Определение № 97 от 22.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от К. Б. Ш. чрез адв. Б. Д. срещу въззивно определение № 42 от 17.01.2020 г. по в.ч.гр.д. № 5/2010 г. на Варненския апелативен съд. С него е потвърдено определение № 3346 от 19.11.2019 г. по гр.д. № 325/2017 г. на Окръжен съд - Варна, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в определение № 2792 от 24.09.2019 г. по същото дело. В частната касационна жалба са изложени доводи за недопустимост на обжалваното определение, евентуално за неправилност на същото. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният съд е бил сезиран с искане за присъждане на разноски след прекратяване на делото с определение № 142 от 16.01.2018 г., а не по последващото такова с № 1450 от 08.06.2018 г., поради което не е била налице очевидна фактическа грешка в поправеното определение № 2792 от 24.09.2019 г., тъй като съдът се е произнесъл по това искане. На следващо място поддържа, че въззивният съд изобщо не е обсъдил наведените в частната жалба доводи за това, че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение не се дължат, тъй като не са били доказани по надлежния ред – в представените два договора за правна защита и съдействие не е посочена датата, на които същите са сключени. Освен това в производството пред Варненския апелативен съд по повод обжалване на определение № 1450 от 08.06.2018 г. ответната страна Е. Д. Г. е бил представляван от един адвокат, докато в случая са му били присъдени разноски за двама адвокати. Иска се въззивното определение да бъде допуснато до касационно обжалване на за проверка на неговата допустимост, евентуално поради противоречието му с т.3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, ППВС № 1/53 г., т.19 от ППВС № 1/85 г. и др., както и по въпроса към кой момент могат най - късно да се представят доказателства за разноски в производства, които се разглеждат в закрити заседания, и допустимо ли е искане за присъждане на разноски допълнително, при положение, че инстанциите не са се произнесли по това искане при разглеждане на делото. В отговор на частната касационна жалба ответната страна Е. Д. Г. изразява становище, че частната касационна жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С определение № 142 от 16.01.2018 г. по гр.д. № 325/2017 г. на Окръжен съд - Варна е прекратено частично производството по делото както следва: само против ответниците Б. В. Ш. и „Райфайзен банк” АД по предявения против тях иск с правно основание чл. 108 ЗС; само против ответниците Е. Д. Г. и „Райфайзен банк” АД по предявения против тях иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на Договор за доброволна делба от 11.04.2005 г.; по предявения против Е. Д. Г., Б. В. Ш. и „Райфайзен банк” АД по предявения против тях като инцидентен иск за валидност на нотариален акт за договорна ипотека, сключен на 02.10.2007 г. между Б. Ш. и „Райфайзен банк” АД. С определение № 253 от 11.05.2018 г. по в.ч.гр.д. № 167/2018 г. на Варненския апелативен съд това определение е отменено, и делото върнато на Варненския окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. С определение № 1450 от 08.06.2018 г. по гр.д. № 325/2017 г. първоинстанционният съд отново е прекратил частично производството по делото против посочените ответници по предявените против тях искове. Това определение е влязло в сила като потвърдено от ВКС само в частта, с която е прекратено производството по исковете срещу Е. Г. и „Райфайзен банк” АД. На 14.02.2018 г. ответникът Е. Г. е сезирал съда с искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по предявените против него искове. Към молбата е приложен списък на разноските по чл. 80 ГПК, както и два договора за правна защита и съдействие, сключени съответно с адв. С. Б. за осъществяване на процесуално представителство и защита по иска по чл. 124, ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на договора за доброволна делба, и с адв. М. Т. за осъществяване на процесуално представителство и защита по иска с предмет валидността на договора за ипотека. С определение № 2792 от 24.09.2019 г., т.е. след влизане в сила на определение № 1450 от 08.06.2018 г. за прекратяване на производството по делото против ответника Е. Г., първоинстанционният съд присъдил на ответника сторените разноски за защита по двата иска в размер общо на 400 лв. В определението е приел, че са налице предпоставките за присъждане на разноски по чл. 78, ал.4 ГПК, но е посочил, че производството по делото е прекратено с определение № 142 от 16.01.2018 г. С определение № 3346 от 19.11.2019 г. по молба на адв. Т. в качеството й на процесуален представител на Е. Г. съдът е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в номера на определението, с което е прекратено производството по делото против този ответник, като е постановил вместо ”определение № 142 от 16.01.2018 г.”, да се чете ”определение № 1450 от 08.06.2018 г.”. Тези обстоятелства са обсъдени от въззивния съд, който е приел, че волята на съда, обективирана в определение № 2792 от 24.09. 2018 г. е за присъждане на разноски на ответника на основание прекратяване на производството по делото против него с влязло в сила определение. Неточното посочване на номера и датата на определението, с което делото е прекратено, съставлява очевидна фактическа грешка, тъй като не се отразява на волята на съда по същество. С оглед на изложеното настоящият състав намира за неоснователно искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. Определение № 142 от 16.01.2018 г. за частично прекратяване на производството по делото е отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. С това висящността на производството по тези искове е възстановено, като извършените до този момент процесуални действия на страните запазват силата си. Искането за присъждане на разноски, направено преди прекратяване на производството по делото с влязъл в сила съдебен акт, е заявено своевременно и по него съдът дължи произнасяне. Съгласно чл. 78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото. Неоснователно е искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Доводите на жалбоподателката, с които възразява срещу размера на присъдените разноски, са неотносими към въпроса за наличие на очевидна фактическа грешка, доколкото допусната поправка е само относно номера на определението, с което е прекратено производството по делото, но не засяга присъдената сума за разноски. Отделно от това, въпросът, формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е неясен. Определението на първоинстанционния съд, с което се е произнесъл по отговорността за разноски при прекратяване на делото, не е било предмет на инстанционен контрол, за да се обсъжда дали е допустимо искане за присъждане на разноски допълнително, ако инстанциите не са се произнесли по това искане при разглеждане на делото. По тези съображения въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът