Определение № 50686 от 28.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2216/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 434/10.01.2022г., подадена от Г. Й. Г., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1088 от 28.10.2021г., постановено по въззивно гр.дело № 1666/2021г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1 състав. С обжалваното решение съставът на САС е потвърдил решение №261934 от 18.12.2020г. по гр.дело № 4863/2019г. на Софийския градски съд, ГО, 17 състав, с което по предявен от М. С. У. против Г. Й. Г. установителен иск по чл. 422 ГПК е признато за установено, че ответникът дължи на ищцата сумата 30 000 лева-главница, дължима по запис на заповед от 08.08.2016г., ведно със законната лихва върху сумата. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Иска се отмяната му и постановяване на решение, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. В представеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 382/21.01.2016г. по гр.дело № 2056/2015г. на IV ГО на ВКС по следния процесуално правен въпрос: 1. Задължен ли е въззивният съд да разгледа всички наведени във въззивната жалба основания за отмяна на решението на първоинстанционния съд; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди на свой ред събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност или е достатъчно да се присъедини към оценката на доказателствата, направени от първоинстанционния съд. Поддържа противоречие на въззивното решение и с разясненията, дадени в ТР № 4/2013г. по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, с решение № 60212/2021г. по гр.д.№ 1892/2020г. на IV ГО на ВКС и с решение № 248/2014г. по т.д. № 3437/2013г. на I ТО на ВКС по следните въпроси: 3. Задължен ли е съдът в исковото производство по чл. 422 ГПК за установяване на вземане, произтичащо от запис на заповед, при въведено от ищеца твърдение за наличие на каузално правоотношение, да разгледа и да се произнесе по съществуването и основателността на каузалното правоотношение; 4. На кого принадлежи доказателствената тежест за установяване елементите на каузалното правоотношение; 5. Следва ли съдът да отхвърли иска, когато ищецът не установи основателността на каузалното правоотношение или следва да уважи иска само на основание менителничния ефект. С писмения си отговор ответникът по касацията М. С. У. изразява становище за недопускане до касационен контрол на обжалваното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, при предпоставките на чл. 280 ГПК. За да постанови обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че е сезиран с иск за установяване на вземане на ищеца в размер 30 000 лева, породено от запис на заповед, подписан от ответника като издател и въз основа на който ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Ответникът не е оспорил подписът си под ценната книга, но е направил възражения относно валидността й-твърди, че я е подписал след нанесен побой и след заплаха. Направил е възражение и за липса на каузално правоотношение между страните, което да бъде обезпечено с процесния запис на заповед. В допълнителната искова молба ищцата е изложила твърдения, че записът на заповед е издаден като обезпечение на сключен между страните договор за заем от 05.08.2016г., а с отговора на допълнителната искова молба ответникът е оспорил подписа си под договора с твърдения, че го е подписал след побой и заплашване, както и че в случая заемател по договора е трето лице. След подробен анализ на събраните в хода на производството писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че процесната ценна книга от 08.08.2016г., издадена в [населено място] от ответника Г. Г. е редовен от външна страна документ-съставена е в предписаната от закона форма и съдържа всички съществени реквизити по чл. 535 ТЗ-удостоверява поето задължение от ответника – издател за заплащане на сумата 32 000 лева на ищцата М. У., с уговорен падеж-08.08.2017г. Съставът на САС е намерил за неоснователно възражението на ответника, направено в отговора на ИМ и поддържано пред въззивния съд възражение за невалидност-нищожност или унищожаемост на записа на заповед, като е приел, че по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на твърдението, че ответникът е бил бит и заплашван, за да подпише ценната книга. Посочил е, че от представената по делото медицинска документация-удостоверения от МБАЛ Сердика от 01.06.2017г., не може категорично да се установи увреждане на ответника и то получено вследствие побой, а показанията на изслушаната пред САС свидетелка П. Ц. не са годни доказателства за установяване на изложените от ответника твърдения, доколкото свидетелката не е възприела факта на нанасяне на побой или отправена заплаха, а възпроизвежда пред съда разказ на Г. за нанесен му побой. Според съда, установените от свидетелката Ц., като очевидец, насинявания по тялото на ответника през 2017г. също не са достатъчни за да се направи извод, че процесният запис на заповед е подписан вследствие упражнено физическо насилие над издателя му, тъй като от една страна не е установено от какво са причинени тези синини и имат ли връзка с процесния запис на заповед, а от друга ценната книга е подписана на 08.08.2016г. Предвид това съдът е приел, че не е установено по категоричен начин ответникът да е бил малтретиран или заплашван и това да го е мотивирало да подпише записа на заповед от 08.08.2016г. Въззивният съд е счел за неоснователни и следващите възражения на ответника за недължимост на процесната сума, поради липса на каузално правоотношение, обвързващо страните по спора, което да бъде обезпечавано от процесния запис на заповед. Съдът се е позовал на дадените в т.17 от ТР № 4/2013г по т.д. №4/2013г на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата указания, както и на решение № 60212/2021г по гр.д. № 1892/2020г. на IV ГО и на решение № 248/2014г по т.д. № 3437/2013 на I ТО на ВКС, според които при въведено от ищеца твърдение, че вземането му по записа на заповед произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. По този начин ищецът сочи обезпечителната функция на записа на заповед, спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си основано на менителничния ефект. Предвид цитираната практика съдът е посочил, че именно в този смисъл тълкува и изявлението на ищеца в допълнителната искова молба, че записът на заповед е издаден с цел обезпечаване на договор от 05.08.2016г., озаглавен - за наем. Приел е, че ищецът не разкрива кауза, а поддържа, че процесният запис на заповед има обезпечителен характер, като сочи правоотношението което обезпечава. Според съда при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед. Ищецът дължи да докаже вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Съдът е приел, че въведените от ответника по делото възражения срещу издадения запис на заповед са общи възражения- за упражнено насилие и за липса на облигационни отношения между страните, поради което ищецът дължи доказване на твърдените от него факти в исковата молба - наличието на редовен от външна страна запис на заповед, по който ищецът е поемател, а ответникът- издател. Позовавайки се на решение № 60212/2021г по гр.д. № 1892/2020г.на IV ГО на ВКС, постановено по сходен казус, въззивният съд е посочил, че при общи възражения, каквито са процесните, съществуването на каузалното правоотношение не подлежи на изследване, тъй като издаденият редовен запис на заповед е основание и доказателство за съществуване на вземането. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че по първата група, поставени от касатора процесуалноправни въпроси-за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в жалбата обстоятелства и да обсъди всички направени от страните доводи след анализ на доказателствата, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни, е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.) постановления на Пленума на ВС -ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985г. са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка една от инстанциите по същество. Посочено е, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена по делото фактическа обстановка, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона. Въззивното решение на САС е постановено в пълно съответствие с цитираната съдебна практика. Решаващият съдебен състав се е произнесъл относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение след като е изложил мотиви относно фактите, които приема за установени след подробен анализ на представените доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните и е формирал собствени правни изводи относно приложението на закона и основателността на иска. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. В случая съставът на САС в пълно съответствие със закона и съдебната практика, включително и с цитираното от жалбоподателя решение № 382/21.01.2016г. по гр.дело № 2056/2015г. на IV ГО на ВКС, е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към възникването на задълженията на ответника по процесния запис на заповед. Съдът е обсъдил релевантните доказателства, вкл. представената в първоинстанционното производство медицинска документация и събраните пред него гласни доказателства във връзка с доводите на ответника за осъществено спрямо него насилие при подписването на ценната книга, като е изложил мотиви, че доколкото по делото липсват надлежни доказателства в подкрепа на твърдението, че ответникът е бил бит и заплашван за да подпише ценната книга, направените от него възражения за невалидност-нищожност/унищожаемост на същата, са неоснователни. Не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение и по следващата група въпроси, формулирани от касатора относно задължението на съда в производството по иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване на вземане, произтичащо от запис на заповед при въведено от ищеца твърдение за наличие на каузално правоотношение и за разпределението на доказателствената тежест по предявен иск по чл. 422 ГПК с оглед неговия предмет. Поставените правни въпроси са от значение за изхода на спора, но по отношение на тях касаторът отново не е обосновал допълнителните предпоставки за достъп до касация. Съществуващата противоречива съдебна практика по въпроса за предмета на делото по иск по чл. 422 от ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, и разпределянето на доказателствената тежест между страните е преодоляна с ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Дадените от ОСГТК на ВКС разрешения по приложението на чл. 422 ГПК вр. чл. 417, т. 9 ГПК са залегнали и във формираната след приемане на тълкувателното решение съдебна практика по чл. 290 ГПК, според която дори тогава, когато ищецът - кредитор е въвел твърдения за обезпечителна функция на записа на заповед спрямо конкретно каузално правоотношение, той доказва вземането си, основано на менителничния ефект - редовен от външна страна запис на заповед, а твърдението му за кауза е обуславящо предмета на защита на ответника; за посочване на кауза, но недоказването й в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът не би могъл да бъде санкциониран с отхвърляне на иска, основан на запис на заповед в качеството му на самостоятелна абстрактна правна сделка. В пълно съответствие с разясненията, дадени в тълкувателното решение и с останалите цитирани от жалбоподателя решения на ВКС въззивният съд е съобразил, че при въведено от ищеца с допълнителната искова молба твърдение, че вземането му по записа на заповед произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото, като при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС - задължителна и казуална, и не противоречи на цитираните в изложението решения на ВКС, поради което няма основание да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Уважаването на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за част от сумата по записа на заповед е обусловено от установената по делото формална редовност и действителност на записа на заповед, а изводът, че ищецът не следва да доказва въведеното с допълнителната искова молба каузално правоотношение (договор от 05.08.2016г., озаглавен договор за наем), е резултат от преценката на въззивния съд, че в защитата си срещу иска ответникът е противопоставил общи възражения за липса на облигационни отношения между страните и за упражнено спрямо него насилие и заплаха при подписването й. Предвид защитата на ответника и след съобразяване на възприетите в практиката на ВКС разрешения съдът се е произнесъл, че общите възражения, освобождават ищеца от задължението да доказва релевираното в допълнителната искова молба каузално правоотношение, послужило като причина за издаване на записа на заповед. Следва да бъде посочено, че само в случаите, когато длъжникът направи конкретни възражения срещу вземането, тогава поемателят по записа на заповед ще трябва да доказва фактите, от които вземането произтича. Както вече се посочи, съгласно разясненията, дадени в т.17 от ТР №4/2013г., ищецът-поемател по запис на заповед за съществуване на вземането по която предявява установиттелния иск по чл. 422 ГПК не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на каузалното правоотношение във връзка, с което е издаден записа на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в процеса по чл. 422 ГПК каузалното правоотношение подлежи на доказване, но само в случай, че възраженията, основани на това правоотношение биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. Приетото в обжалваното решение по поставените въпроси не влиза в противоречие с представените от жалбоподателя към изложението решения на ВКС по приложението на чл. 422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т.9 ГПК. Приетото в тези съдебни актове е изцяло съобразено от въззивния съд, поради което не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд сам се е позовал на цитираните от касатора решения, включително и е съобразил изцяло с приетото с ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разглеждайки спора по настоящето дело. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 1088/28.10.2021 г. на Софийския апелативен съд, постановено по въззивно гр. д. № 1666/2021г. Не следва да се присъждат разноски на ответника по касация М. С. У., въпреки заявеното с отговора на касационната жалба искане, доколкото по делото липсват доказателства за сторени такива в производството пред ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО,