Определение № 1923 от 15.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3116/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№12705/05.05.2025г. на Т. Ст. М. и Р. Ст. Н., чрез адв. Е. и адв. Г. срещу Решение №291/19.03.2025год. по в. гр. дело №20253100500185 по описа на Окръжен съд Варна за 2025год., потвърждаващо първоинстанционното решение, с което предявеният от тях иск по чл.124 ГПК е отхвърлен като неоснователен. Касаторките считат същото за неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, и за необосновано. Оспорват извода на въззивния съд, че давността започва да тече едва от 08.09.2021г., когато е издадена заповед на параграф 4к, ал.7 ЗСПЗЗ, като твърдят, че те са придобили процесния имот през 2009г. в резултат на 10 годишно давностно владение, упражнявано в периода от 1999г., когато поземленият имот е бил възстановен на ответниците с решение №582/18.01.1999г. на ПК – Варна. В изложението се сочи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, които според касаторките са от значение за изхода на делото:

1.”Как следва да се индивидуализира имот, попадащ в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, в решението на ПК, издадено по реда на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ в редакцията преди изменението с ДВ бр.68/1999г. за да произведе същото конститутивното си действие?“ Доколкото въззивният съд е придал на границите на имота значение на единствен негов индивидуализиращ признак, касаторите твърдят противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №130/06.03.2025г. по гр. дело №3718/2023г.; решение №60/11.01.2021г. по гр. дело №4407/2019г., решение №809/14.01.2011г. по гр. дело №1889/2009г. и др. на ВКС.

2. „Необходимо ли е да има посочени граници в решение на ПК за възстановяване на собственост, издадено по реда на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ в редакцията преди изменението с ДВ бр. 68 от 1999г. на имот в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ за да има същото конститутивно действие, когато в него е посочен номер на имота по стар план?“, по който въпрос се твърди противоречие с решение №60/11.01.2021г. по гр. дело №4407/2019г. на ВКС.

3. „Границите на имота ли са единствените му индивидуализиращи признаци, които следва да сa посочени в решението на ПК, постановено преди изменението на чл.14 ЗСПЗЗ в ДВ бр.68/1999г. за да има същото конститутивно действие?“

4. „От кой момент тече придобивна давност за имоти, попадащи в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, в случаите, когато решението на ПК за възстановяването на собственост е издадено по реда на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ в редакцията преди изменението с ДВ бр. 68 от 1999г.?“

5. „На лице ли са ограниченията по чл. 200 ЗУТ относно размерите на реална част от ПИ, попадащ върху терени по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ при претенция/ възражение за придобиване на реална част от имот по давност и допустими ли са отклонения в размера на лицето на владяната реална част от имота в тази връзка, след като по ПНИ са допуснати намалени размери на имотите?“

6. „Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, както и да изложи мотиви по тях?“, по който въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №212 по т. дело №1106/2010г., решение №202 по т. дело №866/2012г., решение №76 по т. дело №377/2011г. и решение №194/11.01.2021г. по дело №4488/2019г. на ВКС.

Ответникът по касационната жалба –Д. К. – М., чрез депозирания от адв. С. писмен отговор излага, че липсват основания за допускане на касационно обжалване. Счита, че въззивният съд е изложил подробни и последователни мотиви, и след задълбочено обсъждане на събраните по делото доказателства, е достигнал до правилен извод за неоснователността на предявения срещу нея иск по чл. 124 ГПК, като осъществената от него правораздавателна дейност не е в противоречие с посочената от касаторите съдебна практика. Развити са съображения за недопустимост на касационното обжалване по поставените въпроси и за неоснователност на касационната жалба. Моли за отхвърляне на касационната жалба и присъждане на разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по субективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, предявени от Т. С. М. и Р. С. Н. за приемане за установено по отношение на ответника Д. П. К. – М., че ищците са собственици на реална част с площ от 600 кв.м. от имот с ид. * по Кадастралната карта на [населено място], целият с площ от 5483 кв.м., при граници на реалната част: ПИ с ид. *, останалата част на ПИ с ид.*, ПИ с ид.* и ПИ с ид. * /път/. Ищците твърдят, че са наследници на Е. Т. И., починала на 20.04.2020г. и на С. Н. И. починал на 06.01.2023г. Излагат, че с Решение № 26/465-4-1 от 26.10.1989г. на ИК на ОбНС - гр. Варна на Е. Т. И. било предоставено правото на ползване върху място с площ от 600 кв.м., местност „Б.", за което е издадено Удостоверение № 32/25.10.1989г. Родителите им ползвали имота още преди предоставянето му –от 1983г. майка им фигурира като негов собственик в разписния лист към плана /имот № * за "Б. С.“/. Твърдят, че от 1983г. до настоящия момент имотът се е ползвал първо от родителите им, а след тяхната смърт - от ищците. Същият е ограден с телена ограда и има врата, която се заключва с катинар. Излагат, че понастоящем продължават да владеят процесните 600 кв.м. реална част имот с ид. *, целият с площ от 5 483 кв.м., при граници на владяната част: ПИ с ид. *, останалата част на ПИ с ид. *, ПИ с ид.* и ПИ с ид.*** /път/, защрихована в червено на представена с исковата молба скица № 15-1356898-22.11.2022 г. на СГКК В., между цифри 1,2,3 и 4 и никой не им оспорва собствеността. В имота са поставили фургон, който ползват за почивка и за съхранение на инвентар. Излагат, че са предприели действия за снабдяване с констативен нот.акт за собственост, във връзка с която узнали, че имотът е вписан като собствен на ответницата – Д. К.–М. въз основа на договори за покупко-продажба от 03.04.2023г. от Е. Г. В., И. Е. В. и П. С. К.. Тъй като владеят имота явно и необезпокоявано в периода от 1992г. до настоящия момент и са го придобили по давност, молят правото им на собственост да бъде установено спрямо ответницата.

Ответникът Д. П. К.–М., чрез депозирания писмен отговор заявява становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че на наследодателя на ищците - Е. Т. И. е било предоставено правото на ползване върху място с площ от 600 кв.м., находящо се в местност „Б.“, но тя не е трансформирала правото си на ползване в право на собственост. Оспорва твърденията на ищците, че са придобили процесната реална част от ПИ с ид. * по давност, като излага, че същата е част от нива с площ от 16,412 дка, в местността „К. к.", който е бил възстановен на наследниците на С. К. с Решение №582 от 18.01.1999г. на ПК - Варна в съществуващи или възстановими стари реални граници, за която той се е легитимирал с нот. акт № 164, том 4, рег. № 3137, дело № 825 от 1941г. Със заповед №Г-ПР-97/08.09.2021г. на кмета на район Аспарухово при Община Варна е наредено да бъде възстановено правото на собственост, при условията на параграф 46, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ на наследниците на С. П. К. касателно новообразуван имот №*, целият с площ от 5483 кв.м., попадащ в територия по параграф 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, понастоящем урбанизирана територия – селищно образувание „Б. – с.“. С експертна оценка от 13.12.2021г. са били оценени наличните в предоставена на ползвателя част на Е. И. подобрения по реда на § 4в от ПЗР на ЗСПЗЗ и § 31, ал.2 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, като сумата от 130 лева е била заплатена на 08.07.2022г. от наследнциите на С. П. К. на наследниците на ползвателя. Твърди, че евентуално упражняваната от Е. И. фактическа власт върху процесния имот е била в качеството й на ползвател на имота, поради което нито за нея, нито за нейните наследници е текла придобивна давност. Ответницата счита, че тя е собственик на процесния имот въз основа на извършените в нейна полза разпоредителни сделки от наследниците на С. К.: чрез замяна с нот.акт №92, том 2, рег.№4912, дело №262/31.03.2023г. е получила 1/4 ид.част от прехвърлителя И. Е. В., с дарение с нот.акт №94, том 2, рег.№4922, дело №264/31.03.2023г. е получила 1/2 ид.част от дарителя П. С. К. и с договор за покупко- продажба, обективиран в нот. акт №95, том 2, рег.№4924, дело №265/31.03.2023г. закупила 1/4 ид.част от имота от продавача Е. Г. В.. По изложените съображения моли предявените срещу нея искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че ищците Р. С. Н. и Т. С. М. са наследници по закон на Е. Т. И., починала на 20.04.2000г. и С. Н., починал на 06.01.2023г.

От представеното удостоверение №32/25.10.1989г., е видно, че с решение №26/465-4-1 на ИК на ОбНС-гр.В., на Е. Т. И. е предоставено право на ползване върху място с площ от 600 кв.м.находящо се в [населено място], местност Б., при граници Д.К., Н.Ч. и път, като ползвателката И. е вписана в разписния лист към плана на „Б.-ю.“ по отношение на имот – лозе/овощна градина с № ***.

