Определение № 313 от 07.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4147/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] чрез пълномощниците му адвокат Р. В. и адвокат М. П. и на Б. [фирма], [населено място] чрез пълномощника му адвокат В. Б. против решение от 16.01.2013 г., постановено по гр.д. № 9092 по описа за 2011 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] против Б. [фирма], [населено място] установителен иск за собственост на трети, четвърти и пети етажи от масивна пететажна сграда, построена в УПИ *, кв.* по плана на [населено място], местност „Ц.” с административен адрес на сградата [населено място], [улица] № * индивидуализирани със съседи и по приложение № 3 и № 4 към втората техническа експертиза на вещото лице инж. Е. Ц., депозирана в съда на 16.04.2009 г. и за отмяна на основание чл.431, ал.2 ГПК /отм./ на нотариален акт № *, том *, рег. № */* г. на нотариус рег. № * на НК относно посочените трети, четвърти и пети етажи, както и на предявения от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] ревандикационен иск по отношение на магазин с малко мазе със санитарен възел с вътрешна стълба със застроена площ от * кв.м. и полезна площ * кв.м. и бар-кафе със застроена площ * кв.м., полезна площ * кв.м., с посочени съседи на имотите, находящи се в масивна пететажна административна сграда с два входа, построена в УПИ *, кв.* по плана на [населено място], местност „Ц.” с административен адрес на сградата [населено място], [улица] № * и за частична отмяна на основание чл.431, ал.2 ГПК /отм./ на нотариален акт № *, том *, рег. № */* г. на нотариус рег. № * на НК, както и за отхвърляне на предявения от Б. [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] ревандикационен иск по отношение на недвижими имоти, находящи се в масивна административна сграда с пет надземни етажа с два входа в [населено място], Столична община, район „С.”, [улица], представляващи трети етаж и обособена част от четвърти надземен етаж, индивидуализирани по съседи и по приложение № 3 и № 4 към втората техническа експертиза на вещото лице инж. Е. Ц., депозирана в съда на 16.04.2009 г. и на предявения от Б. [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] установителен иск за собственост на останалата част от четвърти етаж, индивидуализирана по съседи и по приложение № 4 към втората техническа експертиза на вещото лице инж. Е. Ц., депозирана в съда на 16.04.2009 г.

Ответникът по касационните жалби [фирма], [населено място] е подал писмени отговори, в които оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Във въззивното производство [фирма] е поддържала, че цялата пететажна сграда е била държавна собственост и е станала нейна собственост въз основа на чл.2, ал.4 З. и разпореждане на МС № 59/25.11.1998 г.

[фирма], [населено място] е поддържало възражение за придобивна давност, като е твърдяло, че е владелец на процесния магазин, за който не е сключван договор за наем /договорите от 1967 г. са за помещения на 3 и 4 етажи от сградата, а предмет на наемния договор с Б. [фирма] е намиращото се зад магазина помещение с полезна площ от * кв.м./ и на който е извършено преустройство, съгласувано със съответните административни органи. Предмет на касационната жалба е произнасянето на съда само относно магазинното помещение, а в частта относно помещението, индивидуализирано като „кафе-бар” въззивното решение е влязло в сила като необжалвано.

Б. [фирма], [населено място] е поддържало, че третия, четвъртия и петия етаж на сградата към датата на Р. № 59/1998 г. са били общинска собственост по силата на З., като на основание чл.15 П. и ПМС № 202/25.10.1962 г. и издадената в изпълнение на постановлението заповед № 72/16.04.1962 г. на Министъра на финансите са предоставени за стопанисване и управление на СП”С.”, отписани са от счетоводните книги на Д. и са заприходени през същата година като актив на СП”С.”. [фирма], [населено място] е възразила, че с ПМС № 202/1961 г. и Р. № 156/1973 г. не са прехвълени на съответния С. управлението и стопанисването над жилищните имоти на трети, четвърти и пети етаж от сградата, а същите актове са единствено с цел поевтиняване на издръжката на държавните имоти, като ведомството /държавно предприятие Д./ е запазило правото си на стопанисване над ведомствените жилища, вкл. да настанява в тях свои служители и да изважда последните от имотите.

За да постанови решението си Софийски градски съд е приел, че от А. 884/12.08.1952г. и ПМС 165/28.03.1953 г. е установено, че процесната сграда, с тогавашен административен адрес [улица], е държавна собственост и с последния акт на МС е предоставена за стопанисване и управление на Държавна спестовна каса. От заключенията по изслушаните единична и тройна експертизи се установява сградата да е зачислена като актив по баланса на Банка Д. на 01.05.1953 г. на основание А. 5491/12.08.1952 г., като няма данни за изключване на части от сградата от баланса на Д.. И към датата на експертизите по баланса фигурира цялата сграда. Съобразно заключението на една от тройните ССчЕ за периода 1960 г. до 1966 г. липсва подробно документация, но се установява, че по сметка * сгради към 1960/1962 г. стойността на процесната сграда е 280 067,60 лв., а към 1966 г. е в размер на 173 317,80 лв., или има разлика от сумата 106 749,80 лв.

С Постановление на МС 202/25.10.1961 г. министерски съвет задължава ръководителите на министерства и ведомства и председателите на ИК на ОНС в срок до 31.12.1962 г. да проверят състоянието и поддръжката на жилищните сгради и с участието на Министъра на финансите да преценят кои сгради и помещения е целесъобразно да бъдат предадени за стопанисване на народните съвети. Целта на предаването съобразно абзац 2 на чл. 1 от ПМС е подобряване на стопанисването и поевтиняване на издръжката. С чл. 2 изрично е указано, че едновременно с предаването учрежденията следва да предадат и набраните амортизационни отчисления за основен ремонт и средствата за материалите, предвидени за стопанисване и ремонт на имотите, заедно със съответния фонд работна заплата. Съобразно чл.3 от Постановлението ведомствата запазват правото си да настаняват свои работници и служители в жилищните сгради и помещения, които предават на градските народни съвети, включително и при опразването им в бъдеще, както и правото си да искат освобождаване на жилищата от настанените в тях работници и служители.

Със заповед 72/16.04.1962 г. Министърът на финансите в изпълнение на постановление 202 на МС от 25.10.1961 г. разпорежда на Държавна спестовна каса да предаде на Софийски градски народен съвет, респективно на СП „С.”, втори, трети и четвърти надпартерни етажи /за които е безспорно, че са трети, четвърти и пети етажи на процесната пететажна сграда/ на жилищна сграда на [улица]., като за предаването на обектите е изготвен приемо-предавателен протокол на 20.04.1962 г.

С писмо от 22.05.1962 г. на гл. счетоводител и управител на Д. по искане на СП „С.” първите ги уведомяват, че стойността на жилищните апартаменти от процесната сграда, предадени им във връзка с ПМС 202 е 106 749,80 лв. и представлява * % от общата балансова стойност на сградата.

От изслушаната ССчЕ се установява, че процесните етажи са заприходени по баланса на ответника [фирма] на 30.06.1962 г. и не са изключвани впоследствие от същия.

С Разпореждане на МС 156 на МС от 24.07.1973 г. е отменено ПМС 202/1962 г. като от 01.07.1973 г. досежно предаването на недвижими имоти за стопанисване на новоучредените благоустройствени предприятия се създава нов ред, посочен в чл. 3 от разпореждането.

С протокол от 30.06.1989 г. на ИК на ОНС С. е взето решение и е образувана общинска фирма Б. „С.”, преобразувана в Е. с общинско имущество с решение по протокол 43/05.11.1991 г. ИК на ОНС С. и решение от 30.01.1992 г. на СГС, ФО, по гр.д. 27308/1991 г., преобразувано в АД с решение от 01.09.1999 г.

С разпореждане 59 от 25.11.1998 г. на МС е постановено преобразуването на Държавна спестовна каса в еднолично търговско дружество с държавно имущество. В т.7 от разпореждането е постановено предоставянето на [фирма] на собствеността върху държавно имущество, стопанисвано от Д. и отразено в баланса и съобразно приложение 2, където под позиция * е записана процесната пететажна сграда. Преобразуването е вписано с решение 26.01.1999 г. на СГС, ФО, по ф.д. 756/1999 г.

Съдът е приел, че представените и оспорени от ищеца А. 125/18.02.1998 г. и К. *, том *, рег.н. *, нот.д. */* г. за процесните имоти, са констативни документи за собственост и не са обвързващи за съда, а съдържанието им предвид оспорването на записа за права на общината и ответника Б. [фирма] върху описаните в актовете недвижими имоти, следва да бъде изследвано от съда с оглед на всички събрани по делото доказателства.

Останалите събрани по делото доказателства са счетени за неотносими към изводите на съда, поради което не са обсъдени.

Направен е извод, че предвид действалата нормативна уредба сградата видно от удостоверителния запис по неоспорения от страните А. 884/12.08.1952 г. е държавна собственост, като имотът е предоставен за стопанисване и управление на Държавна спестовна каса.

По спорния въпрос дали предаването на процесните трети, четвърти и пети етажи от сградата от Д. на СП „С.” в изпълнение на постановление 202/1962 г. на МС е довело до разместване на правото за стопанисване и управление върху имотите по смисъла, заложен в понятието от по-късно приетата нормативна уредба по З., З./отм./ и З., съдът е приел, че на въпроса следва да бъде отговорено отрицателно при тълкуване съдържанието на нормативния документ, както и цялостната действала към 1962 г. нормативна уредба – видно от съдържанието на ПМС 202 от 25.10.1961 г. същото е постановено с цел подобряване на стопанисването и намаляване на издръжката на държавния жилищен фонд. В чл.2 на постановлението изрично е предвидено, че във връзка с предаването на имотите на съответните жилищни служби към НС следва ведомствата да предадат набраните амортизационни отчисления за основен ремонт и средствата за материалите, предвидени за стопанисване и ремонт на имотите, заедно със съответния фонд работна заплата. Последните средства и амортизационни отчисления касаят стопанисването на имотите като съвкупност от фактически действия по поддръжката и издръжката им, както е застъпено и в чл.1 от постановлението, и налагат извода именно само последното по-тясно по значение стопанисване да се прехвърля по силата на акта на МС от ведомствата към съответните жилищни служби към НС. Противно твърденията на ответника Б. [фирма], [населено място] с постановление 202/1962 г. не се постановява отписване на имотите от баланса на ведомството и записването им по баланса на СП „С.” и в този смисъл отнемане и предаване на правата на ведомството по управление и стопанисване на имотите по смисъла на Правилник за държавните имоти/отм./, а напротив изрично е очертан кръга на средствата, които ведомството следва да отчисли и това са единствено горепосочените такива за текущата поддръжка и издръжка на ведомствените жилищни имоти. Горното тълкуване се налага и от разпоредбата на чл.3 от постановлението, в която изрично е записано запазването правата на ведомството върху предаваните по постановлението за стопанисване имоти, включително за настаняване на свои служители и за изваждането им от имотите. Изводите на съда досежно вида на предоставеното с ПМС 202/1962 г. право на стопанисване се подкрепя и от цялостната нормативна уредба към периода по издаването му – П./отм./, З./отм./, Н. и други, които предвиждат запазване на правата на ведомството върху предоставените за стопанисване жилища, вкл. за настаняване в жилището на служители на ведомството и за продажбата му след решение на ръководителя на ведомството на негови служители.

Относно заповедта на министъра на финансите № 72/16.04.1962 г., постановена в изпълнение на постановление 202 на МС от 25.10.1961 г., е прието, че същата няма характеристиките на самостоятелен административен акт, който да поражда права и задължения за адресатите по акта, извън визираните по постановление 202/1961 г., в изпълнение на което същата е издадена, предвид на което и твърденията на ответника да черпи права от същата на самостоятелно основание във връзка с П./отм./ е неоснователен /това тълкуване е прието и в приложеното по делото решение от 29.05.1996 г. на ВС, III ГО./. Отделно, в чл. 15 П. /отм./ е уреден реда за предаването на държавни имоти за стопанисване и управление между държавни организации – по взаимно съгласие между ръководителя на ведомството и председателя на изпълнителния комитет на народния съвет, какъвто в процесния случай не е спазен. Следователно изявлението на министъра на финансите не може да бъде тълкувано извън постановлението, в изпълнение на което е издадено, а съгласие от председателя на ИК на СНС не се установява по делото да е изразявано въобще. /в този смисъл досежно тълкуване и приложение на ПМС № 202/25.10.1961 г. са редица решения на ВС и ВКС - решение 1536/20.10.1962 г. по гр.д. 1343/1962 г., I ГО, според което предаването на ведомствено жилище въз основа на ПМС 202/23.10.1961 г. не означава, че жилището е престанало да бъде ведомствено; решение 392/13.05.2011г. на ВКС, I ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, според което простото предаване на имотите с приемо-предавателен протокол в изпълнение на ПМС 202/23.10.1961 г. не изключва правата на ведомството върху предадените недвижими имоти и ако същите към момента на преобразуването все още фигурират по баланса на преобразуващото се предприятие/не са отчуждени на друго годно основание/ имотите стават собственост на преобразувалото се предприятие/.

В обобщение е направен извод, че предоставеният за стопанисване и управление на ищеца имот – пететажна сграда на [улица] * с Постановление на МС 165/1953 г., не е излизал от активите на ведомството във връзка с Постановление на МС 202/1961 г., същият е продължил да бъде ведомствен и към момента на първата въведена от законодателя уредба на общинската собственост, извън чл.140 от Конституцията на Република България, със Закон за местното самоуправление и местната администрация /обн. ДВ, бр.77 от 17.09.1991 г./, в § 6 и 7 от ПЗР на който закон са определени обектите общинска собственост, като с § 7, ал.2 ПЗР З. е предвидена отрицателна предпоставка за придобиване от общината на имоти, включени по баланса на търговски дружества, фирми или предприятия с държавно имущество. За проценсния имот не е налице никоя от хипотезите на § 6 и 7 ПЗР З., респ. чл. 6 ЗС. Имотът не е предоставян по силата на ПМС 202/1961 г. безвъзмездно от държавата на общината или на образуваната с решение от 30.06.1989 г. на ИК общинска фирма Б. С., а самото решение на Общинския съвет да включи в уставния фонд на общинска фирма имущество, с правото за стопанисване и управление на което общината не разполага, не може да бъде оригинерно придобивно основание за придобиване на същото имущество от преобразувалото се дружество с общинско имущество на основание чл. 17 а З./отм./, нито във връзка с чл. 6 ЗС прави имота общински. Самото счетоводно отразяване в уставния фонд на общинската фирма на процесните сгради, без записването да е направено на годно правно основание, което да е довело до валидно придобиване на правото на стопанисване над имотите, сочи единствено на нередовно водено счетоводство, но няма транслативен ефект досежно правото на стопанисване и управление върху имотите и в последствие при действието на З./отм./ за придобиване правото на собственост върху неправилно записаните счетоводно имущества, тъй като записването по баланса не притежава правната характеристика на придобивен способ /в този смисъл решение 426/02.07.2010 г. на ВКС по гр.д. 687/2009 г., I ГО и решение 1079 от 01.12.2005 г. на ВКС по гр.д. 511/2003 г./. Към датата на преобразуване на ищеца Д. в дружество с държавно имущество – [фирма], с разпореждане на МС 59/25.11.1998 г., вписано с решение 26.01.1999 г. на СГС, ФО, по ф.д. 756/1999 г., правото на управление и стопанисване върху държавното имущество – пететажна сграда на адрес „К. А. І” № * и *, е било предоставено на Държавна спестовна каса, като с акта на преобразуването изрично е предвидено в приложение 2 към Р., че същото преминава в собственост на новоучреденото дружество, предвид на което и на основание чл. 2 З., ищецът [фирма] се легитимира за собственик на процесните имоти – трети, четвърти и пети етажи от пететажната сграда на адрес „К. А. І” № * и *, [населено място].

По предявения срещу ответника [фирма], [населено място] иск по чл. 108 ЗС е прието, че процесната пететажна сграда, включително и магазинното помещение, предмет на иска по чл. 108 ЗС е държавна собственост до 26.01.1999 г., след която дата с преобразуването на Д. в [фирма] става собственост на дружеството ищец. С нормата на чл. 86 /изм./ ЗС в редакцията му до изменението с държавен вестник бр. 33 от 19.04.1996 г. е въведена законова забрана за придобиване въз основа на давностно владение на недвижим имот държавна собственост, предвид на което и преди влизане в сила на изменението на същата норма считано от 01.06.1996 г. за ответникът [фирма] не е текъл давностен срок досежно държавният към същия период процесен имот. С § 1 към Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността/обн. ДВ 46 от 06.06.2006 г./, теченето на давността за придобиване на държавни имоти е спряна считано от 31.05.2006 г. последователно, като след последното изменение на нормата спирането е установено до 31.12.2014 г. Имотът е престанал да бъде държавна собственост с преобразуването на Д. и считано от 26.01.1999 г. е частна собственост на [фирма], предвид на което и разпоредбата на параграф 1 от към Закона за изменение и допълнение на Закона за собствеността/обн. ДВ 46 от 06.06.2006 г./ не поражда действие. При доказателствена тежест за релевиралият възражението за придобиване на имота по давност ответник [фирма] съдът е приел, че по делото не се установява при изискуемото във връзка с чл. 127 ГПК/отм./ главно и пълно доказване последният да осъществява непрекъснато фактическо владение над вещта с намерението да държи същата като своя. От единствените събрани по делото писмени доказателства във връзка със заявеното възражение се установява ответникът да е упражнил фактическата си власт над процесния имот въз основа на сключен договор за наем с [фирма], предвид на което и е оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Не се установява в хода на държането анимусът на ответникът да се изменил и [фирма] да е държал имота като свой, преди 2003 г., когато видно от заключението по изслушаната ССчЕ пред въззивната инстанция, последният е включен счетоводно по баланса на дружеството. Представеният констативен нотариален акт 20, том III, рег.н. 8186, дело 420/2003 г. също свидетелства за промяна на намерението, с което се държи имота едва към датата на съставянето му през 2003 г. Обратното не следва и от събраните по делото гласни доказателства при разпита на свидетелите Т. и К., които единствено удостоверяват фактическото държане върху имота, ползването му от ответното дружество, но не и изменение в анимуса за държането му във връзка с действалите безсрочни договори за наем на недвижимия имот с [фирма]. Исковата молба по настоящото дело е предявена на 21.12.2006 г., предвид на което и на основание чл. 116, б.”б” ЗЗД към същата дата теченето на давността е прекъснато, а към тази дата започналият да тече давностен срок едва от 2003 г. е текъл за период по-малък от законовоустановения по чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен такъв, предвид на което и ответникът не е придобил на соченото в последната норма оригинерно основание собствеността върху процесното магазинно помещение.

К. [фирма], [населено място] поставя въпросите:

1. процесният имот /магазинно помещение/ има ли характер на публична държавна собственост и дали същият е обект на забраната за придобиване по давност по смисъла на чл.86 ЗС в редакцията от 1996 г.;

2. може ли да бъде обект на придобивна давност недвижим имот, включен в активите на държавно юридическо лице на самостоятелна сметка /Д./ преди преобразуването му в търговско дружество и дали началният момент, от който следва да се зачете давностния срок е от 1.06.1996 г. /чл.86 ЗС/, ако имотът няма статута на публична държавна собственост съгласно З.;

3. от кой момент започва да тече придобивната давност – от момента на установяване на фактическата власт върху имота, респективно от отпадане на законова забрана /1.06.1996 г./ за придобиване на определен вид собственост върху който отпреди това е установена фактическа власт с намерение за своене или от момента на издаване на констативен нотариален акт;

4. достатъчно ли е владелецът да осъществява действия, които недвусмислено сочат, че счита имота за свой в необходимия давностен срок от 10 години преди оспорване на собствеността му по съдебен ред и дали включването на имота в баланса на дружеството, вкл. по аналитични сметки, както и предприетата промяна в предназначението на имота чрез одобрен архитектурен проект, осъществяване на преустройството и ползването му по предназначение като магазин, видимо за обществото и претендиращия собственик – [фирма], представляват действия по своене на имота видимо и необезпокоявано;

5. дали промяната в намерението се доказва едва с официален удостоверителен документ, т.е. считано от момента на издаване на К. или чрез упражняване на фактическа власт – непрекъснато и необезпокоявано;

6. относно разпределението на доказателствената тежест при оборване презумпцията на чл.69 ЗС и при оспорване на констативен нотариален акт;

7. относно задължението на съда да прецени в тяхната взаимовръзка всички доказателства по делото.

Основание за допускане на касационно обжалване е налице по втория въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради липса на съдебна практика за възможността след 1.06.1996 г. да се придобиват по давност имоти-частна държавна собственост, впоследствие включени в капитала на [фирма], [населено място] и по седмия въпрос поради противоречие с практиката на ВКС по решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г., І г.о. относно задължението на съда да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, тъй като липсва обсъждане на основното заключение на СТЕ, че на партерния етаж има два търговски обекта – магазинното помещение и друг търговски обект /кафе-бар/, на одобрения проект за преустройство на магазинното помещение от 1997 г., счетоводното записване на магазина в баланса на дружеството от 1995 г., съгласно ССЕ.. По първият въпрос съдът не се е произнесъл, тъй като липсва извод, че имотите, предмет на ревандикационния иск против [фирма], [населено място] са били публична държавна собственост, третият, четвъртият и петият въпрос са свързани с фактическите, а не с правните изводи на съда, а шестия въпрос, за който се поддържа противоречие с практиката на ВКС не е мотивиран, тъй като не е посочено кой решаващ мотиви на съда противоречи на посочената практика.

К. Б. [фирма], [населено място] поставя въпросите:

1. предаването на имотите от ведомствата на СП „Ж.” в изпълнение на ПМС № 202/25.10.1961 г. води ли до разместване на правото на стопанисване и управление по смисъла, заложен от по-късно приетата нормативна уредба по З., З. /отм./ и З. или касае единствено текущата поддръжка и издръжка на ведомствените жилищни имоти като съвкупност от фактически действия;

2. следва ли безусловно от разпоредбата на чл.3 ПМС № 202/25.10.1961 г., съгласно която министерствата, ведомствата и подчинените им предприятия запазват правото си да настаняват/опразват свои работници и служители в жилищните сгради, които предават на градските народни съвети, че правото за стопанисване и управление е запазено за тези министерства, ведомства и подчинените им предприятия или съдът следва да преценява това с оглед всеки конкретен случай;

3. Има ли ПМС № 202/1961 г. характер на разпореждане на МС, с което се предоставят за стопанисване и управление държавни имоти от министерства и ведомства за стопанисване и управление на СГНС /респ. СП”С.”/ по смисъла на чл.15, ал.1 П. и съответната заповед на министъра на финансите била ли е в рамките на преценката кои жилищни сгради, помещения и места е целесъобразно да се предадат за стопанисване на градските народни съвети съобразно чл.1 ПМС № 202/1961 г.;

4. ако спорният жилищен имот е бил включен в балансите и на съответното държавно учреждение и на приемащото общинско предприятие, когато правото на стопанисване и управление е било включено в уставния фонд на общинското дружество, придобива ли се ex lege собствеността върху този имот от преобразуваното дружество при валидно извършена от принципала процедура по преобразуване и включване на този имот в уставния капитал на преобразуваното дружество;

Основание по чл.280, ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице по първия, втория и третия въпрос, които следва да се обобщят: „предаването на имоти на съответните жилищни служби и предприятия към градските народните съвети по силата на ПМС № 202/1961 г. води ли до предоставяне правото на стопанисване и управление по смисъла на чл.15, ал.1 П. /отм./ или имотите остават ведомствени с оглед запазеното право на министерствата, ведомствата и подчинените им предприятия да настаняват/опразват свои работници и служители в жилищните сгради, които предават на градските народни съвети и съответно терминът „стопанисване и управление” дали касае единно право или включените в него правомощия могат да се разделят между различни субекти?”, тъй като е необходимо тълкуване на действалата от 1961 г. нормативна уредба.

По четвъртия въпрос е налице противоречива съдебна практика, тъй като атакуваното въззивно решение противоречи на влязлото в сила решение № 183 от 23.05.2008 г. по гр.д. № 4143/2007 г. на СГС, ІV г.о. – по това решение е прието, че след като имотът е включен в капитала на общинско предприятие през 1989 г. е станал общинска собственост по силата на § 6 ПЗР З. за изменение на чл.6 З., тъй като правото на стопанисване е елемент от уставния фонд на О. Б. „С.” към 3.07.1991 г. и по силата на закона се счета общинска собственост

По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение