125/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 2040/13.03.2019 г. по гр. д. № 2095/2019 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на С. М. М. общо сумата 20 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, предл. 2-ро и предл. 4-то, т. 2, вр. с ал. 2 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 1451/2015 г. на Специализирания наказателен съд. Решението е влязло в сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените 20 000 лева до предявения размер от 50 000 лева. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите за задължението да се извърши цялостна преценка на конкретните факти и обстоятелства, които са от значение за дължимия размер обезщетение; за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за морални вреди. По тези въпроси се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС – т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т.3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на състави на ВКС - решение № 311/14.03.2018 г. по гр.д. №300/2017 г., ІV г.о., решение № 93/ 04.07.2018 г. по гр.д.№3460/2017 г., ІІІ г.о., решение № 476/27.01.2016 г. по гр.д. №3281/2015 г., ІV г.о. Ответникът по жалбата – С. М. М. – в срока за отговор не е представил такъв. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди - спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2, вр. с ал. 2 от НК - за участие в организирана престъпна група, за което законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 до 10 години. По това обвинение е бил изготвен обвинителен акт, същият е внесен за разглеждане в Специализирания наказателен съд и е образувано нохд № 1451/2015 г., по което на 04.10.2017 г. е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 20.02.2018 г. При определяне размера на обезщетението съдът е взел предвид, че срещу ищеца е повдигнато обвинение за извършено тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; че в резултат на воденото наказателно производство и периода, през който то е продължило (3 години и 7 месеца), той е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в страх, стрес, безпокойство за бъдещето, срам и неудобство пред близки, приятели и колеги; затворил се в себе си, станал лесно раздразнителен и избягвал обичайните си контакти. Съдът е посочил, че М. е служител на МВР и незаконното обвинение е засегнало достойнството и авторитета му както в личен, така и в професионален план. Отбелязана е сравнително кратката продължителност на наказателното производство и взетата мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 500 лв. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е счел, че определеното от първата инстанция обезщетение в размер на сумата 10 000 лв. е недостатъчно да компенсира ищеца за претърпените морални вреди. За справедлива и достатъчна е определена сумата от 20 000 лв., до който размер искът е уважен. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените от касатора в изложението му правни въпроси, касаещи критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото, са правно релевантни. Същите са от значение за изхода на спора и са разрешени от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора съдебна практика (относно обстоятелствата, имащи значение при приложението на критерия, установен в чл.52 ЗЗД), поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селектиране жалбата. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение