Определение № 4015 от 23.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1496/2026 г.

Производството е образувано по касационна жалба от О. Б., чрез адвокат И. К., срещу въззивното решение №8/12.01.2026 г. на Апелативен съд – гр. Варна по в. гр. д. № 377/2025 г. В жалбата се поддържа становище за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, постановено при допуснати процесуални нарушения и неправилна преценка на доказателствения материал. Насрещната страна Р. П. М., чрез адвокат Д. С., оспорва жалбата. Изразява становище за липса на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и излага съображения по съществото на спора, като счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски съобразно представен договор за защита и съдействие. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Варненски окръжен съд за осъждане на О. Б. да заплати на Р. П. М. сумата 28 000 лева, дадена на 10.06.2023 г. по развален договор за монтаж на сглобяема къща, основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.06.2024 г. до окончателното плащане. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: На 05.06.2023 г. ищцата, в качеството ѝ на възложител и притежаваното от ответника „Б.“ ЕООД, като изпълнител, бил сключен писмен договор за доставка на сглобяема къща. Със същия изпълнителят се задължил да достави материалите за сглобяема къща в собствения на ищцата поземлен имот – ПИ 83404.201.750 срещу сумата 50 640 лева (с вкл. ДДС), платена изцяло по банков път на 06.06.2023 г. Съдът установил, че на Р. П. М. било издадено разрешение за строеж № 24/08.06.2023 г. за изграждане на еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 95.60 кв.м. Съгласно обяснителната записка към инвестиционния проект, предвиденото застрояване било за метална конструкция, двускатен покрив, оградни стени тип сандвич-панел. Въззивният съд посочил, че с представена по делото разписка от 10.06.2023 г. ответникът О. Б. получил от Л. П., като представител на Р. М., сумата от 28 000лв. Въведените в производството твърдения били, че плащането било в изпълнение на сключения между страните договор за изработка (монтаж на сглобяема къща), продължение на отношенията им във връзка с договора за нейната доставка от 05.06.2023 г. Констатирал, че разписката била оспорена като неистинска, тъй като не отразявала действителното получаване на сумата. Във връзка с оспорването, съдът се позовал на трайно установената практика на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, като приел, че макар и основанието за предаване на сумата да не било изрично посочено в разписката, същото можело да бъде установено посредством събраните по делото гласни доказателства. Посочил, че при наличие на писмено доказателство за предаване на сумата, забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не намира приложение, доколкото е допустимо конкретните уговорки между страните и действителната им обща воля да бъде установявана посредством свидетелски показания и косвени доказателства. Съдът кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели Л. П. и И. Г., от които приел за установено, че при водените от тях, в качеството им на представители на Р. М., разговори с въззивника, били уговорени както доставката на процесната къща, така и нейния монтаж, който следвало да бъде извършен от ответника срещу сумата от 28 000 лева. Според свидетелите ответникът, изпълнител, ги уверил, че имал нужното техническо образование и изрично настоял тази им уговорка да не бъде включена в договора за доставка. Заявил още, че след плащане на сумата от 28 000 лева, щели да сключат отделен договор и той щял да монтира къщата в периода 01.10.2023 г. – 30.10.2023 г. Въз основа на свидетелските показания и след съвкупната им преценка с представените писмени доказателства, въззивният съд направил извод, че между страните бил сключен устен договор за монтаж на сглобяема къща (предмет на доставката по договора от 05.06.2023 г.) и плащането на договорената по него цена в размер на 28 000лв. Приел, че този договор няма характеристиката на договор по смисъла на чл.163 от ЗУТ, но дори да се приеме обратното, отбелязал, че посоченото правило не въвежда писмената форма като форма за неговата действителност. Направил извод за недоказаност на оспорването, че приложената разписка не отразявала действителното получаване на сумата, тъй като по делото не било установено твърдението, че същата била подписана наред с други документи, без ответникът да знаел нейното съдържание. Приел още, че доводът за наличие на родствената връзка между ищцата и предалия сумата, е неотносим към предмета на спора, а този за липса на представителна власт за недопустим, изхождащ от нелегитимирана страна. Позовал се на разрешенията дадени в т.2 от ТР №5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които на недействителност на правно действие поради липса на представителна власт може да се позове само лицето, от чието име се извършени действията на мнимия пълномощник. Съдът приел, че между страните не било спорно, че ответникът/изпълнител не е извършил монтажа на доставената от него къща. Кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели в съвкупност с приетото по делото становище от проектанта на процесната сграда, от които направил извод, че доставените материали за къщата не отговаряли на предвижданията по проекта, както и на строителните изисквания. Приел, че ответникът обещал да отстрани констатираните нередности и да извърши монтажа съобразно установените изисквания в периода от 01.10.2023 г. до 30.10.2023 г., но след това прекъснал комуникация с ищцата и не изпълнил задълженията си. Посочил, че към месец януари 2024 г., възложителят Р. М. предприела действия по застрояване на имота и изграждане на масивна жилищна сграда, завършена на етап „груб строеж“ през ноември 2024 г. По отношение вида на постройката съдът кредитирал заключението по допуснатата съдебно-техническа експертиза, според което към датата на изготвянето му в имота имало изградена масивна едноетажна сграда със железобетонна конструкция, тухлени стени и дървен двускатен покрив. Същата била построена след допуснато изменение в хода на строителството, съгласно Заповед № 3/11.04.2024 г. по чл.154, ал.2, т.6 ЗУТ и одобрен инвестиционен проект. Изграждането на сградата започнало м.януари 2024 г., съобразно протокола за откриване на строителна площадка и обследване на материалите на строежа. Съдът посочил, че този извод на вещото лице не бил опроверган от останалите събрани по делото доказателства, като приел че показанията на свидетеля Г. са относими към момента на реализиране на строежа, а не към неговото начало. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод за виновно неизпълнение от ответника на сключения между страните договор за монтаж в уговорения срок – до края на месец октомври, към който момент в имота нямало започнато строителство и не съществували пречки за изпълнение на поетото задължение. С оглед на установения факт, че след изтичане срока на договора и към датата на предявяване на иска, изпълнението на задължението било невъзможно, заключил, че исковата молба имала характер на изявление за разваляне на облигационната връзка между страните. По изложените съображения въззивният съд направил извод за основателност на предявения иск за връщане на даденото по разваления договор, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както следва: Поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, недопускаща на основание чл.164, ал.1, и ал.3 от ГПК доказването със свидетелски показания на сключен договор (устен съгласно въззивното решение) на стойност в размер на 28 000лв., обективирана в решение № 548/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., решение № 524/26.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., решение № 27/10.09.2012 г. по т. д. № 154/2010 г., II т. о., решение № 75/31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г., I г. о., решение № 374/04.11.2014 г. по гр. д. № 2752/2014 г., IV г. о., решение №658/14.07.2016г. по т.д. №2498/2015 г. на І т.о., решение № 237/25.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5093/2016 г., IV г. о. Искането, макар и неточно формулирано, е свързано с приложението на разпоредбата на чл.164, ал.1 и ал.3 ГПК относно допустимостта на свидетелските показания за установяване сключено между страните съглашение на стойност над 5 000лв. Същият е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и по отношение на него е налице трайно установена съдебна практика, включително посочената от касатора. Според същата, при наличие на документ за предаване на сума над 5 000 лева няма забрана останалите елементи на договора да бъдат установявани със свидетелски показания. Прието е още, че ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не е приложимо, когато спорът е за смисъла на постигнатите договорености, за обстоятелствата, при които е сключен договорът, за значението на отделните уговорки и за изясняване действителната обща воля на страните. Въззивното решение е постановено в съответствие с дадените разрешения, поради което по поставения въпрос не е налице соченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 т. 1 ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че посочените принципни разрешения са възприети и в решението по т.д.№154/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., но същото е постановено при различна фактическа обстановка. Постановеният съдебен акт по т.д.№ 2498/2015 г. на ВКС, ІІ т.о. е определение по чл.288 ГПК, което не е съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът прави искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както следва: Допустимо ли е доказването със свидетелски показания на самото съществуване на устен договор на стойност над 5 000 лв., когато съществуването на договора е изцяло оспорено и не е представен писмен документ с изложено в него основание, удостоверяващ сделката. Този въпрос е обусловен от несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд и е некоректно формулиран, обоснован от поддържаната от страната теза, че доказването на сключеното между страните устно съглашение за монтаж на сглобяема къща на стойност над 5 000лв. следва да бъде извършено единствено с писмени доказателства, без да бъде съобразявана представената по делото разписка за извършеното плащане. Трайно установена е практиката на ВКС по приложение на правилото на чл.164 ГПК относно допустимостта на свидетелските показания (посочена по-горе) и съобразена от въззивния съд. Установена е и практиката на ВКС относно начина на доказване на фактите в производството и възможността същото са бъде извършено както с преки, така и с косвени доказателства. Разяснено е, че всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник както на пряко, така и на косвено доказателство, като в гражданския процес не е даден приоритет на едни доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) пред други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 от ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с тези разрешения, като при обосноваване извода си за наличие на сключен между страните договор за монтаж съдът е направил съвкупна преценка на събраните по делото доказателства (писмените такива – договор за доставка и разписка за плащане на сумата от 28 000лв. и свидетелските показания относно останалите елементи на договора – поетите задължения и срокът за изпълнението му). С оглед на изложеното, по поставения въпрос не са налице както общото основание за допускане на обжалването, така и соченото от страната допълнително такова по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставени са и въпросите: 1/ Допустимо ли е със свидетелски показания да се доказва сключването на договор за строително-монтажни работи, за който законът изисква писмена форма (чл. 163 ЗУТ) и 2/ Има ли характеристиката на договор за строителство по чл. 163 ЗУТ и изискванията при такъв договор писмена форма, дейността по построяване, чрез монтаж, на сглобяема къща по типов проект върху бетонен фундамент. Въпросите, макар и некоректно зададени, са свързани с приложението на разпоредбата на чл.163 от ЗУТ и са обуславящи правните изводи на въззивния съд. По същите е налице трайно установена съдебна практика, част от която са решение № 390/19.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 174/2011 г., IV г. о. и решение № 579/12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1932/2009 г., III г. о. Съгласно приетото в тях, пасивната легитимация, свързана с качеството „строител“ подлежи на установяване с всички доказателствени средства. Професионалният ценз на строителя и притежанието на техническа правоспособност в лицето на ответника не е необходима законова предпоставка за реализиране на отговорността по чл. 163, ал. 3 ЗУТ. Успешното провеждане на иска за отговорността на строителя не е пряко обусловено и от другите формални предпоставки на чл. 163, ал. 1 ЗУТ като наличие на писмен договор с възложителя в инвестиционния процес, сключен при действието на този закон. Дадените разрешения са относими и към иска за разваляне на договор за извършване на строително монтажни работи. Формираната съдебна практика е ясна и не се нуждае от осъвременяване или изменение, поради което по тези въпроси не е налице посоченото от страната основание за допускане на обжалването (чл.280, ал.1, т.3 ГПК). Следващият поставен от касатора въпрос е: Допустимо ли е съдът да основе решението си на свидетелски показания на лице, което е пълномощник на ищеца и участник в релевантните правоотношения, въпреки направено своевременно възражение за заинтересованост. Същият е свързан с приложение на разпоредбата на чл.172 от ГПК и начинът, по който следва да бъдат кредитирани показанията на разпитаните по делото свидетели. По този въпрос също е налице трайно установена съдебна практика, част от която са решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 428 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 843/2009 г., I г. о. В същата съставите на Върховния касационен съд приемат, че съдът не може да игнорира допустимите и относими към предмета на спора свидетелски показания единствено поради заинтересованост на свидетелите. Съдът е задължен да прецени тяхната достоверност чрез цялостната им съпоставка с останалите събрани по делото доказателства. Въззивното решение е постановено в съответствие с дадените разрешения, като при обосноваване на правните си изводи въззивният съд ценил показанията на свидетелите заедно с останалите събрани по делото доказателства. Наличието на установена практика по поставения въпрос изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при липсата на необходимост същата да бъде осъвременена или изменена. Последният формулиран въпрос е: При условие, че кредитор прекратява договор за построяване на сглобяема къща по типов проект върху бетонов фундамент едва с подаването на исковата молба, от значение ли е за доказване на липсата на отговорност на длъжника за неизпълнение по чл.81 от ЗЗД обстоятелството, че преди датата на подаване на исковата молба кредиторът вече е построил извън посоченото правоотношение между страните друга сграда върху фундамента, с което за длъжника е възникнала обективна невъзможност да изпълни задължението си по договора. Този въпрос е неотносим към произнасянето на въззивния съд и решаващите му мотиви за основателност на предявения иск, тъй като съдът не е обсъждал възражението по чл.81 ЗЗД. Същото било заявено едва с писмените бележки по чл. 149, ал. 3 ГПК, представени преди постановяване на първо-инстанционното съдебно решение и е преклудирано съгласно правилото на чл. 133 ГПК. По отношение на този въпрос не е налице общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът направил искане за допускне на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК поради очевидна неправилност на решението. Навел следните твърдения: съдът не обсъдил съществени възражения (вкл. чл.81 ЗЗД и чл.26 ЗЗД) в противоречие с ТР №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и решение №540/20.12.2011 г. по гр.д. №110/2011г. на ІV г.о.; игнорирал доказателства за недобросъвестно процесуално поведение (чл. 3 ГПК) в противоречие с определение №3199/24.06.2024 г. по гр.д.№1057/2024 г. на ІV г.о., определение №284/22.06.2018 г. по ч.т.д. №1602/2018 г. на І т.о., определение №1961/22.04.2024 г. по ч.гр.д. №904/2024 г. на І г.о.; решението съдържало груби логически противоречия между доказателствата и изводите, санкционирало незаконосъобразно поведение и защитавало правно невъзможно изпълнение. Не са налице основания за допускане на обжалването и в посочената хипотеза, доколкото не се констатират особено тежки пороци на въззивното решение, които да могат да бъдат установени без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за неговата правилност. Предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание касае квалифициран състав на неправилност (различен от неправилните преценка и анализ на събраните доказателства, съответно неправилното извеждане на следващите от тях правни изводи), който би бил налице единствено при прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила и/или изграждане изводите на съда при грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай, от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при уважаване на предявения иск, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че обжалваното решение не е постановено в противоречие с ТР № 1/2020 на ОСГТК на ВКС. Както беше посочено по-горе възражението на ответника по чл. 81 ЗЗД, както и това по чл. 26 ЗЗД били заявени едва с писмените бележки представени преди постановяване на първоинстанционното съдебно решение и същите не са били разглеждани, нито са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не се констатират сочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и направеното искане, в полза на Р. М. следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 200 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,