Определение № 1793 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 96/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Община Кнежа, чрез адвокат С. Ч. от АК – Плевен, срещу решение № 382/25.09.2024 г. по в.гр.д.№ 482/2024 г. на Окръжен съд Плевен в частта, в която е отменено решение № 61 от 29.04.2024 г. по гр.д.№ 686/2023 г. на Районен съд Кнежа и е уважен иска на Е. И. Й. против Община Кнежа за отмяна на дисциплинарното й уволнение със Заповед № 320/10.07.2023 г. на кмета на Община Кнежа и за обезщетение за пропуснати ползи в размер на сумата от 5050 лева, за периода от 22.08.2023 г. до 22.01.2024 г., ведно със законната лихва от 08.09.2023 г. до изплащането, на основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3, вр. чл.225, ал.2 КТ. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. „Длъжен ли е съдът да прецени в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички допустими, относими и представени своевременно доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства?; Може ли решаващият съд да постанови съдебно решение на основание предположения и недоказани от страната твърдения или следва да постанови акта на доказателства събрани по надлежния ред, предвиден в ГПК?; Длъжен ли е съдът да анализира всички доказателства, събрани по делото или може избирателно да подбира доказателства, на които да основава съдебния акт?; Длъжна ли е въззивната нстанция да обсъди наведените доводи от двете страни в производството?“; 2. „Ползва ли се от закрилата по чл.333, ал.1, т.4 КТ служител, който изпълнява част от служебните си задължения, макар и за същия ден да има болничен лист за временна неработоспособност и да не е съобщил на работодателя за заболяване или разрешен отпуск по болест?“; Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От Е. И. Й., чрез адвокат А. К. от АК – Плевен, е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като твърди, че поставените въпроси не са обуславящи за изхода по предмета на спора и не са налице допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. За да постанови решението, въззивният съд приема, че ищцата е заемала длъжността директор в Детска градина „Лиляна Димитрова“ - с.Еница по трудово правоотношение, което е прекратено със Заповед № 320/10.07.2023 г. на кмета на Община Кнежа, на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, поради тежки нарушения на трудовата дисциплина. Съдът е установил, че ищцата се ползва от закрилата по чл.333, ал.1, т.4 КТ към датата на уволнението, а работодателят е уведомен за ползването на отпуск по болест /според свидетелските показания/ и не се доказва бюджетните плащания от 10.07.2023 г. да са извършени лично от нея, поради което уволнението е незаконно и следва да бъде отменено, без да се разглежда трудовия спор по същество. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поради следните съображения: Съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл.280, ал.1 ГПК се предпоставя от произнасянето по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В конкретния случай, касаторът е формулирал процесуалноправни въпроси за приложението на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, които са обуславящи, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд – напр. решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 197 от 23.12.2014 г. по гр.д. № 7364/2013 г. на ІІІ г.о., решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ІІ г.о. и др., в които се приема, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая, въззивният съд е обсъдил всички приети по делото доказателства, въз основа на които се установяват релевантни за спора фактически обстоятелства - към датата на уволнението, на ищцата е издаден по надлежния ред болничен лист за ползване на отпуск за временна нетрудоспособност, за периода 10.07.2023 г. - 21.07.2023 г.; болничният лист е издаден преди работодателят да връчи „при отказ“ заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, което изрично е отбелязано в уволнителната заповед; свидетелските показания не установяват служителят да се е явил на работното си място на 10.07.2023 г., а в телефонен разговор тя е заявила, че е в болницата, т.е. закрилата за уволнение по чл.333, ал.1, т.4 КТ не е отпаднала, но не е изпълнено и задължението на работодателя за предварително разрешение от инспекцията по труда за уволнението на ищцата. Изводите на съда са направени след анализ на конкретните доказателства по делото и обсъждане на направените доводи и възражения на двете спорещи страни, в съответствие с разясненията в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, в което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд. Тези изводи са направени по вътрешно убеждение на решаващия състав, които не могат да се проверяват за необоснованост от Върховния касационен съд в производството по чл.288 ГПК, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставеният материалноправен въпрос също обуславя изхода на делото, но е решен в съответствие с трайната практика на Върховния касационен съд, според която работодателят е длъжен да поиска разрешение от инспекцията по труда за прекратяване на трудовото правоотношение с работник или служител, за всеки отделен случай, когато в закона е предвидена закрила при уволнение по чл.333, ал.1 КТ или служителят е започнал ползването на отпуск поради времена нетрудоспособност, Работодателят няма задължение да вземе предварително разрешение за уволнението, само ако работникът се е явил на работното си място, където му е връчена заповедта за уволнение, не е представил издадения болничен лист и не е уведомил работодателя, че се намира в отпуск по болест. В случая, въззивният съд е приел за основателен поставения още с исковата молба довод за нарушение на изискванията във връзка със закрилата по чл.333, ал.1, т.4 КТ, като е приел, че работодателят не е преодолял закрилата, от която се ползва ищцата. Даденото разрешение е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд – напр. решение № 50045 от 01.03.2023 г. гр.д.№ 2738/2022 г., IV г.о., решение № 9 от 11.02.2021 г. по гр.д. № 1793/2020 г., IV г.о. и решение № 567 от 13.10.2010 г. по гр.д. № 1130/2009 г., ІІІ г.о., че закрилата при уволнение съгласно чл.333, ал.7 КТ се отнася към момента на връчване на заповедта за уволнение. Работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда работник, който към този момент е започнал ползването на разрешен му отпуск. Работникът обаче следва да е уведомил работодателя за разрешения му отпуск и да е показал ясно, че го ползва, като не се явява на работа, за да изпълнява служебните си задължения. В този смисъл, когато работодателят е уведомен, че работникът не се явява на работа поради влошено здравословно състояние, в резултат на което може да се ползва от закрилата, то работодателят следва да изчака в краткия срок по чл.9, ал.2 от Наредба за медицинската експертиза, представянето на болничния лист, респ. уведомяване за съставянето на този документ, както приема и въззивният съд. Предвид изложените съображения и наличието на безпротиворечива съдебна практика на Върховния касационен съд, която е съобразена от въззивния съд, не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липсата на доводи за необходимостта да бъде изменена или създадена нова съдебна практика по поставените въпроси не е налице и приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От Е. И. Й., чрез адвокат А. К. от АК – Плевен, са поискани разноски за адвокатско възнаграждение, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени, съобразно приложения договор за правна защита и съдействие от 20.12.2024 г. и списък по чл.80 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение