Определение № 60654 от 21.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 128/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ДАН-СМОЛЯН ЕООД, чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 132/10.12.2019 г., постановено по в. търг. д. № 267/2019 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 204/07.06.2019 г. по т. д. № 379/2018 г. по описа на Бургаския окръжен съд, допълнено с решение № 290/ 12.07.2019 г. С него съдът е обявил за недействителни на основание чл.647 ал.1 т.6 ТЗ по отношение на кредиторите на несъстоятелността на ДАН ЕООД /н/ следните сделки: апортна вноска на ДАН ЕООД в ДАН-СМОЛЯН ЕООД на подробно описани недвижими имоти в гр. Смолян, [улица]/поземлен имот с площ от 2 402 кв.м. и построената в същия промишлена сграда/, както и на подробно описани движими вещи, съгласно дружествен договор от 12.09.2016 г., вписан в ТРРЮЛНЦ на 21.09.2016 г., на стойност 1 998 лв.; както и продажба на 1 998 дяла от капитала на ДАН-СМОЛЯН ЕООД по договор за прехвърляне на дружествени дялове с нотариална заверка на подписите от 05.10.2016 г., вписан в ТРРЮЛНЦ на 13.10.2016 г., сключен между ДАН ЕООД и Д. К. К., а с постановеното допълнително решение касаторът е осъден да върне в масата на несъстоятелността апортираното имущество. В касационната жалба се сочи, че решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено при наличието на съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според касатора, искът по чл.647 ал.1 т.6 ТЗ е основателен тогава, когато разпоредителните действия на длъжника водят до намаляване на неговото имущество, съпоставено с момента, в който длъжникът е поел задължението на кредитора – обстоятелства, които не са изследвани от въззивния съд. Поддържа, че за уважаването на предявения конститутивен иск ищецът трябва да докаже, че длъжникът не е притежавал друго достатъчно имущество, от което кредиторите да бъдат удовлетворени, която теза по приложението на закона неправилно не е споделена от решаващия съдебен състав на БАС. По тези и други подробно изложени съображения моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени – изцяло или само по отношение на движимите вещи. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните формулирани от касатора въпроси: 1/ По иск, който е квалифициран по чл.647 ал.1 т.6 ТЗ, вр. чл.135 ЗЗД, длъжен ли е съдът да изследва състоянието на имуществото на длъжника към момента на поемане на задължението и състоянието на същото имущество към извършване на сделката, за която се твърди, че е увреждаща, и в частност, длъжен ли е съдът служебно да извърши тази проверка или е длъжен само да даде указания в тази насока на ищеца и да включи това обстоятелство в доклада си по чл.146 ГПК /твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 207 от 09.06.2014 г. по гр.д. № 6217/2013 г. на ВКС, IV ГО/; 2/ Длъжен ли е съдът при иск с правно основание чл.647 ал.1 т.6 ТЗ, вр. чл.135 ЗЗД, да съобрази, че кредиторът - ищец е обезпечен с имущество, достатъчно да удовлетвори неговото вземане, като в същото време това обезпечение е учредено на договорно основание по съгласие между длъжника и кредитора, а не произтича от мярка, наложена в изпълнителния процес /за този въпрос се твърди, че разрешаването му има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, евентуално, че даденото от въззивния съд разрешение по него противоречи на решение № 811/03.07.2007 г. по гр.д.№ 899/2006 г. на IV ГО на ВКС/; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет, след като прецени всички доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, като ги подложи на самостоятелна преценка и формира собствени фактически и правни изводи /твърди се, че последният въпрос е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС, част от която е съответно цитирана/. Против касационната жалба не е постъпил писмен отговор от насрещната страна – синдика на ДАН ЕООД /н/. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите във връзка с приложението на чл.280 ал.1 ГПК и материалите по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл.283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Не се доказват обаче основанията за достъп до касационна проверка, поддържани от касатора. По поставените от него въпроси е налице актуална практика на ТК на ВКС, на която въззивното решение съответства. Така в решение № 50 от 12.05.2017 г. по т.д.№ 731/2016 г. на I т.о., обобщаващо практиката на други съдебни състави на ВКС, е прието, че: всяко отчуждаване на длъжниково имущество намалява възможността за удовлетворяване на кредитора, като искът по чл.135 ЗЗД е основателен в случаите, при които длъжникът се лишава от свое имущество или извършва други правни действия, затрудняващи удовлетворяването на кредитора; длъжникът не разполага с възражение, че притежава друго имущество, извън разпореденото, тъй като той не разполага с правната възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества кредиторът ще насочи своето принудително изпълнение; съобразно разпоредбата на чл.133 ГПК за обезпечение на вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество, поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество - дали с обезпеченото в негова полза или с друго такова; знанието на длъжника за увреждане е установено винаги, когато същият знае, че има кредитор, а увреждащо действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат правата на кредитора. Заключено е, че винаги отчуждаването на длъжниково имущество води до обективно намаляване възможностите на кредитора да се удовлетвори, както и че независимо от това, дали кредиторът е наложил обезпечителни мерки върху разпореденото имущество или върху друго такова, осъществената сделка с длъжниковото имущество е увреждаща. С решенията по т.д.№ 1537/2017 г. и по т.д.№ 2529/2018 г., също на състав на I т.о. на ВКС, в отговор на правния въпрос – коя сделка се явява увреждаща по смисъла конкретно на чл.647 ал.1 т.6 ТЗ, е възприето даденото по-горе разрешение. От посочената практика по чл.290 ГПК, споделяна и от настоящия съдебен състав, следва, че преценката за основателност на иска не се влияе от състоянието на имуществото на длъжника към момента на поемане на задължението и съответно към момента на извършване на атакуваната разпоредителна сделка, както и че обезпечаването на вземането на кредитора по друг начин е ирелевантно за основателността на иска /още повече, че в настоящия случай се касае за изпълнителен запор в полза на НАП върху движими вещи, наложен с извършването на опис/. Въззивното решение е постановено изцяло в смисъла на посочената съвременна и едновременно с това - трайноустановена практика на ВКС по чл.290 ГПК, включително по приложението на чл.647 ал.1 т.6 ТЗ, която не се нуждае от преразглеждане и актуализиране; докато практиката, цитирана от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК /доколкото е съотносима с поставените от него въпроси/, е изолирана и изоставена. Поради това настоящият съдебен състав достига до извода, че по въпроси № 1 и № 2 не се установяват допълнителните селективни предпоставки на закона за допускане на исканото обжалване. Липсва основание за достъп до касация и по третия въпрос - относно задълженията на въззивния съд при постановяване на съдебния акт. От решението е видно, че съставът на Бургаския апелативен съд е съобразил всички доводи, възражения и искания във въззивната жалба, но очевидно е счел същите за неоснователни. Според трайната практика на ВКС по чл.290 ГПК, съдът има задължение да обсъжда доказателствата и фактите, които са релевантни за спора, и няма задължение да обсъжда доказателства и факти, които са без значение за разрешаването му. Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение не противоречи на практиката на ВКС по този процесуалноправен въпрос. По горните съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение