Определение № 2630 от 14.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 721/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от ищеца А. Т. А., подадена чрез адв.П. К. от АК - Ст.Загора, срещу решение № 262 от 03.07.2023г. по възз.т.д.№ 696/2022г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 145/09.06.2022г. по т.д.№ 1212/2020г. на ОС - Ст.Загора за отхвърляне на предявения от него против ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], частичен иск за обезщетение, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за репариране на неимуществени вреди от смъртта на неговия баща Т. А. А. при ПТП, настъпило на 29.01.2020г., за размера над 75 000лв. до предявения размер от 150 000лв., ведно със законната лихва. Обжалваното решение е постановено с участието на М. В. К., като трето лице-помагач на ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място].

В касационната жалба са релевирани основанията за касационно обжалване по т.3 на чл.281, предл.1 и 2 ГПК – процесуална и материална незаконосъобразност. Касаторът поддържа, че не е обсъдено оплакването във въззивната му жалба, че възражението за съпричиняване, поради управление на велосипеда от баща му след употреба на алкохол, не е направено в предвидените за това преклузивни срокове и, че то е неоснователно. Според него е неправилно извършено препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК, без да е изпълнено задължението по чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на решението чрез подлагане на самостоятелна преценка на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Касаторът намира, че е неправилно приложена разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като не само е обсъдено преклудирано възражение за съпричиняване, поради управление на велосипеда от баща му след употреба на алкохол, но и разпоредбата е приложена при недоказана причинна връзка между състоянието на алкохолно опиване на пострадалия и настъпване на произшествието и при неизвършване на съпоставка между тежестта на нарушението на застрахования водач и на пострадалия, за да се установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за произшествието. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на иска в пълния предявен размер. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени едновременно основанията по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1. За задължението на въззивния съд да обсъди всички направени във въззивната жалба доводи и възражения. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа, обсъди и да се произнесе по същество по всички поддържани във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения, които имат значение за правилността на обжалваното първоинстанционно решение и за правилното решаване на спора, доколкото същите са били въведени в производството в преклузивните за това срокове? По него общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е обоснована с поддържаните и в касационната жалба доводи за немотивираност на въззивното решение, а именно за необсъждане и неизлагане на мотиви на всички възражения във въззивната жалба на ищеца. В подкрепа на заявеното основание по т.1 на чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика на ВКС: решение № 91/05.11.2020г. по т.д.№ 1040/2019г., II т.о., решение № 142/30.03.2020г. по т.д.№ 2970/2018г., I т.о., решение № 151/30.07.2019г. по гр.д.№ 3044/2018г., III г.о., решение № 63/28.06.2019г. по гр.д.№ 2296/2018г., II г.о., решение № 548/06.12.2010г. по гр.д.№ 1119/2009г. на ВКС, решение № 37/29.03.20120г. по гр.д.№ 241/2011г. на ВКС и др.

2. При преценка на основателността на възражението за съпричиняване може ли изводът за наличие на принос на увреденото лице по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД към настъпване на вредите да почива на действия или бездействия на пострадалия, които не са обсъдени в детайли и не са доказани по несъмнен и безспорен начин?

3. Наличието на принос следва ли да бъде доказано по несъмнен начин от страната, която се позовава на него, чрез установяване на конкретни действия или бездействия на увредения, намиращи се в причинна връзка с настъпване на вредоносното събитие и/или на вредите от него, или може да бъде установено чрез възпроизвеждането на принципни положения? Въззивният съд следва ли да прецени дали конкретното проявление на действие или бездействие на пострадалото лице обективно съставлява пряка и непосредствена причина за настъпване на вредите?

4. Във всички случаи ли, в които пострадалото при ПТП лице е употребило алкохол, съдът следва да приложи института на чл.51, ал.2 ЗЗД, или само в тези, в които са налице доказателства, че концентрацията на алкохол в кръвта на урвреденото лице е повлияла на поведението му и се е превърнала в предпоставка за настъпване на ПТП и произтичане на вредите от него?

По въпроси № 2, № 3 и № 4 общата предпоставка за допускане на обжалване е обоснована с поддържаните и в касационната жалба доводи за основаване на извода за съпричиняване с установените от СМЕ принципни характеристики на тежкото алкохолно опиване, без да да е доказано как и дали употребата на алкохол конкретно е провлияла върху поведението на пострадалия преди произшествието, и изводите на съда за съпричиняване се базират на предположения, че произшествието не би настъпило, ако пострадалият не бе управлявал велосипеда „мъртво пиян“. Касаторът намира, че по тези въпроси даденото от въззивния съд разрешение противоречи на следната съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК: ППВС № 17/63, решение № 1/12.03.2021г. по т. д.№ 888/2020г., II т.о., решение № 108/17.11.2020г. по т.д.№ 2309/2019г., I т.о., решение № 15/19.02.2020г. по т.д.№ 146/2019г., II т.о., решение № 94/23.10.2019г. по т.д.№ 2711/2018г., I т.о., решение № 64/16.05.2019г. по т.д.№ 18781/2018г., II т.о., решение № 354/23.01.2019г. по т.д.№ 840/2018г., II т.о., решение № 224/22.11.2018г. по т.д.№ 94/2018г., II т.о. и др.

5. При приложение на института на чл.51, ал.2 ЗЗД и определяне на процент на съпричиняване следва ли съдът да извърши преценка за тежестта на нарушенията на делинквента и пострадалото лице и да ги съпостави с оглед обективно определяне на размера на приноса за настъпване на вредите? По него касаторът обосновава общата предпоставка за допускане на обжалването с доводи, че при определяне на степента на съпричиняване са изложени само общи мотиви, без да бъдат обсъдени всички факти и обстоятелства по спора и без да се обвържат нарушенията с механизма на произшествието. Счита, че въззивният съд се отклонил от следните решения по чл.290 ГПК: решение № 15/19.02.2020г. по т.д.№ 146/2019г., II т.о., решение № 118/27.06.2014г. по т.д.№ 387/2013г., I т.о. и решение № 97/06.07.2009г. по т.д.№ 745/2008г. II т.о.

6. Допустимо ли е въззивният съд да разглежда възражение за съпричиняване на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, което е въведено като общо възражение и не е конкретизирано от ответника в установените в ГПК срокове? Общата предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК е обоснована с доводи, че въззивният съд не е взел предвид, че възражение за съпричиняване, поради управлението на велосипеда от пострадалия след употреба на алкохол не е направено в предвидените за това преклузивни срокове, като с ОИМ е въведено само общо възражение за съпричиняване и в случая не намира приложение разпоредбата на чл.147, т.1 ГПК, тъй като от момента на подаване на застрахователната претенция на 05.02.2020г. до изтичане на срока за ОИМ застрахователят е имал възможност да се запознае с материалите по ДП по реда на чл.107 КЗ, съответно да узнае за наличието на алкохол в кръвта на пострадалия и да структурира и конкретизира възраженията си в ОИМ. Според касатора този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 134/18.11.2020г. по т.д.№ 1422/2019г., II т.о.

Не са постъпили в срок отговори на касационната жалба от ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], и от неговата подпомагаща страна М. В. К..

Постъпила е и насрещна касационна жалба от ответното дружество ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място] срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение от № 145/ 09.06.2022г. по т.д.№ 1212/2020г. на ОС - Ст.Загора за осъждането му да заплати застрахователно обезщетение, на осн. чл.432, ал.1 КЗ, в размер на 75 000лв., ведно със законната лихва.

В насрещната касационна жалба са релевирани доводи за постановяване на решението в обжалваната от ответника част в нарушение на материалния и процесуалния закон. По същество ответникът оспорва изводите за наличие на виновно противоправно поведение на водача на товарния автомобил, което намира за недоказано. Съответно поддържа, че при конкретната пътна обстановка водачът на товарния автомобил е имал правомерно поведение и не е могъл и не е бил длъжен да предвиди настъпването на вредоносния резултат, като за него деянието е случайно по см. на чл. 15 НК, а процесното ПТП е настъпило единствено поради субективните действия на пострадалия велосипедист, който се е намирал на 1.3 м от дясната граница на платното за движение, бил е под влияние на изключително голяма концентрация на алкохол в кръвта – 2.55 промила и който, като е могъл и е бил длъжен, не се е съобразил с приближаващите се МПС и скоростта им на движение. Ответникът намира, че въззивният съд не е извършил преценка на правнорелевантните факти: механизма на ПТП и поведението на участниците в него и тяхното дължимо поведение с оглед на конкретните обстоятелства –конкретната пътна и атмосферна обстановка. Оспорени са и изводите, свързани с приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, с доводи за неправилно определяне на конкретния принос на всеки от участниците чрез съпоставяне на поведението и действията им и отчитане на тежестта на допуснатите от тях нарушения, довели до вредоносния резултат. Релевирано е оплакване, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен задълженията на пострадалия велосипедист, предвид разпоредбите на чл.80, т.2 и чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП. Според ответника въззивният съд не е обсъдил, че нарушението на велосипедиста, изразяващо се в управление на велосипеда под влияние на алкохол в кръвта с голяма концентрация, е проява на груба небрежност, и не го е взел при определяне на приноса. Поддържа, че нарушенията на пострадалия на правилата за движение са причинили в значително по-голяма степен злополуката, поради което и приносът му следва да се определи на 90%, а за водача на товарния автомобил – 10%. Оспорени са и изводите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, чийто справедлив размер според ответника е 20 000лв. при съобразяване на съдебната практика на ВКС по аналогични случаи и предвид принципа за недопускане на неоснователното обогатяване. Релевирани са доводи за немотивираност на решението в обжалваната част, конкретно за немотивиране на извода за равен принос на участниците в ПТП, съответно за излагане на декларативни мотиви, без посочване на релевантните обстоятелства, без обсъждане на конкретните обстоятелства и излагане на правни изводи. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на иска или за частична отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на иска за размера над 20 000лв. до 75 000лв., евентуално - за връщане на делото за ново разглеждане. Претендира за присъждане на разноски.

В инкорпорираното в насрещната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следния въпрос:

1. При заявено възражение за съпричиняване на пострадалия за възникване на вредите, следва ли решаващият съд да посочи въз основа на кои обстоятелства и в какво тяхно значение, при конкретно установените по делото факти, обосновава извода относно наличие или липса на съпричиняване и относно степента на съпричиняване? По него общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е обоснована с доводи са немотивираност на изводите за наличие на равен принос на двамата участници за вредоносния резултат. Не е специално обоснована въведената допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК

Въведено е и основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК с позоваване на ТР № 88/1962г. на ОСГК на ВС, ППВС № 17/18.11.1963г., ТР № 1/2014г. на ОСТК и ТР № 2/2016г. на ОСНК, решение № 350/17.10.2011г. по гр.д.№ 1382/2010г., IV г.о. и решение № 106/2012г. по т.д.№ 618/2011г. по следните въпроси:

2. Какви са обективните критерии, които съдът следва да съобрази за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД?

3. Следва ли съдът да съобрази броя на извършените нарушения на закона, довели до настъпилия вредоносен резултат от страна на делинквента и на пострадалото лице при приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД и при определяне на приноса на всеки един от тях за причинения вредоносен резултат?

Въведено е и основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

В подадения чрез адв.П. К. писмен отговор ищецът оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на насрещната касационна жалба. Претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за подаване на отговора.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, приема следното:

Производството по т.д.№ 1212/2020г. на ОС - Ст.Загора е образувано по предявения от А. Т. А. против ЗК „Лев инс“ АД, [населено място], осъдителен иск за обезщетение, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за репариране на неимуществени вреди от смъртта на бащата на ищеца -Т. А. А. при ПТП, настъпило на 29.01.2020г. Искът е предявен като частичен - за вземане в размер на 150 000лв., представляващо част от общо вземане за обезщетение в размер на 180 000лв. Претендирано е присъждане на законната лихва от 05.05.2020г., което е след изтичане на срока за произнасяне по застрахователанта претенция, заведена на 05.02.2020г.

С подадения на 16.11.2020г. отговор на исковата молба ответникът ЗК „Лев инс“ АД, [населено място], е оспорил наличието на всички елементи от деликтния фактически състав: наличието на притовоправно и виновно поведение на застрахованото лице, причинно-следствената връзка на това поведение с деликта и настъпването на негативни последици, като изрично е оспорил твърденията за механизма на ПТП. Въвел е възражение за съпричиняване от пострадалото лице на деликта посредством собствените му действия в качеството му на пешеходец или водач на ППС. Направил е искане за конституиране, на осн. чл.219 ГПК, като негова подпомагаща страна на застрахования водач – М. К..

С подадения на 02.04.2021г. отговор на ДИМ ответникът ЗК „Лев инс“ АД, [населено място], е поддържал, че пострадалият неправомерно се е движил по средата на пътната лента в тъмната част на денонощието, можел е да възприеме шума, а в последствие - фаровете на товарния автомобил, но не се е отклонил и не е направил нищо, за да избегне произшествието, и не е пропуснал приближаващия се след него товарен автомобил, с което е нарушил разпоредбите на чл.чл.80, ал.1, т.2 ЗДвП и чл.22, ал.2 ЗДвП.

В първото редовно по делото открито съдебно заседание по делото на 01.10.2021г. процесуалният представител на ответника е заявил, че поддържа подадените отговори и направените с тях възражения и доказателствени искания, а неговата подпомагаща страна не се е явила и не е била представлявана.

В третото редовно открито заседание на 22.03.2022г. процесуалният представител на ответното дружество е направил искане за допускане на СМЕ за установяване наличието на алкохол в кръвта на пострадалия (молба на л.126), което е уважено.

Последното редовно открито заседание по делото пред първоинстанционния съд е проведено на 13.05.2022г., в което са приети заключенията на СМЕ и САТЕ и са приложени материалите от досъдебното производство, а искането на ответника за назначаване на тройна САТЕ за изясняване на механизма на ПТП е оставено без уважение, с което е приключено съдебното дирене по делото. Във фазата на устните състезания процесуалният представител на ответника е поддържал, че евентуално, ако се приеме, че е налице вина на застрахования водач, следва да се определи степен на съпричиняване от пострадалия, драстично надвишаваща 50 %, предвид установената висока концентрация на алкохол в кръвта му, която е могла да доведе до летален изход, и физическата му кондиция, в която не е могъл да контролира себе си, поведението си и това, че се намира на главен път с интензивно движение, където неговото място е недопустимо, и се е движил по средата на пътното платно или е изскочил внезапно.

Подпомагащата страна не е релевирала възражение за съпричиняване.

С първоинстанционното решение искът е частично уважен до размера от 75 000лв., ведно със законната лихва, считано от претендирания момент - 05.05.2020г. до окончателното изплащане на сумата, и е частично отхвърлен за размера над 75 000лв. до предявения размер от 150 000лв. Първоинстанционният съд е приел за доказани вината, противоправността и причинната връзка между поведението на застрахования при ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач на товарна композиция и настъпилото ПТП на 29.01.2020г., при което е починал бащата на ищеца. Намерил е, че размерът на справедливото обезщетение възлиза на 150 000лв., тъй като въз основа свидетелските показания по делото е приел, че между ищеца и неговия баща са съществували изключително близки отношения, независимо от това, че ищецът е пълнолетен и има свое семейство, но е продължил да живее заедно с баща си и да полага грижи за него, и предвид обичайно присъжданите обезщетения в аналогични случаи. Обсъдил е направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, като е счел, че то се основава на факта, че пострадалият е управлявал велосипед с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на хиляда. Основателността на това възражение е мотивирана с установената от вещото лице от СМЕ концентрация на алкохол в кръвта на пострадалия от 2.55 промила, съответстваща на тежката степен на алкохолно опиване, и подробно описаните от вещото лице характеристики на това състояние. Направен е извод, че е налице форма на принос на пострадалия поведението му в нарушение на разпоредбата на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП, изразяващо се в управляване на велосипед след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 промила. Прието е, че с това свое поведение пострадалият се е поставил в опасност и като резултат е допринесъл за настъпване на вредните последици. При съпоставка на това противоправно поведение на пострадалия с приетото за установено противоправно поведение на застрахования водач на влекача, изразяващо се в технически неправилно избрана скорост на движение (нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП), в движение със скорост, по-висока от максимално допустимата и разрешената извън населено място от 70 км/ч (нарушение на чл.21, ал.1 ЗДвП) и в управление на влекача след употреба на наркотични вещества или техни аналози (нарушение на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП), първоинстанционният съд е приел, че двамата участници имат еднакъв принос, поради което е намалил наполовина определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, а именно до размера от 75 000лв.

Въззивният съд е сезиран с въззивни жалби и от двете насрещни страни, с които първоинстанционното решение е обжалвано изцяло. В проведеното по делото открито заседание на 25.01.2023г. подпомагащата страна М. К. се е присъединил към въззивната жалба на ответника.

Във въззивната жалба на ищеца е релевирано оплакване, че възражението за принос на пострадалия за настъпване на вредите, поради управление на велосипеда с концентрация на алкохол в кръвта, не е направено в преклузивните срокове, а в ОИМ е направено само общо възражение за съпричиняване.

В обжалваното въззивно решение е прието, че очертаните от въззивните жалби спорни въпроси са два: 1./относно наличието на съпричиняване от пострадалия на уврежданията му и за неговата степен и 2./относно размера на дължимото застрахователно обезщетение. Обсъдил е, но е счел за неоснователно възражението, че единствената причина за произшествието и за настъпилия вредоносен резултат е поведението на пострадалия. При анализ на заключението на автотехническата експертиза с в.л. Т.П. въззивният състав е установил следния механизъм на ПТП: Приел е, че в тъмната част на денонощието, на прав и хопризонтален участък от пътя, в дясното платно за движение, в посока на юг и със скорост ок.12 км/ч се е движел пострадалият велосипедист, със светлоотразителна жилетка, като велосипедът е бил оборудван със светлоотразителни елементи и червен светлоотразител отзад и с работещ фар отпред, а зад него в същото посока, на къси светлини и със скорост 88.2 км/ч, се е движела товарна композиция – влекач с полуремарке; влекачът е застигнал велосипедиста и между тях е настъпил сблъсък на ок. 1.40-1.50м източно от западната граница на пътното платно за движение; ударът е бил заден ексцентричен и е бил между предните десни състави на влекача и задната капла на велосипеда; към момента на удара надлъжните оси на двете ППС са били успоредни на оста на пътя, насочени с предните си състави на юг, и няма никакви обективни данни, от които би могло да се направи извод, че велосипедистът е ударен странично в лявата му част, напр. защото е криволичел по пътното платно. Съставът на апелативния съд е приел, че при избраната скорост на движение от 88.2 км/ч и конкретната осветеност от фаровете водачът на товарния автомобил не е имал възможност навреме да възприеме движещия се пред него по пътното платно велосипедист, за да може технически да предотврати удара. Направен е извод, че не друго, а точно избраната скорост на движение в тъмната част на денонощието, на светлини, е лишила водача на тежкотоварната композиция от техническата възможност да предотврати настъпилия удар върху велосипедиста, дори и да беше го видял при първоначалното му осветяване или дори и ако само беше видял наличния заден червен светлоотразител на велосипеда. По тези съображения е споделен изводът на първоинстанционния съд относно „вината“ на водача на тежкотоварната композиция. За да мотивира извода за допринасяне от пострадалия на вредите, въззивният съд се е позовал на установеното от заключението на СМЕ, че към момента на ПТП той е управлявал велосипеда с концентрация на алкохол в кръвта 2.55 промила, което съответства на тежка степен на алкохолно опиване, като както и на подробно описаните от вещото лице характеристики на това състояние. Счел е че, независимо от липсата на доказателства с конкретни свои действия пряко да е допринесъл за настъпване на катастрофата, пострадалият има принос за собственото си увреждане, изразяващ се в самото му присъствие на републиканския път, управлявайки велосипед в тъмната част на денонощието и то в тежка степен на алкохолно опиване, с концентрация на алкохол в кръвта 2.55 промила. Посочил е, че това негово поведение е било крайно рисково, опасностите са били неоправдано игнорирани, а поетият риск не само за него, но и за останалите водачи на ППС по републиканския път, се е реализирал. Намерил е, че се касае за хипотеза, аналогична с разгледаната в т.7 от ТР № 1/2014г. по по тълк.д.№ 1/23014г. ОСТК. По тези съображения е споделен изводът на първоинстанционниясъд, че дължимото обезщетение следва да се намали с 50%. Допълнително във въззивното решение са изложени мотиви, че причина за настъпване на вредоносния резултат са в еднаква степен както поведението на водача на влекача, несъобразено с конкретните пътни условия, така и поведението на пострадалия, който абсурдно е поел риска посрещ нощ и „мъртво пиян“ да управлява велосипед по очевидно натоварен републикански път. Въззивният съд се е позовал и на житейското предположение, че велосипедист, който не е в тежка степен на алкохолно опиване, „все пак би чул, някак усетил и разбрал, че зад него идва шумна тежкотоварна композиция и би опитал да се изнесе, да се дръпне в установено наличния на това място банкет“. Посочил е, че в случая пострадалият не е имал никаква реакция, а е продължил да се движи на немалко разстояние ( ок.1.4 м - 1.50м.) от намиращата се в дясно от него граница на пътното платно, точно пред застигащия го влекач. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният състав се е позовал на приетите за установени от свидетелските показания емоционални увреждания и внезапно променен живот на ищеца, споделяйки изцяло извода на първоинстанционния съд за размера на справедливото обезщетение - 150 000лв.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК (вероятна нищожност и/ или недопустимост), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поддържаното от ищеца основание за допускане на обжалване на решението в обжалваната от него част по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е осъществено по отношение на процесуалноправния въпрос № 1, който има обуславящо значение за решението в обжалваната от ищеца част, обосновано с подробно релевираните доводи за немотивираност. Ето защо касационното обжалване следва да се допусне на въззивното решение в обжалваната от ищеца част на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по обобщения и конкретизиран въпрос за съдържанието на мотивите на въззивното решение, за проверка на съответствието на даденото по тях разрешение с посочената от касатора (решение № 91/05.11.2020г. по т.д.№ 1040/2019г., II т.о.) и служебно известната на състава практика на ВКС, съобразена със задължителните за съдилищата постановки в т.19 на ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д.№ 1/2001г. на ВКС.

Останалите въпроси, поставени от ищеца, са свързани с приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Същите касаят релевирането и доказването на приноса за увреждането от пострадалия, както и изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при процесното ПТП, поради което са обуславящи за въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

По въпроса за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е формирана трайна и последователна практика на ВС и ВКС, обективирана в решение № 92/24.07.2013г. по т.д.№ 540/2012г., I т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г., II т.о., решение № 151 от 12.11.2012г. по т.д. № 1140/2011г., II т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г., II т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г., I т.о., решение № 206 от 12.03.2020г. по т.д. № 35/2009г., II т.о., и мн. други. Даденият правораздавателен отговор е, че, за да бъде намалено дължимото обезщетение при приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване. Надлежно възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ГПК в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на ИМ, ако е налице хипотезата на чл.147, т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението. Приносът на пострадалия трябва да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем, съответно обстоятелствата, които навежда страната и на които основава възражението си по чл.51, ал.2 ЗЗД също трябва да са конкретни. Ако застрахователят не е могъл да узнае за тези обстоятелства преди изтичането на срока за отговор на ИМ, те могат да бъдат наведени в първоинстанционното производство и след изтичането на този срок, съгласно чл.147, т.1 ГПК ( решение № 98/29.06.2016г. по т.д.№ 1499/2015г., I т.о., решение № 66/01.06.2017г. по т.д.№ 650/2016г., I т.о. решение № 134/18.11.2020г. по т.д.№ 1422/2019г., II т.о.) Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

В мотивите към т.7 на ТР № 1/2015г. по тълк.д.№ 1/2014г. ОСТК е изяснено следното: Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно- транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Придобилият гражданственост термин „съпричиняване“ е с по - тясно значение спрямо използвания в закона – „допринасяне за настъпването на вредите“. Същият илюстрира първата от посочените хипотези - допринасяне за настъпване на произшествието. Във втората хипотеза пострадалият не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата. Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Такова рисково поведение е пътуването в моторно превозно средство с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск, или в неговото неоправдано игнориране, това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътно - транспортно произшествие. За да намери приложение чл. 51, ал. 2 ЗЗД в разглежданата хипотеза, поетият риск и реализираният риск трябва и да са идентични, като степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Последното разбиране е в съгласие с чл. 13, т. 3 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 16.09.2009г., транспонирана в националното ни право чрез разпоредбата на чл. 257, ал. 4 КЗ. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса - делинквент или застраховател. Тя следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства не само обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е употребил алкохол. При твърдение за невменяемост доказателствената тежест се носи от увредения. Следователно единствено констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за причинените вреди, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Поради изложеното, касационното обжалване следва да се допусне на въззивното решение в обжалваната от ищеца част на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и по обобщения и конкретизиран въпрос за приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД във връзка с релевирането и доказването на приноса за увреждането от пострадалия и за изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при ПТП, за проверка съответствието на даденото по тях разрешение с посочената от касатора и служебно известната на състава практика на ВС и ВКС.

Наличието по поставените от ищеца въпроси на съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, която не се налага да бъде изменяна или осъвременявана, изключва приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението в обжалваната от ответника част.

По процесуалноправния въпрос № 1 общата предпоставка за допускане на касационно обжалване е обоснована от касатора с релевираните доводи за немотивираност на оспорените изводи, но по него не е налице въведеното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, в смисъла, изяснен в т.4 на ТР № 1/2009г. по тълк.дд.№ 1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът не е обосновал наличието на нито едно от проявните форми на това основание. По въпроса е формирана съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, която не се налага да бъде изменяна или осъвременявана.

По въпрос № 2 е необоснована общата предпоставка за допускане на обжалване, тъй като ответникът не е посочил необсъдените според него обективни критерии за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Неосъществено по въпрос № 2, а и по въпрос № 3, е въведеното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по тях ответникът не е изяснил в какво се състои противоречието на даденото разрешение с посочената съдебна практика.

Необосновано от ответника е и въведеното основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК на решението в обжалваната от него част в смисъла, изведен от съдебната практика на касационния съд – пряко от мотивите на съдебния акт да може да се установи да е постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или да е приложена е несъществуваща или отменена норма или да са грубо нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на основанието „очевидната неправилност“ остават хипотезите на неправилност, поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

С определение № 844/16.10.2020г. по т.д.№ 1212/2020г. на съдия-докладчик от ОС - Ст.Загора касаторът-ищец е освободен, на основание чл.83, ал.2 от ГПК, от внасянето на държавна такса.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: