Определение № 349 от 23.09.2020 г. на ВКС по т. д. № 1244/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на МБАЛ „Света Петка.” АД, [населено място] против определение № 1243 от 28.05.2020 г. по ч. гр. д. № 1441/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Видински окръжен съд определение № 8 от 10.01.2020 г. по т. д. № 17/2019 г. С първоинстанционния акт е оставена без уважение молбата на МБАЛ „Света Петка.” АД за изменение на постановеното по същото дело решение № 26 от 27.08.2019 г. в частта за разноските. Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение, като счита за неправилен извода на съда, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК да бъде освободен от заплащане на разноски на ищеца. Развива подробни съображения в подкрепа на застъпената и пред инстанциите по същество своя теза, че не е станал причина за завеждане на делото, тъй като не е бил поканен от ищеца за заплащане на сумите по процесните фактури преди да бъде заведена исковата молба, както и че е заплатил тези суми още преди депозиране на допълнителната искова молба, което представлява всъщност признание на иска. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Дължи ли разноски ответникът, ако с действията си не е станал причина за завеждане на делото; 2. Дължи ли разноски ответникът, при положение, че след завеждане на иска и преди подаване на допълнителната искова молба в един търговски спор е погасил изцяло задължението, като е заплатил дължимото на кредитора; 3. Длъжна ли е изправната страна по един договор първо да покани длъжника доброволно да изпълни задължението си или може да пристъпи направо към завеждане на иск; 4. При отхвърляне на главния иск поради плащане на ответника дължи ли ответникът разноски в производството по делото; 5. След като ищецът не се представлява от адвокат в съдебното заседание, който да осъществи процесуално представителство, няма подадено писмено становище от такъв, или писмена защита, дължи ли се адвокатско възнаграждение, при положение, че искът е отхвърлен от съда и ако се дължи в какъв размер“. Частният касатор поддържа, че така поставените въпроси са разрешени в противоречие с постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определения на ВКС: определение № 500 от 16.07.2013 г. по ч. т. д. № 2326/2013 г. на I т. о. и определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г. на I г. о. Ответникът по частната касационна жалба – „Х.“ ООД, [населено място] – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил, че: Предявеният иск е с правно основание чл. 327 ТЗ и има за предмет заплащане цената на извършени от ищеца в полза на ответника доставки на медицински консумативи по 21 броя фактури; С отговора на исковата молба от 05.04.2019 г. ответникът е изразил недоумение от поведението на ищеца поради това, че без да му е отправил обичайната покана за доброволно плащане, същият директно е предявил иск за дължимата сума; На 25.04.2019 г., т. е. преди подаване на допълнителната искова молба от 23.05.2019 г., ответното дружество е погасило изцяло задълженията си по процесните фактури. С оглед на тези безспорни факти, решаващият състав е счел, че не са налице кумулативните предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК за възлагане на разноските в тежест на ищеца – ответникът да не е дал повод с поведението си за завеждане на делото и да е признал иска. Приел е, че в случая не е изпълнено първото условие, доколкото към датата на завеждане на делото процесните вземания са били изискуеми, т. е. налице е неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на доставените му консумативи, което обуславя основателност на претенцията. Съдът не е споделил довода на частния жалбоподател, че не му е отправена покана за доброволно изпълнение, като се е позовал на липсата на уговорка между страните отправянето на такава покана да е процесуална предпоставка за съдебно предявяване на вземането. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, следва да се отбележи, че поставените от частния касатор въпроси не отговарят на общото изискване да са обуславящи за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първия въпрос този извод произтича от обстоятелството, че въпросът съдържа твърдение, което не кореспондира с приетото в мотивите на обжалвания акт, а именно – твърдението, че ответникът „не е станал причина за завеждане на делото“, което е в явно противоречие с направения от съда противоположен извод. По отношение на въпроси № 2 - № 4 отсъствието на общата предпоставка следва от начина, по който са поставени – напълно абстрактно, без да са отнесени към конкретните факти по делото, преценени с оглед императивните изисквания на чл. 78 ал. 2 ГПК. Що се отнася до последния въпрос, неговата ирелевантност се дължи на това, че изобщо не е бил предмет на обсъждане в мотивите на въззивното определение. Действително, в частната жалба е било релевирано изрично оплакване досежно липсата на осъществени действия по процесуалното представителство на ищеца от страна на неговия адвокат, но доколкото частният касатор не е поставил въпрос, свързан с необсъждането на това негово оплакване, същото не може да бъде преценявано при допускане на касационния контрол. Освен поради липсата на общата предпоставка, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради това, че не е налице поддържаното от частния касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените от него две определения на ВКС не доказват твърдението му за разрешаване на поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Първото от тях – определение № 500 от 16.07.2013г. по ч. т. д. № 2326/2013 г. на I т. о. не представлява „практика“ на касационната инстанция по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото с него не е допуснато касационно обжалване, т. е. липсва произнасяне по предмета на спора. Такъв характер има само вторият посочен акт – определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г. на I г. о., от който обаче не се установява твърдяното противоречие. Напротив, обжалваното определение е изцяло в съответствие с начина на прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение