Определение № 93 от 09.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 82/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба (уточнена с молба с вх. № 26682/12.12.2022 г.), подадена от В. Н. Х. и М. Н. Х., двамата от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, против определение № 2685 от 28.10.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3017/2022 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1-ви състав, с което е оставена без уважение частната им жалба срещу определение № 266152 от 01.09.2022 г. по гр. д. № 41/2018 г. на Софийски градски съд, I ГО, 5-ти състав. С последното е оставена без уважение молбата им по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 260120 от 10.01.2022 г. в частта за присъдените на ответника разноски за платено адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции. В частната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното определение с твърдението, че въззивният съд не е съобразил наличието на изрично искане от ответното застрахователно дружество за присъждане на юрисконсултско възнаграждение (стр. 3 от отговора на исковата молба), без да е извършен съответен отказ от него или изявление, че искането не се поддържа, за каквито не може да се приеме представеният от страната списък по чл. 80 ГПК, поради което на ЗАД „ОЗК – Застраховане“АД съобразно чл. 78, ал. 8 във вр. ал. 3 ГПК е следвало да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, вместо за платено адвокатско възнаграждение. Застъпва се и становището, че въззивният съд не е отчел липсата на реално осъществена защита от адв. С. К., като не е обсъдил фактическите действия, които процесуалният представител на ответното дружество е извършил след ангажирането му. Молят обжалваното определение да бъде отменено и вместо него да бъде изменено първоинстанционното решение в частта за разноските, като вместо адвокатско възнаграждение на ответника бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частните касатори поставят следните въпроси, за които се поддържа, че са включени в предмета на делото и са обусловили изхода му: 1. Допустимо ли е страната да се отказва от свои претенции по делото, без този отказ да е ясно заявен?; 2. Допустимо ли е съдът да се произнесе по неоттеглената претенция за разноски, ако тази претенция не е включена в списъка по чл. 80 ГПК, но интересът на ответната страна предполага обсъждането ѝ?; 3. Ако страната е направила разход по делото и е претендирала присъждането му в хода на производството, но не го е включила в списъка си по чл. 80 ГПК, следва ли, че този разход не се претендира от страната? и 4. Дължи ли се по реда на чл. 78 ГПК присъждане на платено от страната адвокатско възнаграждение въпреки липсата или пренебрежимо малкия обем дейности, сторени от процесуалния представител в производството? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която считат, че се е произнесъл въззивният съд: определение № 8 от 09.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4282/2018 г. на ВКС, III г. о. – по въпрос № 1 и т. 8 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 2. Във връзка с последните два въпроса – №№ 3 и 4, поставени в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, частните касатори бланкетно поддържат, че е налице допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т. е., че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по частната касационна жалба – ЗАД „ОЗК – Застраховане“АД, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител, не изразява становище по основанията за допускане на касационен контрол. Излага съображения за неоснователнст на жалбата и правилност на обжалваното въззивно определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателите и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди обжалваното определение, съставът на въззивния съд е посочил, че първоинстанционното производство е образувано по искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) против ЗАД „ОЗД – Застраховане“ АД с искане на всеки от ищците да бъдат присъдени по 220 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП. Исковете са уважени до размер на по 100 000 лв. за всеки ищец, като първоначално ответникът е бил защитаван от юрисконсулт, който е депозирал отговор на исковата молба, в който е направено и искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Впоследствие, от момента на първото съдебно заседание насетне, ответникът е представляван от адв. С. К., редовно упълномощена, и адв. Е., преупълномощен от нея. В последното съдебно заседание адв. К. е представила: списък на разноските, включително 12 426 лв. – адвокатско възнаграждение, 400 лв. – депозити за вещи лица и 5 лв. за съдебно удостоверение; договор за правна защита и съдействие от 05.06.2019 г., видно от който между нея и ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 12 426 лв. с ДДС; фактура и платежно нареждане за изплащане на възнаграждението. При тази фактическа обстановка, съставът на Апелативен съд – София е приел, че съгласно чл. 78, ал. 3 вр. ал. 1 ГПК ответникът има право на разноски съобразно отхвърлената част от иска, като по аргумент от чл. 78, ал. 1 ГПК има право на разноски само за един адвокат, съответно – ако е бил представляван от юрисконсулт и адвокат, ответникът следва да избере разноски за кого от двамата да търси. Изхождайки от мотивите на т. 2 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които списъкът по чл. 80 ГПК съдържа изброяване на всички разходи, които страната е направила, и които счита, че следва да ѝ бъдат присъдени, въззивният съд е извел извод, че дори и страната да е представила доказателства за направен разход по водене на делото, щом не го е включила в списъка на разноските, следва, че не претендира присъждането му към релевантния момент, а именно – приключване на производството пред съответната инстанция, поради което и съдът не следва да го присъжда. Следователно, щом ответникът е включил в списъка по чл. 80 ГПК разноските за адвокат, но не и тези за юрисконсулт, значи той е избрал да претендира разноските за адвокат. По тези съображения за неоснователно е прието оплакването на жалбоподателите, че чрез списъка страната не прави избор за едни и не се отказва от други разноски. Като неоснователно е отхвърлено и оплакването, че първата инстанция не се е съобразила с обстоятелството, че адв. К. не е извършила почти никаква работа по делото и размерът на хонорара не отговарял на участието ѝ по делото. Въззивната инстанция е посочила, че това твърдение не се установява от данните по делото: адв. К. е взела участие във всички съдебни заседания или лично, или чрез преупълномощен адвокат. Допълнително въззивният съдебен състав е акцентирал, че съдът може да намалява адвокатския хонорар само при условията на чл. 78, ал. 5 ГПК – когато той е прекомерен предвид фактическата и правна сложност на делото, и то само ако има искане от насрещната страна за това, докато в случая жалбоподателите изрично са посочили в частната си жалба, че не са се позовавали на прекомерност на хонорара, а само твърдят, че той не съответства на извършената от адв. К. работа по делото. Посочил е, че съдът не може да извършва такава преценка, защото тя е релевантна в отношенията между клиент и адвокат, а не в отношенията с противната страна, а дори да се приеме, че възражението на ищците, че платеният адвокатски хонорар от ответника не отговаря на извършената от адв. К. работа, всъщност е възражение за прекомерност на хонорара, то това възражение не е направено своевременно до приключване на устните състезания, а едва с молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което и не може да бъде разглеждано. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска. Първите три въпроса, въведени от частните касатори, обобщено се свеждат до процесуалноправния въпрос за разпределянето на отговорността за разноски в производството в случаите на осъществено съвместно процесуално представителство – едновременно участие на адвокат и юрисконсулт в едно производство. Този въпрос попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил крайните правни изводи на решаващия съд, но по отношение на същия не е налице допълнителният селективен критерий за достъп до касационен контрол по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно приетото в опредление № 477 от 22.11.2018 г. по ч. т. д. № 2249/2018 г. на ВКС, І т. о, определение № 365 от 17.07.2017 г. по ч. т. д. № 894/2017 г. на ВКС, І т. о. и др., ГПК допуска страните да бъдат представлявани от пълномощници, които черпят представителната си власт от волята на представлявания. За юридическите лица и едноличните търговци, освен адвокатите, пълномощници могат да са и юрисконсултите или други техни служители с юридическо образование, т. е. процесуалният закон третира като равнопоставени адвокатите и юрисконсултите в качеството им на представители по пълномощие на страните в производството. Съгласно решение № 10/29.09.2016 г. по к. д. № 3/2016 г. на Конституционния съд на Република България, макар и да са налице различия в организацията и осъществяването на юрисконсултската и адвокатската дейност, по своята същност юрисконсултското процесуално представителство пред съд е идентично, предвид съдържанието му и осъществяването му пред съдебен орган, с адвокатското представителство по дела. Поради изложеното, към хипотезата на едновременно представителство на страната и от адвокат, и от юрисконсулт, приложими са разрешенията, дадени в практиката на ВКС за дължимите разноски, когато страната е била представлявана от двама адвокати, като единият от тях е осъществявал представителство по реда на чл. 38 ЗАдв. В тази връзка с определение № 365 от 17.07.2017 г. по ч. т. д. № 894/2017 г. на ВКС, І т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, се приема, че, когато в едно и също производство страната е представлявана едновременно от пълномощник по възмезден договор за правна защита и съдействие и от пълномощник в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ ЗАдв – близък на адвоката, и в нейна полза възникне право да претендира присъждане на разноски по чл. 78 ГПК, страната като упълномощител следва да упражни правото си на избор, тъй като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК насрещната страна дължи разноски само за един адвокат. Съобразно т. 11 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Следователно – изборът на страната кое адвокатско възнаграждение иска да бъде присъдено следва да се направи в този срок. Ако правото не бъде упражнено от страната, и в рамките на посочения срок и двамата процесуални представители са поискали присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение: в единия случай в полза на страната за извършените такива разноски по възмездния договор за процесуално представителство, а във втория случай – в полза на адвоката, осъществил безплатната правна помощ на свой близък, сезираният със спора съд решава колизията на права. Принципът, който закрепва процесуалният закон е, че се дължат действително заплатените разноски, а съдът следва да определи отговорността на страните за поемането им. Същото разрешение е приложимо в случаите, когато страната е била представлявана едновременно от адвокат и юрисконсулт. Поради това при едновременно участие на адвокат и юрисконсулт в едно производство, не се изключва приложението на нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК, а за страната се поражда правото да избере дали да претендира присъждането на заплатеното от нея адвокатско възнаграждение или да претендира юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК. В настоящия случай, ответното дружество е било представлявано в първоинстанционното производство освен от юрисконсулт с пълномощно, и от редовно упълномощен адвокат. В съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото в първата инстанция, е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на упълномощения адвокат по приложения списък по чл. 80 ГПК, като не е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Като е приел, че по този начин е упражнено правото на избор на страната дали да претендира адвокатското или юрисконсултското възнаграждение, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Наличието на практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване, изключва и твърдяното от частните касатори допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулираният четвърти въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въпросът следва да е конкретен, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, че да обуслови изхода на спора. Водещият извод на съда, обусловил изхода на спора, е преценката, че ответната страна с оглед изхода на делото, заявеното в срок искане за присъждане на разноски и представения списък по чл. 80 ГПК има право на разноски за платено адвокатско възнаграждение. Т. е., този въпрос, независимо че е разгледан косвено от съда, сам по себе си не може да обуслови промяна на изхода на спора, тъй като мотивите на въззивната инстанция са концентрирани върху обстоятелството, че твърдението за липса на процесуални действия от страна на упълномощения адвокат не отговаря на данните по делото, както и на изложеното, че основание за намаляване на адвокатското възнаграждение би било релевиране на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, каквото страната не е въвела, а и дори да се приеме, че възражението за недължимост на хонорара като неотговарящ на извършената от адв. К. работа, всъщност е възражение за неговата прекомерност, то същото е преклудирано. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение