Определение № 50466 от 04.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1423/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от назначения в производството особен представител на ответника Г. И. Д. - адв. И. Д.-Н., срещу въззивно решение № 96 от 22. 01. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Дванадесети състав по в.гр.д. № 1187 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 900012 от 05. 01. 2021 г., постановено от Окръжен съд – Благоевград /БлОС/ по т.д. № 196 по описа на съда за 2018 г. в неговата част, с която Д. е осъдена да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 430-432 от ТЗ, сумата 28560.35 швейцарски франка – главница и 439.36 швейцарски франка – банкови такси за периода 18. 04. 2016 г. – 25. 11. 2018 г., дължащи се по силата на договор за банков кредит № HL31431 от 21. 03. 2008 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърди се, че решението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, доколкото с определение № 2111/09. 05. 2019 г. по делото съдът е възложил да се определи особен представител на ответника Г. Д. при спазване на Вътрешните правила по чл. 47, ал. 6 от ГПК на БлОС, който да се назначи за такъв по делото; С определение на съда, след изпълнение на процедурата по чл. 47, ал. 1, във вр. с ал. 3-5 от ГПК и изчерпване на процедурата по Вътрешните правила на ОС - Благоевград, за особен представител на ответника Г. Д. е назначен адв. М. Б. от АК - Благоевград, на който е разпоредено да се връчи препис от исковата молба за отговор по реда на чл. 367 от ГПК; Вътрешните правила, в изпълнение на които е назначен адв. М. Б., са утвърдени със Заповед № 259/27. 03. 2019 г. на председателя на ОС - Благоевград; С решение № 595/21. 04. 2020 г. по адм.д. № 438/2019 г., Административен съд - Благоевград обявява за нищожна разпоредбата на т. 2.2 от тях, с която се регламентира редът за избор на особен представител в случаите на връчване на съобщения и призовки чрез залепване на уведомление - чл. 47 ГПК; Административен съд - Благоевград правилно приема, че при анализа на действащата нормативна уредба се налага единственият извод, че в случая не е налице законова разпоредба, която да предоставя в компетентност на председателите на съдилищата да уреждат въпроси, свързани с избора и определяне на особени представители, а с приетите Вътрешни правила се уреждат обществени отношения, които вече са регламентирани в нормативен акт от по- висока степен и е недопустимо преуреждането им, и то - в противоречие със закона; Адвокат М. Б. е назначен въз основа на нищожна разпоредба, т.е. същата не е проявила действие в правния мир; Ето защо той не е могъл надлежно да извършва процесуални действия; Поради това след законосъобразното назначаване на подалия жалбата особен представител, въз основа на проведена процедура по отправено от ОС - Благоевград до АК - Благоевград искане за определяне на адвокат за осъществяване на правна помощ на основание чл. 18, ал. 3 от ЗПП, е следвало на същия да бъдат връчени исковата молба и приложенията към нея с определяне на срок за отговор и всички следващи се от това права, което ОС - Благоевград не сторил. Оспорва се извода на Апелативен съд - София за това, че няма основание процесуалните действия, възложени на адв. Б., да бъдат повторени, включително да бъде предоставен нов срок за отговор на исковата молба, тъй като неизпълнение на процедурата по чл. 367 от ГПК от надлежно избран от Адвокатската колегия адвокат възпрепятства защитата на интересите на ответника Г. Д., като напр. да направи възражение срещу обявяването на предсрочната изискуемост на вземанията, да оспори представените към исковата молба писмени доказателства, както и да възрази за настъпила погасителна давност; Действително с решение № 14623 от 25. 11. 2020 г., постановено по адм.д. № 7331/2020 г. от ВАС на Република България, е обезсилено решение № 595 от 21. 04. 2020 г., постановено по адм.д № 438/2019 г., поради липса на решение на Общо събрание на АК - Благоевград или на Адвокатски съвет на АК - Благоевград за обжалване на разпоредбата от Вътрешните правила за назначаване на особени представители в ОС - Благоевград, утвърдени със Заповед № 259/27. 03. 2019 г. на председателя на ОС-Благоевград; Въпреки това по същество не са оборени доводите на Административен съд - Благоевград във връзка с нищожността на оспорената разпоредба от вътрешните правила на ОС - Благоевград, тъй като същите са в съответствие с нормативната уредба.

По-натам се излага, че от АК - Благоевград били определени двама адвокати – подалата касационната жалба адв. Д.-Н. и адв. М. Д., която съдът отказал да назначи в съдебното производство, с което отново не била спазена процедурата по назначаване на особени представители, което е от изключителната компетентност на съответния адвокатски съвет, поради което решението на Апелативен съд - София е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с константната съдебна практика, а правните изводи на въззивния съд са в противоречие с материалния и процесуалния закон. Излага се, че неправилно Апелативен съд - София твърди, че принципно неоснователно е оплакването за недопустимост на обявяването на предсрочната изискуемост на кредита чрез връчване на препис на исковата жалба на особен представител на длъжника – ответник; В съдебната практиката на ВКС се застъпва становище, че банката може да избере начин за връчване на изявление за предсрочна изискуемост към длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, но само, ако не е уговорено друго; В случая обаче, предвид клаузата на чл. 30 от представения от ищеца договор за кредит е отречена възможността обявяването на предсрочната изискуемост на кредита да бъде извършено чрез връчване на съобщение за това на особен представител или чрез нотариална покана при условията на чл. 47 ГПК; С посочената клауза страните са постигнали съгласие всички уведомления и изявления във връзка с кредитното правоотношение да бъдат направени в писмена форма и да се считат получени, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна разписка или с препоръчана поща или с телеграма достигнат до адресите, посочени в договора; Тълкувайки съдържанието на клаузата се достига до извода, че страните са договорили изрично възможните способи за връчване на уведомления и изявления във връзка с кредитното правоотношение, които не включват предприетия от банката алтернативен способ за връчване на волеизявлението за предсрочна изискуемост на кредита чрез особен представител или чрез възлагане на нотариус по реда на чл. 50 ЗННД. Независимо от това се твърди, че връчването на особения представител не може да се приравни с връчването на длъжника, тъй като представителната власт на особения представител се изчерпва с осъществяване на процесуалното представителство по конкретното гражданско дело, по което същият е назначен и не обхваща получаването на материалноправни изявления, адресирани до представлявания от особения представител отсъстващ ответник; Особеният представител не е страната по спорното материално правоотношение. Касаторката, чрез особения си представител по делото намира за неправилни и твърденията на въззивния съд, че погасителната давност тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост, тъй като освен предсрочно изискуема главница, се претендира и падежирало вземане за главница, в което се включват и задължения от по-ранен период; Въпреки принципно правилните мотиви относно неравноправните клаузи в представения договор за кредит, които водят до преизчисляване на размера на претендиралата главница, се счита за неоснователен крайния извод на въззивния съд относно намаляването й само до сума в размер на 28560,35 швейцарски франка; Действително лихвата по договора за кредит следва да се определи съобразно лихвения процент към деня на сключване на договора; Но освен това следва да се вземе предвид и прогресивно нарастващия курс швейцарски франк/евро, поради което ищецът неправилно с извършваните от ответника плащания е погасявал по-голяма сума за лихва, вместо с нея да се издължава главницата; При преизчисляване на всички суми /лихви и главница/, внесени от ответника и описани в приложените към исковата молба справки от ищеца /л. 34-37/ по курса на швейцарски франк/евро към всяка една вноска, подробно описан в т. 2 от Допълнително заключение на в.л. от 12. 10. 2020 г. по делото се установява, че сумата, която ищецът е признал, че е заплатена по кредита, е общо 20955,99 евро, от които 6808,14 евро - издължена главница и 14147,85 евро- договорна лихва; Следователно вземането следва да бъде преизчислено съобразно курса на швейцарски франк/евро към момента на отпускане на кредита; В този смисъл правилно е становището на Апелативен съд - София, че тъй като погасителните вноски по кредита се формират от главница и възнаградителна лихва, ако размерът на последната се увеличи в резултат приложението на неравноправна клауза, с плащане на вноската ще се погаси недължимото увеличение на лихвата за сметка на главницата и така непогасената главница ще нарасне, но крайните изводи на въззивния съд не отчитат и изменението в курса на швейцарски франк/евро; От друга страна това становище на Апелативен съд - София е в противоречие с мотивите му, че вземането за възнаградителна лихва в периода, в който кредитът е бил цедиран на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ не е предмет на иска; Неправилно Апелативен съд - София приема, че е несъстоятелно твърдението в жалбата, че за този период не следва да се начисляват лихви; Цесионерът придобива само вече изискуемите вземания по договора за кредит, така както са установени от клаузите му; Той обаче не придобива качеството на страна по договора за кредит; Неправилно след цедиране на вземането кредитополучателят е трябвало да изплаща възнаградителна лихва; Правната теория и съдебната практика еднозначно приема, че договорът за прехвърляне на вземане /цесия/ се извършва между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени титуляра на вземането в отношенията с длъжника, без цесионерът да става страна в договорното правоотношение и носител на задълженията; Този извод следва от буквалното, систематично и граматическо тълкуване разпоредбите на чл. 99 от ЗЗД; Законодателят пределно ясно е формулирал нормата на чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, че кредиторът може да прехвърли своето вземане на трето лице; Именно „да прехвърли вземане“, но не и да бъде заместен от трето лице в качеството си на страна по вече възникнало облигационно отношение; За сравнение с разпоредбата на чл. 102 ЗЗД, тук законодателят използва съвсем друго понятие – „заместване на длъжника“, а не „прехвърляне на задължение“, което не може да стане без изричното съгласие на кредитора; Действително лихвите не се претендират в исковото производство, но както и въззивният съд е приел в решението си, с извършените от ответника плащания би се погасила по-голяма част от претендиралите суми от главницата. Твърди се и наличието на самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК /ДВ бр. 86/2017 г./, тъй като въззивното решение е „очевидно неправилно“ по изложените по-горе доводи; Според формираната практика на ВКС в тази хипотеза попадат случаите на приложена отменена или несъществуваща правна норма, на приложен в неговия противоположен /обратен/ смисъл закон или когато съдебният акт е постановен при явна необоснованост, породена от особено грубо нарушаване правилата на формалната логика, като всички визирани пороци следва да са пряко изводими от съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт, както е в настоящия случай.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК общо се твърди, че се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2 от ГПК, поради:

1. Противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС /което следва да се квалифицира като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – бел. на докладчика в касационната инстанция/, по въпросите: Кой е компетентен да определи особения представител в съдебното производство? Надлежно ли е процесуалното представителство, когато особеният представител е избран от съда, а не по реда на ЗПП от АС на съответната Адвокатска колегия? Съществено нарушение на съдопроизводствените правила ли е избирането на особен представител не по реда на ЗПП, а именно от АС на съответната Адвокатска колегия? Ирелевантно за редовността на процесуалното представителство на страна по делото ли е неспазването на правилата по ЗПП? Излага се, че с атакуваното решение по формулираните въпроси Апелативен съд - София приема, че процесуалното представителство на ответника от избрания от съда особен представител е надлежно; Приема се, че нарушението на реда, по който е избран назначения от съда особен представител по чл. 47 от ГПК, доколкото е такова на чл. 25 от ЗПП, а не на процесуалния закон, не влече накърняване правото на защита на ответника по делото и затова Апелативен съд - София счита, че е ирелевантно за редовността на процесуалното представителство на последния, и съответно, за тази на предприетите от негово име процесуални действия. Твърди се, че това е в противоречие с константната съдебна практика - решение № 10 от 28. 09. 2010 г. на КС на РБ по конст.д. № 10 от 2010 г., Тълкувателно решение № 4 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 4/2009 г. на Върховен касационен съд, ОСНК, решение № 8712 от 12. 07. 2016 г. по адм.д. № 8789/2015 г. на Върховния административен съд, определение № 121 от 01. 04. 2014 г. по гр.д. № 476/2014 г. на Върховен касационен съд, определение № 789 от 05. 12. 2012 г. по ч.гр.д. № 671/2012 г. на Върховен касационен съд, мотивите в определение № 349 от 25. 07. 2019 г. по ч.гр.д. № 2356/2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, определение № 47 от 19. 02. 2020 г. по гр.д. № 3967/2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

Само общо се излага, че и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК тези въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд в решението си, са от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В изложението също се твърди, че е налице и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК /ДВ бр. 86/2017 г./, тъй като въззивното решение е „очевидно неправилно“ по изложените по-горе доводи, а визираните негови пороци са пряко изводими от съдържанието на мотивите му, което сочи на очевидната му неправилност в случая, съобразно изведените в практиката на ВКС, критерии за наличието ѝ.

2. Поддържа се противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, изразена в определение № 51 от 07. 02. 2019 г. по т.д. № 2079/2018 г. на Върховен касационен съд, 1-во търг. отделение и по въпроса: Може ли исковата молба, с която е предявен осъдителен иск, да се счита за волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и връчването на препис от нея на особен представител на ответника по иска да се приеме за надлежно уведомление за обявяване на кредитното задължение за предсрочно изискуемо по смисъла на чл.60 ал.2 3КИ? Твърди се, че изводите на въззивния съд по този въпрос са в противоречие със съдебната практика /напр. решение по гр.д. № 826/2021 г. на IV г.о./, съгласно която представителната власт на особения представител е свързана и се разпростира до предприемане на действия в хода на делото; В същия смисъл и решение № 998 от 30. 04. 2019 г. по в.гр.д. № 5985/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия.

3. Поддържа се противоречие между въззивното решение и задължителната практика на ВКС, изразена в решение № 196 от 22. 11. 2018 п по гр.д. № 3871/2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение по въпроса: Следва ли да се начислява възнаградителна лихва в периода, през който вземанията по договора за кредит са били цедирани? По същия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение и с решение № 32 от 09. 09. 2010 г. по търг.д. № 438/2009 г. на Върховен касационен съд.

Ответникът по касация не ангажира отговор на жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касаторката искове в уважената им и с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към същото, че: С определение на първата инстанция от 09. 05. 2019 г., като е прието, че са налице предпоставките на чл. 47, ал. 6 ГПК (наличието на които не е спорно), е допуснато определяне на адвокат, който да бъде назначен от съда за процесуален представител на ответницата; Такъв е определен не от АК - Благоевград, а от съда, на случаен принцип, измежду дежурните в периода на избора адвокати от АК - Благоевград; Така определеният адвокат Б. е назначен от съда за процесуален представител на ответницата с определение от 29. 05. 2019 г. и е депозирал отговор на исковата молба, с който е оспорил иска като неоснователен; Участвал е по делото до 12. 02. 2020 г., когато е освободен от съда и е изпратено искане до АК - Благоевград за определяне на процесуален представител на ответницата; Адвокатската колегия е определила такъв, който е назначен за представител на Г. Д. с определение от 08. 05. 2020 г. и към момента на произнасянето на въззивния съд представлява въззивницата; Противно на оплакванията по жалбата, процесуалното представителство на Д. от първоначално назначения адв. Б. е надлежно; Спазени са изискванията на ГПК - адв. Б. е представлявал ответницата след назначаването му от съда за неин представител при наличие на предпоставките на чл. 47 ГПК; Нарушението на реда, по който е избран назначения от съда представител по чл. 47 ГПК, доколкото е такова по чл. 25 ЗПП, а не на процесуалния закон, не влече накърняване правото на защита на ответника по делото и затова е ирелевантно за редовността на процесуалното представителство на последния и съответно за тази на предприетите от негово име процесуални действия; В тази връзка, извършените до 12. 02. 2020 г. от адв. Б. процесуални действия, като предприети в изпълнение на надлежно учредена представителна власт, запазват действието си; Ето защо няма основание същите да бъдат повторени с участието на назначения впоследствие за представител на ответницата адвокат, вкл. да бъде предоставен нов срок за отговор на исковата молба; Предвид изложеното и като има предвид съдържанието на отговора на исковата молба на лист 130 от делото на ОС - Благоевград, въззивният съд приема, че в срока по чл. 131 ГПК въззивницата не е възразила срещу обявяването на предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит, нито е направила възражение за погасителна давност и не е оспорила представените с исковата молба документи; Тези възражения са преклудирани; Принципно неоснователно е оплакването по въззивната жалба за недопустимост на обявяването на предсрочна изискуемост на кредита чрез връчване на препис от исковата молба на особен представител на длъжника – ответник; Съгласно константната съдебна практика, в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката - ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, (каквато е процесната), връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник; Принципно неоснователно е и възражението за погасителна давност, тъй като в хипотези като процесната тя тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга, без да се прави разграничение относно вноските с настъпил и ненастъпил падеж към момента на обявяване на предсрочната изискуемост; Несъстоятелно е твърдението на въззивницата, че в периода, през който вземанията по договора за кредит са били цедирани на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД (от 15. 07. 2008 г. до 25. 10. 2017 г.) не е следвало да се начислява възнаградителна лихва; Отделно, вземането за нея не е предмет на иска; Неотносимо към спора е и е възражението за неуведомяването на въззивницата за извършената в хода на процеса цесия в полза на „Колект БГ“ ЕООД, предвид разпоредбата на приложимата за случая разпоредба на чл. 226, ал. 1 ГПК и обстоятелството, че приобретателят на спорното право не е заместил първоначалния ищец; Няма връзка с делото и принципно правилното твърдение по жалбата, че върху предсрочно изискуемата главница не се дължи възнаградителна лихва. Последната не е предмет на иска нито самостоятелно, нито като част от претендираната главница, а в частта по присъденото вземане за такси, въззивната жалба е бланкетна.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В процесният случай от първата група въпроси в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, първият и третият такива не съставляват годно общо основание за такова допускане по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Първият въпрос не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото е изцяло хипотетичен и без конкретна връзка с изводите на съда, обусловили този изход. Третият въпрос е относим към правилността на въззивното решение, която обаче може да се преценява само в производство по чл. 290 от ГПК досежно наличието или не на основания за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, и след евентуалното му допускане до касационно обжалване, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет проверка само наличието или не на основания за такова допускане. Вторият и четвъртият въпроси от тази група са правни, обусловили са изхода на делото във въззивната инстанция и съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях не е налице поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както следва да се квалифицира заявеното по отношение на тези въпроси „противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС“, поради следното: Евентуалното противоречие на решението с решение на Конституционния съд, е основание не по т. 1, а по т. 2 от цитирания законов текст. Цитираното решение № 10 от 28. 09. 2010 г. на КС на РБ по конст.д. № 10/2010 г. в частта му, в която въобще има някаква връзка изложеното от касатора, е с предмет проверка за противоконституционност и несъответствие с международни договори, по които България е страна, на текстове от НПК, с които в националния правов ред е въведена фигурата на резервен защитник в наказателния процес, поради което и настоящият състав намира, че същото е поначало неотносимо към настоящия правен спор, съответно – и неприложимо по делото в поддържания от касаторката смисъл. Това със сигурност се отнася до диспозитива на решението на КС, който няма нищо общо с настоящия казус. В частта им, цитирана по настоящото дело от касаторката, мотивите на същото решение са извадени от контекста и, макар и да са цитирани дословно, и поради това – точно, касационният състав намира, че също не сочат на противоречие с обжалваното въззивно решение с решение на КС. Поначало мотивите към решенията на Конституционния съд могат да служат като насока и указание за становището на конституционните съдии по разглежданите в тях правни въпроси, но несъобразяването с тях, а не с диспозитива на решение на КС, поради неизбежната конкретика на всеки конституционен казус, по който КС се е произнесъл, не е от естество да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Друг извод не следва от разпоредбата на чл. 14, ал. 6 от Закона за конституционния съд, доколкото решението, макар и да е единство от диспозитив и мотиви, в стриктно правен смисъл, е обективирано в диспозитива, както и доколкото цитираните в изложението мотиви на КС по същество са критика и отговор от страна на КС единствено на твърдение, че в досъдебната фаза на наказателен процес прокурорът, като орган по назначаването, би могъл да подбере удобно за него лице, което впоследствие да подкопае справедливия съдебен процес, основан върху равноправното състезание между страните по обвинението и страните по защитата. В процесния случай подобна хипотеза е поначало изключена, доколкото съдът в гражданския процес, в отлика от прокурора в наказателния такъв, като орган по назначаването не е страна в процеса, а заема еднакво отдалечена позиция и от двете страни в същия, и доколкото изборът на представител също в случая, е осъществяван на случаен принцип между дежурни адвокати, определяни като такива именно от съответната АК, съответно – субективният подбор от страна на органа по назначаването, е изключен. Същото се отнася до твърденията за противоречие на въззивното решение с ТРОСНК на ВКС № 4/2010 г. по тълк.д. № 4/2009 г. Решението дава задължително за съдилищата разрешение на въпросите:

Следва ли подсъдимият, който е признат за виновен, да заплати адвокатско възнаграждение на служебния защитник в полза на Националното бюро за правна помощ (НБПП) на основание чл. 189, ал. 3 НПК във връзка с чл. 2 и чл. 4 от Закона за правна помощ (ЗПП)?; 2. Ако подсъдимият дължи заплащане на това възнаграждение, отнася ли се това до всички хипотези на чл. 94, ал. 1 НПК или само до някои от тях? Цитираната в изложението към касационната жалба, част от мотивите на същото решение разрешава само колизията между норми на ЗПП и НПК, и приетото от Наказателната колегия на ВКС разрешение на тази колизия е в смисъл, че ЗПП е общ, НПК е специален в приложимата материя спрямо общия ЗПП, а изследването на реда за назначаване на служебен защитник по реда на единия и на другия /включително по ЗПП в цитираната в изложението част от мотивите на тълкувателното решение/, служи само за обосноваване на този извод на колегията, който също няма нищо общо с настоящия казус. На свой ред, изтъкваното по-натам противоречие с решение на ВАС не съставлява основание за допускане на касационно обжалване в която и да е от хипотезите на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а посочените определения на ВКС не съставляват задължителна съдебна практика. Освен това цитираните определения са постановени по конкретни казуси, при различна фактическа и правна обстановка по делата и по съществено различни правни въпроси /пр. определение № 789/05. 12. 2012 г. по ч.т.д. № 671 по описа за 2012 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. е постановено по казус, по който касационният състав е приел, че на ответника въобще не е следвало да бъде назначаван особен представител, тъй като по делото не са осъществени условията по чл. 47 от ГПК, вкл. ал. 6 от същия законов текст, а са налице тези по чл. 40, ал. 2 от ГПК, останалите изводи на съда са изцяло принципни и неотносими към настоящото дело/, поради което и същите определения не са годни да обосноват наличието на претендираното основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същите въпроси не е налице и евентуално и общо заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същото не е конкретно обосновано в изложението, а само е възпроизведено съдържанието на нормата от процесуалния закон, която го урежда, поради което и касационният състав намира, че наличието на такова основание за допускане на касационно обжалване не се установява по делото.

В случая не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай касаторът дори не е направил опит конкретно да обоснове наличието на претендираната от него очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, а се е задоволил схематично да изложи само главните й, установени в практиката, проявни форми, и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира обжалваното въззивното решение в случая да е очевидно неправилно. Поради изложеното решението не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Поставените материалноправни въпроси поначало не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция – въззивният съд изрично е приел в мотивите си, че в срока по чл. 131 ГПК въззивницата не е възразила срещу обявяването на предсрочната изискуемост на вземанията по договора за кредит, нито е направила възражение за погасителна давност и не е оспорила представените с исковата молба документи, поради което и тези възражения са преклудирани, а по-нататъшните разсъждения на съда по тях са само принципни. Независимо от това и дори и да се приеме обратното, за каквото приемане не е налице основание, по същите въпроси не е налице претендираното противоречие с практиката на ВКС, още по-малко пък със задължителната такава, както се поддържа в тази част от изложението към касационната жалба. По въпроса може ли исковата молба, с която е предявен осъдителен иск, да се счита за волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и връчването на препис от нея на особен представител на ответника по иска да се приеме за надлежно уведомление за обявяване на кредитното задължение за предсрочно изискуемо, е формирана актуална и еднопосочна съдебна практика /противно на заявеното, соченото към въпроса определение на ВКС не съставлява задължителна такава/, обективирана пр. в определение № 574 от 31. 03. 2023 г. по гр.д. № 3910/2022 г. по описа на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и посочените в него актове, както и в решение № 198 от 18. 01. 2019 г. по т.д. № 193/2018 г. по описа на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 86 от 27. 10. 2020 г. по т.д. № 2118/2019 г. по описа на ВКС, ТК, Първо т.о., определение № 562 от 06. 07. 2022 г. по гр.д. № 3238/2021 г. по описа на ВКС, ГК, Четвърто г.о., която практика касационният състав споделя, и на която въззивното решение не противоречи. Същото се отнася и до въпроса за начисляване на лихва върху главното задължение през периода, в който вземането на ищцовата банка е било цедирано. Приложимата законова норма на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД е ясна и безпротиворечива в частта си, че цедираното вземане преминава върху новия кредитор с принадлежностите си, каквато е и възнаградителната лихва, практика по прилагането на същата в изложения от касатора смисъл не е налице, а цитираните две решения на ВКС към същия въпрос са постановени по съвсем различни правни въпроси – относно съществуването на цедираното вземане, като условие за действителност на договор за цесия, включително в случаите на неопределеност и/или неопределяемост на прехвърляното с него вземане.

Ответникът по касация не претендира разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение