Определение № 3273 от 26.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4528/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по постъпили касационни жалби на двете страни срещу въззивно решение № 723 от 30.05.2023 г. по в. гр. д. № 162/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд. С него,след като в една част е потвърдил, а в друга отменил решение от 27.10.2022г по гр. д № 14344/2021г на Софийски градски съд ,въззивният съд допълнително е присъдил обезшетение от 3500лева по иска на И. М. П., чрез адв. С. Г. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, против Прокуратурата на Република България, предявен за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди претърпени вследствие на незаконното му обвинение в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, за което образуваното досъдебно производство № 1206/2019 г. по описа на 07РУ – СДВР е прекратено с постановление на прокурор от СРП на 24.06.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.09.2020 г. до окончателното изплащане. Ищецът И. М. П., представляван от адв. С. Г., оспорва въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения иск до пълния му размер от 26 000 лв. На свой ред Прокуратурата на Република България е останала недоволна от частта на въззивното решение, с която след частична отмяна на решението от 27.10.2022 г. по гр. д. № 14344/2021 г. на Софийския градски съд, в полза на ищеца е присъдено допълнително обезщетение в размер на още 3 500 лв. над присъдените от първоинстанционния съд 4 500 лв. За да постанови решението в обжалваните му части, въззивният съд приема за установено, че наказателното производство е продължило 1 година и 2 месеца, считано от 13.07.2019 г. до 05.09.2020 г., който срок е приел за разумен. На обвиняемият е наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“ за период от почти 7 месеца (от 14.07.2019 г. до 13.02.2020 г.), изменена след това в „парична гаранция” ( която обвиняемият не е внесъл, което е удължило престоя му в ареста с още 2 месеца), а в последствие му е била наложена мярката „подписка“ за периода от 02.04.2020 г. до 24.06.2020 г. Обвинението е било за престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години (то е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК). След анализ на доказателствения материал съдебният състав е намерил за доказано, че П. е понесъл тежко и болезнено образуването и развитието на досъдебното производство.От приетата от първоинстанционния съд като компетентно изготвена СПЕ, се установява, че периодът, през който ищецът е бил обвиняем в извършване на грабеж, се е отразил негативно върху неговото психично и емоционално състояние, същият е бил в стресово състояние, като същевременно е бил възпрепятстван да работи и да се грижи финансово за дъщеря си, да общува пълноценно с близките си. Вещото лице достига до категоричния доказателствен (фактически) извод, че воденото наказателно производство и взетата мярка за процесуална принуда „задържане под стража” са отключили повишена чувствителност, силен страх, раздразнителност, агресия и нисък праг на поносимост към обкръжаващата го среда. Посочва, че при ищеца е налице висока степен на ситуативна тревожност, съпроводена с нарушения в съня и повишена употреба на алкохол, като психологическият стрес е намерил изражение и в загубата на телесно тегло от 17 кг. След прекратяване на наказателното производство ищецът не е преработил психологически преживяванията си от неговото задържане в следствения арест. Заключенията на вещото лице се подкрепят и от събраните в процеса свидетелски показания, които са приети от съда и съобразени спрямо разпоредбата на чл. 172 ГПК. По делото е представена и съдебнопсихиатрична експертиза, от която се установява, че към момента на изследването няма данни за психическа болест, а актуалното състояние на ищеца е свързано с неотшумяла психотравма, водеща до изразена сензитивност до степен на параноидност, която не покрива критериите на ендогенен процес. Изводите на вещото лице се припокриват с тези от извършената СПЕ. В клиничната картина на ищеца по време на изследването се наблюдава повишена тревожност, раздразнителност, ограничени контакти, данни за проблеми със съня (трудности при заспиване, кошмари, чувство, че не се е наспал, чести събуждания), умора, неудовлетвореност, допълнително усложнени от системната употреба на алкохол. Посочено е, че алкохолната зависимост не е ендогенно психично разстройство, като тя се формира на базата на системна и продължителна употреба на алкохол - причините за формирането й са комплексни. Дългогодишната употреба на алкохол води до сериозна промяна на личността и нарушава функционирането й. За да се определи размера на заместващото обезщетение е взето предвид че наказателното производство е протекло в разумен срок – 1 година и 2 месеца, че обвинението е било за тежко престъпление, че наказателното производство е приключило на досъдебна фаза, продължителния 9 месечен период на наложната принудителна мярка „задържане под стража“. Отчетено е отежняващото обстоятелство, че през релевантния период ищеца е бил обвиняем и по друго наказателно производство - ДП № 2256/2017 г. по описа на СРП, за при същата правна квалификация – чл. 198, ал. 1 НК. Съобразявайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и с оглед изяснената фактическа обстановка и приетия по делото доказателствен материал, съда е приел, че размерът на заместващото обезщетение следва да бъде увеличен на 8 000 лв. След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустими и редовни касационни жалби. Същите не обосновават допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения: В изложение към жалбата И. П. се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите за задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводите и възраженията на страните, да изложи собствени съображения по предмета на спора, за да определи размера на присъденото справедливо обезщетение за неимуществени вреди, както и за това по какъв начин се определя срокът на разследването като „разумен“. Доводите са за това, че апелативният съд не се е съобразил с практиката на Върховния касационен съд по аналогични случаи, както и че не били обсъден в мотивите към решението, всички преживени от ищеца вреди в следствие на незаконното производство. Не е постъпило писмено становище от насрещната страна. По отношение на така формулираните въпроси не се обосновава поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като същите не са разрешени в противоречие, а в съответствие с относимата задължителна тълкувателна и каузална практика на Върховния касационен съд. Несъстоятелен е доводът за необсъждане в мотивите към решението на всички доказателства и обстоятелства, които имат отношение към определяне на размера на неимуществените вреди В разглежданата хипотеза произнасянето на въззивния съд е напълно съобразено с така установените указания относно приложението на закона,след преценка на всички обективно съществуващи,установени по делото обстоятелства относно естеството и характера на неимуществените вреди претърпени вследствие на незаконното обвинение.Не е налице противоречие с цитираната тълкувателна и казуална практика на ВКС,защото, видно от мотивите към обжалваното решение,въззивният съд е изложил съображения по съществените въпроси от значение за определяне на размера на обезщетението, като ясно и логически обосновано е формулирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени. Необосновано се явява и наведеното твърдение за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице това основание, следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Такива съображения в случая не са налице. В изложението към жалбата на Прокуратурата се поддържа, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулираните въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно правомощията на настоящата инстанция по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, се свеждат до материалноправния въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“, изведен като принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение за правилното прилагане на принципа на справедливостта. По делото е постъпил писмен отговор от И. М. П., чрез процесуалния му представител адв. С. Г., в който се поддържа становище за недопсутимост на жалбата, алтернативно се твърди, че същата е неоснователна и недоказана. Претендират разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция. В случая въззивният съд е извършил собствена преценка на събраните по делото доказателства и с оглед особеностите на случая е взел отношение по значението им за определяне конкретния размер на дължимото обезщетение. Обсъдени са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, наложените процесуални мерки за принуда, негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, рефлектирало ли е обвинението върху социалните му контакти. Съображенията на въззивния съдебен състав по така очертания кръг правнорелевантни факти са обективирани в мотивите към обжалвания съдебен акт. Същите са ясни, разбираеми и формирани след обсъждане на въведените оплаквания и доводи на страните, предмет на въззивното производство. Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържани и от двамата касатори по отношение въпросите за съдържанието на понятието „справедливост“, изведен като принцип в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение за правилното прилагане на принципа на справедливостта. Съображенията на касаторите по съществото си се свеждат до оплаквания за неправилност на извършената оценка на събрания доказателствен материал с оглед значението му за размера на справедливото обезщетение и неговото определяне съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Не може да се приеме, че са нарушени зададените принципни механизми с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд и установената практика на ВКС по прилагането на чл. 52 ЗЗД /така напр. решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т. о., решение № 157 от 28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ІІ т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на І т. о., а както и цитираните от касаторите решение № 252 от 07.03.2018 г. по гр. д. № 60225/2016 г., ІV г. о., решение № 94 от 18.07.2019 г. по т. д. № 3030/2018 г., ІІ т. о., решение № 179 от 29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г., І т. о. и др./. По смисъла на същата въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, следва да приложи собствено критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и да мотивира размера на обезщетението за неимуществени вреди с установените по делото релевантни обстоятелства. Справедливостта /като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди/ не е абстрактно понятие, а включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането ,без да се отдава прекомерно значение на едни обстоятелства, за сметка на други, както подхождат и двете страни в обосновка на поддържаните основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по двете подадени срещу него касационни жалби. В полза на И. М. П. не следва да се присъди поисканото от него адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по жалбата на Прокуратурата на Р България, тъй като разноски не са доказани в настоящето производство. Водим от гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.