Определение № 1009 от 04.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3334/2024 г.

намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на С. Т. срещу въззивното решение на Апелативен съд Пловдив/АС/ по гр.д. №166/24 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение касаторът е поставен под ограничено запрещение, по предявения от прокуратурата иск с пр. осн. чл.336 и сл. ГПК, вр. с чл.5 ЗЛС. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че постановявайки обжалваното решение „въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС.“ Конкретен правен въпрос обаче не е ясно и точно формулиран като общо основание за допускане на обжалването, съобразно указанията на ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК, т.1. Липсата на ясно и точно формулиран правен въпрос е достатъчна за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение на осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с установеното по делото от събраните гласни и писмени доказателства, че касаторът може да се грижи сам за себе си и разбира свойството и значението на постъпките си, поради което не следва да бъде поставян под запрещение. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че в случая са налице медицинският и юридическият критерии за поставяне на лицето под запрещение. Касаторът страда от душевна болест – параноидна шизофрения, с което е налице медицинският критерий. При изследване на наличието на юридическия критерий АС е приел, че в прагматичен житейски план касаторът може да се грижи за делата си – адекватен и ориентиран е спрямо собствената си личност, спрямо време, място, пространство, възприема и последиците от поставянето му под запрещение. От заключението на СПЕ обаче се установява, че поради заболяването си той не е годен да взема самостоятелни, адекватни и целесъобразни решение след анализ на ситуациите и фактите от заобикалящата го действителност. Тази психическа негодност се изявява основно при психотичен пристъп, отключен от липса на медикаментозно лечение или неадекватно такова. Затова според АС е налице и юридическият критерий за поставяне на лицето под запрещение – поради заболяването си то не може да се грижи за своите работи. При съобразяване на тежестта на състоянието на касатора въззивният съд е приел, че неспособността му да се грижи за делата си не е толкова тежка и не налага поставянето му под пълно запрещение в личен негов и в обществен интерес. Според АС, в светлината на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и на принципа на пропорционалност и максимална защита на дееспособността, въведени с препоръка № R /99/ 4 на Комитета на министрите на Съвета на Европа, касаторът следва да бъде поставен под ограничено запрещение. Той към момента провежда постоянно медикаментозно лечение, с адекватно поведение е и с подредени мисли, ориентиран е за време, място и пространство и може да се грижи за ежедневните си дела и нужди. Затова, според въззивния съд интересите на касатора са достатъчно охранени с поставянето му под ограничено запрещение. При тези данни въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №1468/20 г. на второ г.о., е прието, че „като основание за допускане на касационното обжалване очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление - квалифициран, особено тежък порок. В случая термина няма субективни измерения – за да се приеме, че е налице очевидна неправилност, не се изследва дали порока на съдебния акт е явен за всички. Терминът обозначава състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика“. В случая съображенията на въззивния съд за наличието на двата критерия за поставяне на касатора под запрещение са ясно и пълно изложени, не са налице груби нарушения на правилата на формалната логика и на основните начала на гражданския процес, действащият закон е приложен с точния му и актуален смисъл/ чл.5, ал.2 ЗЛС/, изведен и от практиката по прилагането му – ППВС №5/79 г. от 13.02.80 г. и многото решения на състави на ВКС. Затова твърдяната в изложението очевидна неправилност на въззивното решение не се установява. Сочените от касатора основания за допускане на обжалването не се установяват и ВКС на РБ, трето г.о. не се установяват и ВКС на РБ, трето г.о.