Определение № 190 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1117/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 533 / 13.01.2020 г. на Р. Х. Х. чрез адв. Ф., срещу определение № 4110/12.12.2019 г., постановено по в.ч.гр. д. № 5936/2019 г. на Софийски апелативен съд съд, с което е оставено без уважение жалбата на настоящия жалбоподател срещу протоколно определение от 29.10.2019 г., постановено по гр.д. № 3545/2019 г. на Софийски градски съд, за прекратяване на производството и изпращането му за разглеждане на Плевенския окръжен съд.

В уточняващата молба № 2753/17.02.2020 г. са изложени доводи за неправилност на обжалваното определение, състоящи се в съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според жалбоподателят въззивният съд не е обсъдил всички обстоятелства и доказателства, които са от значение за определяне на мястото на увреждането му. Твърди се още, че направения от съда извод за мястото на увреждане е необоснован.

В изложението за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател е посочил въпроси, които счита, че са от значение за изхода на делото и по тях са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а именно:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и обстоятелства по спора и да ги съобрази в мотивите си, съобразно тяхното съдържание с оглед достигането до резултат, съответстващ на тях ? - твърди се противоречие с решение № 127/21.05.2019 г. по гр.д. № 1881/2018 г., 4-то г.о. на ВКС и решение № 389/04.08.2014 г. по гр.д. № 40/2013 г., 4-то г.о. на ВКС.

2. Къде е мястото на увреждане при задържане и лишаване от свобода, извършено по време на т.н. „възродителен процес“ по нареждане на лицата, разследвани като обвиняеми за това по сл.дело № 1/1991 г., в последствие преобразувано в сл.дело № 780- II/1998 г. по описа на В.- София, а сега Д. № II-048/1999 по описа на В.-София ? – твърди се наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ -то г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Видно от протоколно определение от 29.10.2019 г., процесуалния представител на Р. Х. е отправил искане по иска за задържането в [населено място] по чл.2, ал.1, т.1 във вр. с чл.5 от Конвенцията, делото да бъде изпратено по местна подсъдност на Плевенския окръжен съд. С определение обективирано в същото протоколно определение, Софийският градски съд прекратил производство по гр.д. № 3545/2019 г. по описа на СГС в частта по предявените от Р. Х. Х. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание на чл.2, ал.1, т.1 предложение последно от ЗОДОВ, във вр. с чл.5, параграф 5 от ЕКЗПЧОС за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 30 000 лв. представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, във връзка с допуснати нарушение на чл.5 от ЕКЗПЧОС при незаконно му задържане и лишаването му от свобода за периода от 27.12.1984 до месец октомври 1986 г. и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 24 108 лв., представляваща обезщетение за причинените му вреди, пропуснати ползи, във връзка с допуснатите нарушения на чл.5 от ЕКЗПЧОС при незаконно задържане на ищеца и лишаването му от свобода за периода от 27.12.1984 г. до месец октомври 1986 г. Софийският градски съд е изпратил делото на Плевенския окръжен съд, като определил това съобразно мястото на увреждане на осн. 118, ал.2 ГПК, вр.с чл.7 ЗОДОВ.

За да постанови обжалваното определение, Софийският апелативен съд приел, че предявените искове подлежат на разглеждане по реда на ЗОДОВ, чиято специална разпоредба на чл.7 предвижда алтернативна подсъдност. Въззивният съд установил следното: вредите са причинени в района на Плевенския окръжен съд; в срока за отговора ответникът е направил възражение за местна подсъдност; и процесуалният представител на жалбоподателя заявил, че ако се налага прекратяне на делото, то по-добре да бъде изпратено на Плевенския окръжен съд. С оглед тези данни, Софийския апелативен съд заключил, че компетентен е Плевенския окръжен съд, като именно на него е изпратено делото от първоинстанционния съд. Поради съответствието на крайните изводи с тези на първоинстанционния съд, обжалваното определение било потвърдено, а частната жалба оставена без уважение.

Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на посоченото въззивно определение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.

При така изложените мотиви в обжалваното определение, по първия въпрос не е налице противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил релевантните за спора факти, касаещи местната подсъдност – предмет на образуваното пред него дело и съобразно тях е формирал решаващия си извод. Предметът на посочената от жалбоподателя практика е относно начина на определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, в нея не се съдържат изводи относно фактите, които следва да бъдат обсъдени за определяне на местната подсъдност, поради което посочената практика не е относима към настоящия процесуалноправен спор и следователно няма как да е налице противоречие с нея.

Изложеният от въззивния съд решаващ извод, се състои в това, че определената в чл.7 ЗОДОВ законова алтернативна подсъдност е спазена, тъй като е направено възражение за местна подсъдност от ответника и е заявено искане от жалбоподателя делото да бъде изпратено на Плевенския окръжен съд. В тази връзка, съдът безспорно е установил, че мястото на увреждане попада в района на Плевенския окръжен съд. Дори и да се приеме, че вторият въпрос е обусловил решаващите изводи на съда, тоест, че удовлетворява общото основание за допускане до касация, то не е налице допълнителното такова по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По така поставения втори въпрос е налице установена съдебна практика по чл.7 ЗОДОВ, съгласно която ищецът може да избере съда за предяваване на иска само по един от двата критерия – място на извършване на увреждането и местожителство на ищеца. Под място на извършване се разбира съдебния район, в който е повдигнато и поддържано обвинението, а това в настоящия случай е района на Окръжен съд Плевен. При предявяване на иска пред друг съд, определен по критерии, различни от законово определените, възражението на ответника за местна подсъдност е основателно. Именно такова възражение е налице в настоящия случай. Процесуалните правила определящи местната подсъдност в чл.7 ЗОДОВ и ГПК са ясни, и настоящият състав счита, че обжалваното определение е съобразено с тях.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая обжалваното въззивно определение не е нищожно - постановено е от надлежен съд, в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата от закона форма и е подписано. Не е налице и вероятна недопустимост, тъй като въззивният съд се е произнесъл по редовна частна жалба, в рамките на предмета на образуваното пред него частно производство. Атакуваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г. о.