С нот.акт №164, том 4, рег.№ 3137, дело №825 от 18.08.1941г. С. П. К. е закупил част с площ от 8,3 дка от нива, находяща се в землището на [населено място], местност „К. К.“ цялата с площ от 17,3 дка, при съседи на частта: от три страни общинска гора и Н. Ц..

С Решение №582 от 18.01.1999г. на ПК- гр.Варна е признато правото на собственост на наследниците на С. П. К. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на нива с площ от 16,412 дка, находяща се в терен по параграф 4 на Г., местност „К. к." /местност „Б. с.“/.

С. П. К. е починал на 31.05.1991г. и е оставил за свои законни наследници съпругата си Й. К. /починала на 09.05.2007г./, синът си П. С. К. и дъщеря си В. С. В., починала на 27.09.2018г. и оставила за наследници съпруга си Е. В. и дъщеря си И. Е. В..

Със заповед №Г-ПР-97/08.09.2021г., издадена на основание §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ на кмета на район Аспарухово, Община Варна е наредено да бъде възстановено правото на собственост, при условията на параграф 4б, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ на наследниците на С. П. К., за поземлен имот представляващ новообразуван имот в урбанизирана територия-местност Б. - с., селищно образувание по параграф 4, ал.2 от ПЗР на ЗСПЗЗ с местно значение, землище кв. Г., Община В. с ид. № *, кадастрален район №* на местност „Б. с.“ за площ от 5483 кв.м. при граници имоти с идентификационни номера: *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, ***. Имотът е трасиран от правоспособно лице на 10.12.2021г.

Със Заповед № Г-ПР-30/16.03.2022г., на основание §4в и §4л от ПЗР на ЗСПЗЗ, кметът на район Аспарухово е одобрил експертна оценка за подобренията подлежащи на оценяване в частта от имот с пл.№ * по КП за местност „Б. – с.“, попадащ в новообразуван имот № *, целият с площ от 5483 кв.м., възстановен на наследниците на С. П. К., която на основание §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ е била предоставена за ползване на Е. И.. Подобренията са оценени на 130 лева, която сума е внесена по сметка на Район Аспарухово, при Община Варна с посочено основание плащане от наследниците на С. П. К. на 08.07.2022г.

С договор, обективиран в нот.акт №92, том 2, рег.№4912, дело №262 от 2023г., Д. К.-М. е получила по замяна от И. Е. В. 1/4 ид.част от ПИ с ид. * по Кадастралната карта на [населено място], находящ се в [населено място], с.о.“Б. с.“ с площ от 5483 кв.м. С договор за дарение, обективиран в нот.акт №94, том 2, рег.№4922, дело №26 от 2023г. ответницата Д. К. –М. е получила по дарение от П. С. К. собствената му 1/2 ид.част от процесния имот, а с нот.акт за покупко-продажба, обективиран в нот.акт №95, том 2, рег.№4924, дело №265 от 2023г. е закупила собствената на Е. Г. В. 1/4 ид.част от процесния имот ПИ с ид. * по Кадастралната карта на [населено място].

От заключението на Съдебно-техническата експертиза, се установява, че за територията, в която попада процесния имот са изработени Кадастрален план от 1983г., Кадастрален план от 1996г., Помощен план към ПНИ, за основа на който е ползван КП от 1996г., План на новообразуваните имоти, одобрен със Заповед №РД-12-7706 313/19.10.2012г. на Областния управител на Варна. Понастоящем територията представлява селищно образувание и за него е действаща Кадастрална карта, одобрена със Заповед №РД 18-73/23.06.2008г. Процесната реална част от ПИ с ид.* е с трайно материализирана ограда от телена мрежа и бетонови колове, като достъпът до нея се осъществява от път, посипан с дребни камъни без трайна настилка. Площта на оградената на място реална част от имот с ид. * по Кадастралната карта е 687 кв.м. /защрихована в червено на комбинирана скица №3 към заключението/, а лицето й към пътя е 12м.

Свидетелят И.- семеен приятел на родителите на ищците знае, че на Е., по постановление, бил предоставен за ползване имот с площ от 600 кв.м., който семейството ѝ обработвало през годините. Имотът бил ограден от всички страни с телена ограда и в него се влизало пред метална порта, заключена с катинар. Едната част представлявала лозе, а другата била заета с плодни дървета – ябълки, сливи, череши, орех. По-късно сложили в имота и фургон на мястото на лозите, в който направили две стаички, в който Е. и С. оставали да преспиват през лятото. След смъртта на Е. за имота се грижел съпругът й С., а след като и той починал, грижите останали за дъщеря му Т.. Последният път, когато Т. ходила до имота намерила счупена вратата и катинара. Знае, че за имота са заявявали претенции други лица /по повод настоящия спор/, тъй като Е. и С. не станали собственици на същия - Е. се разболяла, а по-късно и парите им свършили.

От показанията на св.К. – баща на ответницата Д. К. М. се установява, че през 1941г. баща му закупил 30 дка нива в местност „Б.“. Към 1957г. имотът бил отчужден, а след настъпването на демокрацията, с решение на поземлената комисия бил върнат част от имота, в който попадали имоти на бивши ползватели, на които били предоставени по реда на §4. Преди 10 години бил изготвен нов кадастрален план, в който формата на имота била променена с отчитане правата на ползвателите, които са изкупили местата си. Възстановеният имот бил с площ от около 5 дка, като през пролетта на 2023г. били въведени във владение. При въвода имотът бил заграден и заключен. При поставянето на колчетата в имота имало жена, на която служителката от общината обявила, че трябва да освободи имота. Подобренията в имота били заплатени в полза на ползвателя преди извършване на въвода. Свидетелят посочва, че е дарил на дъщеря си собствената си част от имота.

По заявеното от ищците придобивно основание давност, с начален момент 1992г. до настоящия момент, включващо осъществявано владението от родителите им, както и лично от тях след смъртта им, въззивният съд е съобразил следното:

Процесната реална част от ПИ с ид. * по КК на [населено място], оградена, е с площ от 684 кв.м., заема южната част от имот №* по КП от 1983г., респективно пак южната част от имот № *** по КП от 1996г. на местност „Б.“, и е предоставена за ползване Е. И. по реда на §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Доколкото ищците не твърдят наследодателката им да е трансформирала предоставеното право на ползване в право на собственост по реда на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, то съдът не е изследвал елементите от фактическия състав на трансформацията.

Процесният имот попада в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. С Решение №582/18.01.1999г. на ПК – Варна в полза на наследниците на С. К., е признато право на собственост в съществуващи стари реални граници на нива с площ от 16,412 дка в местност „К. К.“ /местност Б. – с.“, придобита от наследодателя по силата на договор за покупко – продажба обективиран в нот.акт № 164/1941г.

Въззивният съд е посочил, че ищците не оспорват материалната и процесуалната законосъобразност на реституционно решение, а твърденията за несъответствие между обема на реституираните права и тези притежавани от С. К. преди кооперирането на земята, са въведени за първи път с писмените бележки на въззивниците, т.е след даване ход на устните състезания във въззивната инстанция, поради което не са предмет на допустимо обсъждане с въззивното решение по аргумент от чл.266, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд е изложил, че реституционното решение е от преди изменението на редакцията на чл.14, ал.1, т.3 от ЗСПЗЗ с ДВ бр.68/30.07.1999г., въвеждащо двуфазната реституционна процедура, но с него само се признава правото на собственост в съществуващи стари реални граници, без да е осъществена точна и актуална към момента на издаването му индивидуализация на имота. Решението е постановено на основание чл.18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ, според който /в редакцията, обн. ДВ бр.122/1997г./ към решението на ПК следва да бъде приложена скица на имота заверена от административния орган. В реституционната преписка няма данни в полза на реституираните собственици от ПК да е била издавана заверена скица, в която възстановяваните имоти да са посочени с техните номера и граници. Посочено е, че преценката дали административният акт има конститутивно действие и дали с него приключва реституционната процедура се извършва не само според датата на постановяване на решението на ПК спрямо действалата към този момент редакция на ЗСПЗЗ, но и съобразно това дали реституираният имот е описан в достатъчна степен с граници, позволяващи точното му идентифициране. Изложил е, че в случай, като настоящия, при който в решението не са посочени граници, независимо от издаването му преди изменението на чл.14, ал.1 от ЗСПЗЗ /ДВ, бр.68/99г./, същото има само установително действие, доколкото признава право на възстановяване, но не се ползва с конститутивен ефект, т.е не поражда права в полза на реституираните собственици по отношение на конкретно определен имот. В този случай, възстановяването на правото на собственост става при условията на §4-§4л от ПЗР на ЗСПЗЗ, като реституционната процедура приключва с издаването на заповедта на кмета на общината по реда на §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с която се извършва необходимата индивидуализация на имота. Възприето е, че именно заповедта по §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ има завършващо конститутивно действие доколкото с нея се индивидуализира възстановения имот с площ и конкретни граници.

Въззивният съд е посочил, че придобивна давност по отношение на имоти, подлежащи на реституция може да тече от момента на завършване на реституционната процедура по ЗСПЗЗ със заповедта на кмета по § 4к, ал.7, защото от този момент реституираните собственици могат да защитят активно правата си чрез предявяване на иск. Действително, индивидуализацията на имотите, т.е превръщането им в годен обект за придобиване и притежание на вещни права, по отношение на които се признават права на реституирани собственици, на ползвателите или на Общината по чл.25 от ЗСПЗЗ в територии по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ се случва с приемането на плана на новообразуваните имоти, но доколкото планът няма вещно - правно действие, фактическият състав на реституцията завършва със заповедта на кмета на общината по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. По тези съображения, и позовавайки се на трайната съдебна практика, въззивният съд е приел, че началният момент, от който е възможно да започне да тече придобивна давност за ищците, е моментът на издаване на Заповед № Г-ПР-97/08.09.2021г., и доколкото до датата на предявяване на исковата молба /26.05.2023г./ не е изтекъл изискуемият от закона 10 годишен период, то същите не са могли да го придобият по давност.

За пълнота на изложението въззивният съд е развил съображения за неоснователност на наведените с въззивната жалба възражения за недоказаност на влизането в сила на ПНИ по отношение на процесния имот, както и досежно наличието на пречки по чл.200, вр.чл.19 от ЗУТ за придобиване на реалната част по давност.

По тези съображения предявените от ищците положителни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК са отхвърлени като неоснователни.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК / ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Първите три въпроса са относими към индивидуализацията на реституирания имот в решение на ПК за възстановяване на собственост, издадено по реда на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ в редакцията преди изменението с ДВ бр.68 от 1999г. когато имотът е в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, и за действието на решението на ПК.

Тези въпроси са от значение за настоящия спор, но не се констатира произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с посочената от касаторите практика.

В цитираното в изложението решение №130 от 6.03.2025г. на ВКС по гр. д. №3718/2023г. се посочва, че административната процедура по възстановяване на собствеността върху земеделска земя се счита приключена когато е извършена индивидуализация на имота и едва от този момент е възможно прилагането на института на придобивната давност спрямо имота; при липса на индивидуализация е невъзможно осъществяването на фактическа власт по отношение на конкретно обособена вещ. Спрямо имоти в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ решението на поземлената комисия, макар и издадено преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ в ДВ, бр. 68/30.07.1999г., няма конститутивно действие, ако имотът не е индивидуализиран по начин, позволяващ да се установи кой точно е възстановения имот; в този случай най-ранният момент, в който се обособява обекта на собственост, е моментът на влизане в сила на плана за новообразуваните имоти, тъй като с него се определят границите и номерата на новообразуваните имоти: както тези, подлежащи на възстановяване на бившите собственици, така и тези, придобивани от ползватели на основание § 4а или 4б ПЗР ЗСПЗЗ; неразделна част от този план е регистър на имотите, който съдържа данни за собствеността - чл.28, ал.4 ППЗСПЗЗ. Окончателното придобиване на правото на собственост върху такива имоти приключва с издаване на заповед на кмета на общината по § 4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, в която се описват местоположението, границите, съседите, както и ограниченията на собствеността.

В другото цитирано решение Решение №60/2020г. от 11.01.2021 г. по гр. д. № 4407/2019г. на II г. о. също е разяснено, че решенията на поземлените комисии за възстановяване на земи, намиращи се в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, издадени преди изменението на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68 от 1999г., по правило имат конститутивно действие – доколкото възстановеният имот е индивидуализиран. Относно степента и начина на индивидуализация се приема, че когато това е извършено чрез посочване на граници и местонахождение или номер по стар план не възниква съмнение, че решението на поземлената комисия има вещноправен ефект.

В съответствие с тази практика, въззивният съд е развил съображения, че преценката дали административният акт има конститутивно действие и дали с него приключва реституционната процедура се извършва не само на база датата на постановяване на решението на ПК спрямо действалата към този момент редакция на ЗСПЗЗ, но и с оглед на това дали реституираният имот е описан с граници в достатъчна степен, които да позволяват точното му идентифициране. Изложил е, че доколкото в приетото по делото решение на ПК от 18.01.1999г. са посочени местност и номер по стар план, без посочени граници, независимо от издаването му преди изменението на чл.14, ал.1 от ЗСПЗЗ /ДВ, бр.68/99г./, същото има само установително действие, доколкото признава право на възстановяване, но не се ползва с конститутивен ефект, т.е не поражда права в полза на реституираните собственици по отношение на конкретно определен имот. Изводът му, че в такъв случай процедурата по възстановяването приключва в по-късен момент- с издаването на заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ кореспондира на константната съдебна практика, приложима в подобни хипотези включително сочената от касаторите.

По следващия въпрос, касаещ началния момент, от който започва да тече придобивната давност за имоти, попадащи в терен по §4 на ПЗР на ЗСПЗЗ също не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с цитираната от касаторите практика. Напротив, в съответствие с нея, във въззивното решение е прието, че придобивна давност по отношение на имоти, подлежащи на реституция може да тече именно от момента на завършване на реституционната процедура по ЗСПЗЗ със заповедта на кмета по § 4к, ал.7 ПЗРЗСПЗЗ, защото от този момент реституираните собственици могат да защитят активно правата си чрез предявяване на иск. В Решение №50093 от 13.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4423/2021г. се посочва, че за имоти, находящи се в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ с оглед спецификата поради предоставените права на ползване въз основа на актове по параграф 63 ПЗР на ЗСПЗЗ, възстановяването на правото на собственост става при условията на параграфи 4 – 4л, в т. ч. и 4к. Законовата уредба на този процес преминава през изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 68/1999г. /, съгласно което възстановяването на собствеността се осъществява със заповед на кмета на общината, в която се описват местоположението, границите, съседите, ограниченията на собствеността и основанията за тях, към която се прилага скица на имота. При това положение действително най-ранният момент, в който е възможно да бъде индивидуализиран земеделския имот в тази хипотеза е моментът на влизане в сила на плана на новообразуваните имоти, но именно поради липса на вещно-правно действие на същия решенията на органа на земеделската реституция само признават правото на собственост при условията на параграфи 4 - 4л, а самото възстановяване, респ. придобиване – за ползвателите по пар. 63 ПЗР на ЗСПЗЗ, се извършва със заповедта на кмета на общината. Отговорът на въпроса за началния момент на придобивната давност е предпоставен от възстановяването на собствеността върху правно обособен имот, тъй като при липса на индивидуализация на същия не е възможно осъществяването на давностно владение. Предвид което съответен на непротиворечивата съдебна практика е изводът на въззивния съд, че в случая началният момент, от който е станало възможно давностенето на имота от ищците е този на издаване на Заповед №Г-ПР-97/08.09.2021г., тъй като ПНИ няма вещно - правно действие, и фактическият състав на реституцията всъщност е завършил не с неговото приемане, а с издаването на заповедта на кмета на общината по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Отделно от това, следва да се има предвид, че според възприетото в Решение №30 от 12.03.2021г. на ВКС по гр. д. №1662/2020г., заварените ползватели в предоставени им за ползване земеделски земи, на които е признато право на задържане по силата на § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ нямат качеството "владелци" по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС - ползвателят има правното положение на "държател". Ако са извършили подобрения, заварените от влизането на ЗСПЗЗ в сила ползватели имат право на задържане до заплащане на подобренията и именно на това основание осъществяват фактическата власт върху имота. Претендирайки подобренията, включително чрез обжалване на заповедта, с която е определен техният размер, бившият ползвател упражнява правата си по § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ спрямо лицата, на които съответната част от имота е възстановена по реда на ЗСПЗЗ именно в качеството си на държател, упражняващ фактическата власт върху имота на предвидено в закона правно основание - законът признава на заварения ползвател правата по чл. 72 ЗС, но не и качеството "владелец". Следващият поставен въпрос досежно приложимостта на чл.200 ЗУТ не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като той не е от значение за изхода спора по чл.124 ГПК. Мотивите относно минималните размери по чл.19 ЗУТ са изложени като допълнителни, а не като решаващи, довели до отхвърляне на иска. Независимо от това, следва да се отбележи, че разрешението на въззивния съд съответства на съдебната практика, според която когато територията, за която е изготвен, одобрен и приложен ПНИ обхваща селищно образувание, чл. 200 ЗУТ намира приложение. Придобиване на реална част от такъв имот е допустимо и възможно само при наличието на предвидените в чл.200, ал.2 ЗУТ предпоставки, т.е. когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот /решение №30 от 12.03.2021г. на ВКС/.

Не се установява наличието на основание за допустимост на касационно обжалване и по последния въпрос, касаещи задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, всички възражения на страните и да изложи мотиви по тях. В съответствие с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общи касационни оплаквания.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер 828.30 евро, представляващи евровата равностойността на 1620.00 лева, определен съобразно представения договор за правна помощ.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.