Определение № 428 от 10.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1421/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Билдинг Груп“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 267 от 22.04.2024 г. по в. т. д. № 551/2023г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 553 от 26.04.2023 г. по т. д. № 484/2023 г. в обжалваната му осъдителна част, предявеният от дружеството-касатор срещу „Галчев Инженеринг“ ООД, [населено място] иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за сумата 125 239.90 лв. – част от възнаграждение по договор за изработка от 24.10.2019 г. за извършени строително-монтажни работи на обект „Реконструкция и рехабилитация на водопроводна мрежа в Зимница, [община]“, описани и приети с актове обр.19 в периода 04.12.2019 г. - 05.08.2020 г. и допълнително възложени по приемо-предавателни протоколи от 01.04.2020 г., 22.06.2020 г. и 05.08.2020 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода за недължимост на исковата сума, аргументиран с това, че процесните СМР не са приети от ответника-възложител, че част от тях дори не са били възложени и че изпълнението им не отговаря на одобрените инвестиционни проекти за обекта. Според касатора, този извод е резултат от: неправилното прилагане на разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД и несъобразяване практиката на ВКС по приложението й, съгласно която приемането на работата може да се извърши и с конклудентни действия, каквито в случая представляват осчетоводяването на данъчните фактури от страна на възложителя и ползването на данъчен кредит по тях в пълен размер, предаването на работите от ответника на неговия възложител по договора за обществена поръчка [община], приемането им без възражения и пълното им заплащане на ответника; неправилното прилагане на императивната разпоредба на чл. 301 ТЗ по съображения, че същата е относима само към сключването на търговски сделки, но не и към начина на приемане на извършената работа, което е в разрез с константната практика на ВКС; индиректното признаване на правото на ответното дружество да предявява претенции по чл. 265 ЗЗД за некачествено изпълнение на процесните СМР, които са преклудирани съгласно чл. 264, ал. 3 ЗЗД; неправилното прилагане на чл. 20 ЗЗД при тълкуване клаузите на процесния договор във връзка с възлагането на допълнителните работи по ремонт и полагане на бетонови бордюри (налице ли е писмено възлагане с тристранните приемо-предавателни протоколи от 01.04.2020 г., 22.06.2020 г. и 05.08.2020 г.) и във връзка с приемането на работите предвид липсата на представени ситуационни схеми и сертификати за качество съгласно чл. 6, ал. 3 от процесния договор. В касационната жалба са изложени подробни оплаквания и за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила – незачитане материалната доказателствена сила на представените по делото две разрешения за ползване на обекта като официални свидетелстващи документи съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК вр. чл. 176 ЗУТ при преценката дали са налице недостатъци в изпълнените работи; липса на анализ на правнозначими за спора доказателства (двете разрешения за ползване) и на задълбочено обсъждане на събраните в процеса доказателства в тяхната съвкупност ( заключението на техническата експертиза, свидетелските показания, представените от [община] по реда на чл. 186 ГПК документи и др.). Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени: Материалноправни въпроси: „ 1. Какви са правните последици от реализираното право на приспадане на данъчен кредит и осчетоводяването на фактурите от страна на ответника, както и разглеждано в кумулация с ползването на данъчен кредит по тях, представлява ли това осчетоводяване признание за дължимостта на сумите по тези фактури; Съответно, осчетоводяването на задълженията на длъжника и ползването на данъчен кредит по фактурите, конкретизиращи задължението, макар и работата по договора да не е приета лично от управителя на дружеството, води ли до извод за приложимостта на разпоредбата на чл. 301 ТЗ; 2. Какви са предпоставките за приложение на законовата презумпция, предвидена в разпоредбата на чл. 301 ТЗ, както и прилага ли се същата по отношение на действия по приемането на извършена работа по договор за изработка (строителни и монтажни работи) от страна на възложителя; 3. Какво е доказателственото значение на двустранно подписания протокол образец 19, установяващ извършването на възложени с договор за изработка строително-монтажни работи, както и съставлява ли на практика такъв двустранно подписан акт приемо-предавателен протокол за реално и конкретно извършени работи“; Процесуалноправни въпроси: „ 1. Длъжен ли е съдът да зачете материалната доказателствена сила на официален документ съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК и при наличие на довод, че ищецът черпи права от този, представен по негова инициатива в спора, документ, респективно по този начин индиректно да пренебрегне материалната доказателствена сила, уредена за официалните документи в правната норма на чл. 179, ал. 1 ГПК; Съответно, допустимо ли е съдът, без нарочно оспорване в срока и по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК от насрещната страна, срещу която се представя официалният документ, по свой почин да отрече материалната доказателствена сила; 2. Длъжен ли е при тълкуване на договорните клаузи съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД съдът да вземе предвид релевантните и безспорно установени обстоятелства от трайните отношения между страните по съответната облигационноправна връзка, включително изрични или конклудентни дерогации на определени формално въведени в договора изисквания, както и следва ли съдът да тълкува волята на страните относно спорна клауза в съответствие с принципа за тълкуване срещу страната, предложила договора („contra proferentem“), при положение че става въпрос за отношения, възникнали между икономически неравнопоставени субекти по веригата на подизпълнение, в контекста на отношения, произтичащи от сключен договор за възлагане на обществена поръчка“. По отношение на процесуалноправния въпрос по т. 2 се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а за всички останали въпроси – че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно: решение № 47 от 08.04.2013 г. по т. д. № 137/2012 г. на II т. о., решение № 138 от 17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г. на II т. о., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на II т. о., решение № 45 от 28.03.2014 г. по т. д. № 1882/2013 г. на I т. о., решение № 65 от 16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на II т. о. и решение № 216 от 02.08.2016 г. по т. д. № 2411/2014 г. на I т. о. (за материалноправните въпроси по т. 1); решение № 118 от 05.07.2012 г. по т. д. № 491/2010 г. на II т. о., решение № 34 от 22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г. на II т. о., решение № 154 от 30.09.2013 г. по т. д. № 1263/2011 г. на II т. о. и решение № 18 от 04.04.2014 г. по т. д. № 24/2013 г. на I т. о. (за материалноправния въпрос по т. 2); решение № 250 от 11.01.2011 г. по т. д. № 535/2010 г. на II т. о. и решение № 76 от 10.08.2015 г. по т. д. № 729/2014 г. на II т. о. (за материалноправния въпрос по т. 3); решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2011 г. на II г. о.; решение № 76 от 10.07.2012 г. по т. д. № 490/2011 г. на I т. о.; решение № 261 от 22.01.2014 г. по т. д. № 2354/2013 г. на III г. о. и решение № 86 от 18.07.2011 г. по т. д. № 682/2010 г. на I т. о. (за процесуалноправните въпроси по т. 1). Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, аргументирана с твърдението за противоречие на изводите на въззивния съд относно доказателственото значение на осчетоводените данъчни фактури и реализираното от ответника право на приспадане на данъчен кредит; за липса на анализ на представените по делото два броя разрешения за ползване на обекта и мълчаливо отричане на материалната им доказателствена сила на официални свидетелстващи документи; за грубо нарушаване на основни съдопроизводствени правила, изразяващо се във възлагане в тежест на ищеца да докаже, че законният представител на ответното дружество е упълномощил изрично лицето, подписало процесните актове обр. 19, наето от същото дружество по трудов договор. Ответникът по касация – „Галчев Инженеринг“ ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 27.06.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е пиел за безспорно установено, че: На 24.10.2019 г. между страните по настоящото дело е бил сключен договор за изработка, с който „Галчев Инженеринг“ ООД е възложило на „Билдинг Груп“ ЕООД да изпълни със свои сили и средства строително-монтажни работи на обект „Реконструкция и рехабилитация на водопроводна мрежа в Зимница, [община]“, свързани с доставка и полагане на бетонови бордюри и изграждане на сградни водопроводни отклонения (СВО), срещу заплащане на възнаграждение в размер на 416 000 лв., без ДДС; Дейностите по този договор са част от предмета на договор за възлагане на обществена поръчка № 569/04.07.2019 г., сключен между [община] и „Галчев Инженеринг“ ООД; За изпълнените от „Билдинг Груп“ ЕООД работи по процесния договор в периода 04.12.2019 г. - 05.08.2020 г. са съставени 8 броя приемо-предавателни протоколи акт обр. 19 с приложени към седем от тях количествени сметки и са издадени шест броя фактури общо за сумата 207 315.10 лв., като по една от тях - фактура № 809 от 23.06.2020 г. - са извършени частични плащания в общ размер на 70 000 лв.; Фактурите са осчетоводени и от двете страни по договора, като по тях ответникът-възложител е ползвал и данъчен кредит, след като ги е включил в дневника си за покупки за съответните периоди и в справките декларации по ЗДДС; Годността за приемане на строежа, в който са изпълнени и дейностите по процесния договор, е установена с два броя констативен акт обр. 15; Издадени са две разрешения за ползване на обекта от 13.05.2021 г. от РДНСК-Ямбол; С обявление за приключване на обществена поръчка № ТСУИЕ- 1485/ 19.08.2021 г. [община] е обявила, че договорът е изпълнен в пълен обем и по него не се дължат неустойки. Като спорни по делото съдебният състав е посочил въпросите за изпълнението на възложената на ищеца работа в съответствие с уговорените в договора обем и качество; за приемането на работата е от ответника-възложител и за наличието на възлагане на допълнителни работи във връзка с ремонт на бордюри, които са били повредени след тяхното поставяне, но преди полагането на асфалтовата настилка. За да отмени първоинстанционното решение в неговата осъдителна част и да отхвърли предявения иск за присъждане на незаплатеното възнаграждение по процесния договор за СМР, въззивният съд е приел, че същото е недължимо. На първо място, съдебният състав е счел, че изпълнените от „Билдинг Груп“ ЕООД работи не са били приети от възложителя по начина, уговорен в договора, тъй като не са представени доказателства за надлежното им отчитане в съответствие с чл. 3, ал. 1, препращащ към чл. 6, ал. 3, а именно – не са представени протоколи за реално изпълнени работи, подписани от упълномощени от страните представители; документи, удостоверяващи качеството на вложените в обекта материали, както и схема с нанесено местоположение на новоизградените СВО. В тази връзка не е споделил извода на първоинстанционния съд за приложимост на чл. 301, ал. 1 ТЗ. Застъпил е становището, че посочената разпоредба е приложима за сключването на търговските сделки, но не и за приемане на възложената работа. Отделно от това, според въззивния съд, независимо от установения по делото факт, че Б. В. е лицето, подписало актовете обр. 19 и че през релевантния период същият е бил в трудово правоотношение с възложителя, както и независимо от показанията на свидетелите, че именно той е подписвал всички актове, свързани със строителството на процесния обект, не може да се направи извод, че това е лицето, упълномощено/натоварено от възложителя-ответник да подписва протоколи за реално изпълнени работи, съгласно чл. 6, ал. 3 от договора, респективно да приема изработеното. На следващо място, решаващият състав е приел, че отразяването на процесните фактури в счетоводството на възложителя и ползването на данъчен кредит, което само по себе си представлява извънсъдебно признание на задължението чрез конклудентни действия, в случая следва да бъде преценявано с оглед всички доказателства по делото и установени други обстоятелства, поради което тези фактури не са основание за плащане на сумите по тях, доколкото не са издадени в съответствие с условията на договора, каквото е изискването по чл. 3, ал. 1 и чл. 6, ал. 3 от същия. По отношение претенцията за заплащане на допълнително извършени работи съдът е счел същата за неоснователна предвид липсата на подписано от страните допълнително споразумение (анекс) съгласно уговорката в чл. 2 от договора. Освен това, въззивната инстанция е аргументирала недължимостта на исковата сума и с наличието на недостатъци в изпълнената от ищеца работа, установени от заключението на съдебно-техническата експертиза, изразяващи се в неспазване на геометрията на положените бордюри, влагането на бордюри, които са обрушени и напукани, както и в липсата на подложен бетон, закрепващ бетон и на кофраж. Поради изложените съображения, е направен извод, че ищецът не е доказал нито, че е изпълнил възложените му СМР качествено, срочно и в количествено отношение, нито че същите са приети съгласно уговореното в чл. 3 във вр. чл. 6, ал. 3 от сключения между страните договор от 24.10.2019 г. Ето защо, искът е преценен за неоснователен и след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен. С оглед неоснователността на иска, не е разглеждано направеното от ответника възражение за прихващане с вземане за неустойка за некачествено изпълнение съгласно чл. 16, ал. 2 от договора в размер на 41 600 лв., без ДДС (10% от стойността на договора). Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато. Отговарящи на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на делото са поставените в изложението материалноправни въпроси. По отношение на тях е осъществено и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите са разрешени в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС по чл. 290 ГПК, съответно: въпросите по т. 1 са решени в противоречие с решение № 65 от 16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на II т. о., решение № 216 от 02.08.2016 г. по т. д. № 2411/2014 г. на I т. о. и цитираните в тях множество решения на ВКС, въпросът по т. 2 – в противоречие с решение № 118 от 05.07.2012 г. по т. д. № 491/2010 г. на II т. о., решение № 34 от 22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г. на II т. о. и решение № 154 от 30.09.2013 г. по т. д. № 1263/2011 г. на II т. о., а въпросът по т. 3 – в противоречие с решение № 250 от 11.01.2011 г. по т. д. № 535/2010 г. на II т. о. и решение № 76 от 10.08.2015 г. по т. д. № 729/2014 г. на II т. о. Формулираните в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК процесуалноправни въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като не е изпълнено общото изискване да са релевантни за изхода на настоящия спор съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод произтича от обстоятелството, че по свята същност тези въпроси представляват оплакване за допуснати процесуални нарушения и като такива са относими към правилността на обжалвания акт, която обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Поради констатираното наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да бъде обсъждано основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК