Определение № 2979 от 05.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1577/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Д. А. М. и „Д И А-М Инвест“ ООД, чрез процесуалния им представител адв. Б. К., против решение № 1256 от 04.11.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 3030/2024г. на Софийския апелативен съд, 7 състав. С това решение след потвърждаване (в обжалваната пред САС част) на решение № 260033 от 18.01.2024г. по гр.д. № 10207/20г. на Софийския градски съд, 1-19 състав са обявени за недействителни по отношение на Б. Д. Б., на основание чл. 135, ал.1 ЗЗД:

1. договор за дарение от 23.04.2018г., обективиран в нотариален акт № 130, дело 294/2018г. на помощник нотариус Т. Г. при нотариус Ц.С., с район на действие – СРС, с който Д. А. М. дарил на А. К. М. недвижим имот в сграда на [улица]в *-*, представляващ апартамент № * с площ 109,43 кв.м с идентификатор *.*.*.*.*, заедно с таван № * с площ 5,18 кв.м и заедно с 0,0664 % идеални части от общите части на сградата до размера на 1/100 идеална част; 2. договор за учредяване право на ползване от 23.04.2018г., обективиран в т.1 на нотариалния акт № 133, дело 297/2018г. на помощник нотариус Т. Г. при нотариус Ц.С., с който Д. М. учредил право на ползване на К. А. М. върху описания апартамент № * в сградата на [улица]в *-* с площ 109,43 кв.м, заедно с таван № * с площ 5,18 кв.м и 0,0664 % идеални части от общите части на сградата до размера на 49/100 идеални части; 3. договор за продажба на право на строеж от 30.11.2017г., обективиран в нот.акт № 196, дело 178/2017г. на помощник нотариус Т.П. при нотариус К.К., с който Д. М. продал на „Д и А – М Инвест“ ООД недвижим имот в [населено място], район „К.“ в сградата на [улица], ет.*, представляващ апартамент № * с площ 58,42 кв.м, заедно с 10,353% идеални части от общите части на сградата с идентификатор *.*.*.*.* до размера 1/2 идеална част; 4. договор за апорт от 14.09.2017г., обективиран, в чл. 9, ал.2, т.3 от дружествен договор на дружество „Д и А – М Инвест“ ООД, вписан в Служба по вписванията [населено място], с вх. рег. № 72132/31.10-2017г., акт 55, дело 51882/17 г., с който Д. М. апортирал в „Д и А-М Инвест“ ООД самостоятелен обект в сграда с идентификатор *.*.*.*.* по КККР с адрес на имота: [населено място], район „*“, [улица], вх.*, ет. *, ап. *, намиращ се в сграда 1, разположена в ПИ с идентификатор *.*.*.* с предназначение на самостоятелния обект-жилище, апартамент с площ 108,94 кв.м, с прилежащи части мазе № * с площ 3,17 кв.м и 1,96% идеални части от общите части на сградата до размера на 1/2 идеална част; 5. договор за апорт от 14.09.2017г., обективиран в чл. 9 ал.2 т.4 от дружествен договор на „Д и А – М Инвест“ ООД, вписан в Служба по вписванията [населено място], с вх. рег. № 72132/31.10-2017г., акт 55, дело 51882/17г., с който М. апортирал в „Д и А – М Инвест“ ООД самостоятелен обект гараж № * с площ 29,79 кв.м, с адрес: [населено място], район „*", ул. „*" №*, ет.* в сграда с идентификатор *.*.*.*.* по КККР на [населено място], разположена в ПИ с идентификатор *.*.* до размера на 1/2 идеална част и 5. договор за апорт от 14.09.2017г., обективиран в чл. 9 ал.2 т.5 от вписания в СлВп-София дружествен договор на „Д и А – М Инвест“ ООД, с който М. апортирал в „Д и А – М Инвест“ ООД 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор *.*.* по КККР на [населено място] с адрес [населено място],[жк]с площ 1052 кв.м до размера на 1/4 идеална част.

В касационната жалба се поддържа недопустимост на решението, поради недопустимо субективно и обективно съединяване на исковете на ищеца против различни ответници. Според касаторите решението е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК подържат наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и поставят следните въпроси за които поддържат, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. При предявен иск по чл. 135 ЗЗД задължен ли е съдът да изследва въпрос за съществуване на вземането и към момента на постановяване на решението; 2. Когато към момента на постановяване на решението по обуславящото дело не е налице изискуемост на вземането, но такава настъпи в хода на въззивното производство, следва ли съдът по иска по чл. 135 ЗЗД да съобрази тези факти и да изложи мотиви към кой момент възниква активната легитимация на ищеца по този иск; 3. Приложима ли е разпоредбата на чл. 210 ГПК при субективно и обективно съединяване на искове от един и същи ответник срещу различни ответници при условията на чл. 215 ГПК и задължен ли е съдът да приложи тази разпоредба; 4. Въвежда ли законът изрична забрана за съединяване на искове срещу различни ответници, когато техните права и задължения произтичат от различни основания и в случай на такова съединяване длъжен ли е съдът да раздели производствата, независимо от наличието или липсата на предпоставките на чл. 210, ал.2 ГПК. Според касаторите е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като по въпросите: 5. Задължен ли е въззивният съд да обсъди и обоснове решението си въз основа на всички събрани доказателства, доводите във въззивната жалба и отговора към нея и въз основа на анализ на същите да обоснове мотивирано решението си; 6. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички въведени с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, поддържат противоречие с ТР № 1/19.12. 2013г. по тълк.дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 222/.6.04.2017г. по т.д. № 425/2015г. на ІІ ТО, решение № 212/10.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ ТО и др.

Ответникът по касационната жалба Д. Б. Д., конституиран на мястото на първоначалния ищец Б. Д. Б., починал на 26.01.2026г., чрез процесуалния си представител, в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение по допустимостта на касационното обжалване, намира следното:

За да постанови решението си въззивният съд е изложил съображения, че исковете по чл.135 ЗЗД са предназначени да защитят правната сфера на ищеца (кредитор) срещу негативни за него, увреждащи го по смисъла на чл. 135 от ЗЗД във връзка с чл. 133 от ЗЗД, сделки на ответника. В случая ответникът-длъжник Д. М. е страна (заедно със съконтрахентите си – останалите ответници в процеса, в това число и съпругата му, предвид правилата от СК, касаещи СИО) по всички спорни, атакувани сделки. Поради това, а и предвид изричното правило на чл.270, ал.4 от ГПК-във връзка с възражението на ответниците жалбоподатели в тази насока, не може да се приеме, че стореното обективно съединяване на исковете е недопустимо (по смисъла на чл. 215 от ГПК). Според САС, това съединяване позволява, без да бъде засегнато правото на защита на нито един от ответниците, всички спорове между страните, които се съсредоточават в правилото на чл. 135 от ЗЗД (и се съотнасят към заемното правоотношение между Б. Б. и Д. М.) да бъдат разрешени в рамките на един съдебен процес, която възможност кореспондира пряко и с основния принцип на производството по ГПК – „процесуална икономия“. На следващо място съдът е посочил, че процесът по чл. 135 от ЗЗД няма за предмет да установи наличието на вземане(ТР № 2/2019г. на ВКС). В случая според съда първите две предпоставки на чл. 135 ЗЗД са удостоверени с влязъл в сила съдебен акт - постановен в полза на ищеца -решение на АС-Пловдив от 13.05.19г. по гр.д. № 270/2018г. Качеството „кредитор“, както в хипотезата на чл.135 от ЗЗД, така и във всички останали случаи възниква от учредяването на съответното облигационно (в случая заемно), а не с настъпване неговата изискуемост. В контекста на последната констатация съдът е приел, че атакуваните сделки са сключени след конституирането на процесното облигационно (заемно) правоотношение, тоест след като ищецът е придобил качеството „кредитор“ спрямо ответника длъжник М. и след като процесното вземане, предмет на защита с процесния иск е било възникнало. В такава хипотеза: „знанието“ на този ответник (по смисъла на чл. 135 от ЗЗД) следва да се презумира (и предвид това, че спорните сделки са сключени по време на висящото осъдително съдебно производство). Същото обстоятелство (релевантното за иска по чл. 135 от ЗЗД „знание“) следва да се презумира и относно възмездните сделки, касаещи транслацията на право на строеж и апортирането на недвижими имоти, предвид обстоятелството, което се явява надлежно удостоверено в процеса, съответно е и безспорно, че двете страни по тези атакувани сделки са били представлявани от един и същи правен субект -Д. М. – в лично качество като прехвърлител на съответните имуществени активи, който съобразно изложеното е знаел, че с действията си уврежда кредитора и отново Д. М. - в качеството му на представляващ търговското дружество, приобретател по сделките. Поради тази причина съдът е приел, че събраните в посочената спорна насока свидетелски показания не могат да бъдат съобразени (в позитивен за ответниците жалбоподатели смисъл). За другите атакувани сделки-дарението и учредяването на вещно право на ползване, които са безвъзмездни, „знанието“ на ответниците – приобретатели е ирелевантно, предвид изричната редакция на чл. 135 от ЗЗД. Двете правни последици, настъпилата във времето-трансформацията на процесното право на строеж в право на собственост и стореното разпореждане с дружествени дялове, са ирелевантни (и неотносими) към предмета на спора. Предмет на иск по чл. 135 от ЗЗД може да бъде конкретна сделка-тази, с която длъжникът отчуждава свой имуществен актив, увреждайки негативно праната сфера на кредитора– по смисъла на принципното правило на чл. 133 от ЗЗД. Точно такива са и двете атакувани възмездни сделки-за учредяване на право на строеж в полза на търговското дружество – ответник и за апортиране на недвижими имоти в патримониума на фирмата - ответник. Именно тези сделки пораждат, в релевантната за правилото на чл. 135 от ЗЗД насока, правни последици в имуществената сфера (от една страна) на ответниците - като страни по сделките и в патримониума, а от друга страна- на ищеца, в качеството му на кредитор и титуляр на вземане по смисъла на посоченият законов текст. Анулирането, по смисъла на чл. 135 от ЗЗД, на правния ефект именно на тези сделки, които включват в предметния си обхват спорните недвижими имоти, защитава имуществения интерес на ищеца. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната пред него част.

Върховният касационен съд не установи евентуална недопустимост на въззивното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл в рамките, в които е сезиран, разгледал е искове, обосновани със заявените в исковата молба правопораждащи спорното материално право юридически факти и според вида и обема на търсената съдебна защита. Според трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или при ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Доводите на касаторите за вероятна недопустимост на въззивното решение не са относими към нито една посочените хипотези.

Касационно обжалване не може да се допусне и по поставените в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК въпроси 3 и 4 отново свързани с доводите за недопустимо произнасяне на въззивния съд, поради недопустимо съединяване на исковете по чл.135 ЗЗД срещу различни ответници. Липсва противоречие в практиката на ВКС, че в производството по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД страните по атакуваната сделка са задължителни другари по смисъла на чл. 216, ал. 2 от ГПК и участието им в това производство е условие за допустимостта на иска. Разпоредбата на чл. 215 ГПК предвижда възможност за съединяване в едно производство на искове от няколко ищци или срещу няколко ответници с цел постигане на процесуална икономия или избягване на противоречие между съдебни решения, когато предмет на спора са материални правотношения с множество носители. В случая предмет на предявените искове по чл. 135 ЗЗД са няколко договора - за дарение, за учредяване право на ползване, за продажба на право на строеж и за апорт, с които длъжникът на ищеца-ответникът М. се е разпоредил в полза на трети лица. Именно това предпоставя и няколкото обективно и субективно съединени иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, които именно е разгледал въззивният съд. Обективното съединяване на искове с няколко различни ответника само по себе си не обуславя недопустимост на решението в нито една от отделните му части, доколкото не е налице изричната забрана за съединяване на искове по чл. 210, ал. 2 ГПК, свързана с разглеждането им по реда на различни производства.

Касационно обжалване не може да се допусне и по първите два поставени въпроса, които макар да са обуславящи, по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на която касаторите се позовават. Според разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото биха имали въпроси, по разрешаването на които няма установена практика или съществуващата се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни и противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като по разрешаването на въпросите по приложението на чл.135 ЗЗД няма противоречива практика, а установената е съобразена от въззивния съд и тя не се нуждае от осъвременяване или промяна. В ТР № 2 от 09.07.2019г. по тълк. дело № 2/ 2017г. на ОСГТК на ВКС, е разяснено, че правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане, което не е необходимо да е ликвидно и изискуемо и да е установено предварително с влязло в сила решение. Вземането на кредитора не е предмет на делото по чл. 135 ЗЗД и при разглеждане на иска съдът изхожда от положението, че то съществува, ако произтича от твърдените факти, като може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Защита по чл. 135 ЗЗД може да получи всеки кредитор, независимо от характера на вземането му. Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. В производството по чл. 135 ЗЗД ищецът установява качеството си на кредитор като материална предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес. Правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането. Както се посочи, въззивният съд напълно е съобразил тези правни разрешения.

По въпросите 5 и 6 също е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика на ВКС- решение № 415/26.06.2024г. по гр. д. № 2924/ 2023г. на IV ГО, решение № 102/09.10.2023г. по гр. дело № 3666/2022 г. на III ГО; решение № 101/06.10.2023г. по гр. д. № 4781/2022г. на IV ГО; решение № 50281/11.09.2023г. по гр. дело № 766/2022г. на IV ГО и много др., включително и задължителна такава – ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тази практика задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Затова въззивният съд, като инстанция по същество е длъжен в мотивите към решението да обсъди всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът следва да обсъди всички доводи и възражения на страните, въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства, както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Въззивният съд не се е отклонил от своите задължения-произнесъл се е в рамките на очертаните с въззивната жалба на ответниците по спора предели на правния спор и е изпълнил задължението си да извърши анализ на правнорелевантните факти и относимите за спора доказателства, поотделно и в съвкупност.

По изложените съображения решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на делото касаторите следва да бъдат осъдени да платят, на основание чл.38 ЗАдв, на процесуалния представител на ответника по касация сумата 300 евро - адвокатско възнаграждение, определено с оглед вида и характера на делото, фактическата и правната му сложност, осъществения обем на адвокатска защита (изготвяне и подаване на отговор на касационната жалба с изразено становище по изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, без осъществено процесуално представителство в открито съдебно заседание) и при съобразяване разпоредбите на ЗАдв, според които възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО