Определение № 3445 от 05.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1486/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Б. М. от [населено място] - чрез адв. Н. М., срещу решение № 32 от 09.04.2025 г., постановено по в. т. д. № 251/2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново. С посоченото решение, след отмяна на решение № 113 от 29.10.2024 г. по т. д. № 95/2024 г. на Окръжен съд - Плевен в обжалваната пред въззивната инстанция осъдителна част, е отхвърлен предявеният от В. Б. М. против „Застрахователно дружество Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432 КЗ за заплащане на сумата 26 000 лв., претендирана като допълнително обезщетение, над присъденото обезщетение с решение по гр. д. № 3962/2022 г. на Районен съд - Плевен, за неимуществени вреди, претърпени вследствие причинената при ПТП на 09.02.2022 г. смърт на В. А. М. (внучка на ищеца), ведно със законната лихва от 24.06.2022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати от въззивния съд нарушения на закона - материален и процесуален. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по значими за изхода на делото въпроси, които са разрешени в противоречие с посочена казуална практика на ВКС и със задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г. и в тълкувателни решения на ОСГТК на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съответно които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и „очевидна несправедливост на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация „Застрахователно дружество Бул Инс“ АД - [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, съставът на Апелативен съд - Велико Търново е съобразил, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от В. Б. М. против „ЗД Бул Инс“ АД пряк иск с правно основание чл.432 КЗ, с който ищецът е поискал осъждане на ответника да му заплати сумата 26 000 лв., претендирана като остатък от дължимо обезщетение с общ размер 50 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговата внучка В. М., причинена при ПТП на 09.02.2022 г. от водач на превозно средство със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в „ЗД Бул Инс“ АД. В исковата молба са наведени твърдения, които въззивният съд е приел за доказани по делото, че с влязло в сила решение по гр. д. № 3962/2022 г. на РС - Плевен е уважен частичен иск с правно основание чл.432 КЗ като застрахователното дружество - ответник е осъдено да заплати на ищеца обезщетение за претърпените по повод смъртта на В. М. неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и психически стрес, в размер на 24 000 лв. - част от вземане с общ размер 50 000 лв. Съобразявайки влязлото в сила решение, въззивният съд е направил извод, че със същото е формирана сила на пресъдено нещо относно материалното право на ищеца да получи от ответника обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своята внучка в размер на присъдените 24 000 лв. и че неимуществените вреди, за които се търси обезщетение с предявения в последващото производство пряк иск по чл.432 КЗ, подлежат на пълно и главно доказване в това производство. Въззивният съд е извършил самостоятелен анализ и преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство писмени доказателства и свидетелски показания, въз основа на които е счел за установени следните факти: Ищецът В. Б. е претърпял остър миокарден инфаркт, страда от исхемична болест на сърцето, коронарна атеросклероза и хипертонична болест и е лекуван в болнично заведение в периода м. април - м. май 2022 г. Впоследствие, за времето от 04.07.2024 г. до 09.07.2024 г., ищецът е приет отново за лечение в УМБАЛ „Д-р Г. С.“ в [населено място], където му е поставена диагноза „синдром на Ф.“ и е поставен електрокардиостимулатор. От 2001 г. ищецът живее със семейството на сина си и бил много близък с внучката си В., грижел се за нея, вземал я от детска градина, помагал й в ученето, гордеел се, че е завършила училище и че иска да стане студентка; Понесъл много тежко смъртта на В., спрял да се храни, не излизал и не искал да контактува с други хора, плачел при всеки спомен за нея; На втория месец след инцидента получил инфаркт, без преди това да е имал сърдечни оплаквания, и му поставили три стенда, а след това периодично влизал за лечение в болница, като последно бил диагностициран с рак на дебелото черво; Имал проблеми с очите, които се задълбочили и той почти ослепял (показания на свидетелите М. - син на ищеца, и Ш. - съседка на семейството). Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд се е произнесъл, че присъденото с влязлото в сила решение обезщетение от 24 000 лв. е напълно адекватно на доказания по делото обем и интензитет на неимуществените вреди, които е претърпял ищецът като последица от внезапната загуба на внучката си, и съответства на заложения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, поради което претенцията за заплащане на допълнително обезщетение в размер на 26 000 лв. е неоснователна и подлежи на отхвърляне. В подкрепа на извода за неоснователност на предявения иск въззивният съд е изложил съображения, че установените от едни и същи писмени доказателства и свидетелски показания обстоятелства - създадена близка емоционална връзка между ищеца и неговата внучка, а също и претърпени от ищеца значими по обем и интензитет страдания в резултат на нейната смърт, довели до влошаване на здравословните му проблеми и до социална изолация, са съобразени от съда, който е уважил частичния иск в предявения размер от 24 000 лв. Без да отрича проявлението на неимуществени вреди с висок интензитет в правната сфера на ищеца, който към момента на инцидента е бил на възраст 75 г., както и причинната връзка между преживения силен стрес вследствие нелепата смърт на В. и задълбочаването на сърдечно-съдовите заболявания на ищеца, въззивният съд е преценил, че няма основание да се приемат за доказани по-голям обем и по-висок интензитет на претърпените неимуществени вреди спрямо тези, които са взети предвид при произнасянето по частичния иск и при определяне на обезщетението от 24 000 лв. Като аргумент за недължимост на търсеното обезщетение съдът е изтъкнал и това, че в хода на делото не е установено другите заболявания на ищеца, извън сърдечно - съдовите, да са в резултат на преживения стрес и с оглед на тях да се дължи обезщетение над присъдения с решението по частичния иск справедлив размер от 24 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Велико Търново въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси, които според преценката му са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „ 1. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли съдът да се съобрази с Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по т. д. № 3/16 г. на ОСГТК на ВКС при определяне на обезщетение за втори частичен иск; Има ли сила на присъдено нещо размерът на обезщетението, приет от съда в първия частичен иск, или съдът сам преценява размера на втория частичен иск при влязло в сила решение, което в конкретния случай можем да счетем за отменено, без да се съобразява с Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по т. д. № 3/16 г. на ОСГТК на ВКС, и как следва да се прилага същото; 2. Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение, и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя; Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън посочените в Постановление № 4/25.05.61 г. и Постановление № 5/24.11.69 г. на Пленума на Върховния съд - ако освен формалното родство и произтичащата от него близост са доказани проявили се конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка, легитимиран ли е в този случай ищецът да претендира обезщетение за морални вреди от причинената смърт; 3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик; 4. Предвид даденото разяснение за членове на семейството и правото на конкретни лица в родствена връзка да претендират и да получат обезщетение за морални вреди като членове на семейство и предвид изричното им признаване и на право да встъпят в наказателния процес като граждански ищци и частни обвинители в ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. ОСНГТК, относно посоченото в същото във връзка с разширения кръг правоимащи „в наказателното производство това са „членове на семейството“ - съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в ангажирана постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, братя и сестри, възходящите и низходящите до втора степен….. Други лица извън изброените могат да търсят обезщетение за вреди само в гражданския процес“, трябва ли за тези лица, включени като „членове на семейството“, да се въвеждат нови, различни от вече установените, критерии за прилагане на принципа за справедливост при определяне кръга на лицата, правото и размера на обезщетенията за неимуществени вреди“. Първите два въпроса, посочени в т.1 - дали влязлото в сила решение, с което е уважен предявен като частичен пряк иск с правно основание чл.432 КЗ, се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на определения справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и дали съдът, сезиран с иск за остатъка до пълния твърдян от ищеца размер на обезщетението, е обвързан от този размер, не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. За да отхвърли иска за заплащане на допълнително обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че обезщетението, присъдено с влязлото в сила решение за уважаване на по-рано предявения частичен иск по чл.432 КЗ, удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и възмездява в пълна степен всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца - настоящ касатор по повод преждевременната и нелепа смърт на неговата внучка. Изводът, че няма основание за присъждане на допълнително обезщетение, е формиран след съвкупна преценка на установените по конкретното дело факти, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, без съдът да се е позовавал на формирана с решението по частичния иск сила на пресъдено нещо. В мотивите към обжалваното решение не се съдържат констатации за определен в производството по частичния иск друг размер на обезщетението, надхвърлящ присъдената сума, поради което зададените въпроси във връзка с приложението на Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС не могат да се квалифицират като обуславящи за постановения с решението правен резултат. Същевременно, доколкото въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи относно размера на обезщетението, аргументирани с постановките в цитираното тълкувателно решение, не би могло да се приеме, че се е отклонил от задължителната практика в тълкувателното решение и оттук - че е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулираните в т.2 и т.4 въпроси попадат в обхвата на приетото от ОСНГТК на ВКС Тълкувателно решение № 2/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 2/2016 г. и се отнасят до активната материалноправна легитимация на касатора - ищец по предявения иск с правно основание чл.432 КЗ, да получи обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпял вследствие причинената при деликт смърт на неговата внучка. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като активната материалноправна легитимация на ищеца е призната с влязлото в сила решение, с което е уважен частичният иск, и фактите от значение за нейното съществуване не са били предмет на изследване и преценка от страна на въззивният съд. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е посочил изрично, че материалното право на ищеца да получи обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на внучката си е установено със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по частичния иск, поради което не е разглеждал предпоставките, при които е допустимо и възможно да се присъди обезщетение за неимуществени вреди от смърт в полза на други лица, извън очертания с постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС най-близък родствен и семеен кръг на починалия. Произнасянето на въззивния съд относно размера на справедливото обезщетение е обусловено от преценка на фактите, които според задължителните указания в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС формират съдържанието на понятието „справедливост“ в конкретния случай, а не от неприлагане или несъобразяване на изведените в Тълкувателно решение № 2/2016 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСНГТК на ВКС критерии за признаване на активна материалноправна легитимация за получаване на обезщетение от лица, различни от най-близките на починалия. След като отхвърлянето на иска не е обусловено от разрешаване на посочените въпроси, касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне и е безпредметно да се разглеждат твърденията на касатора за постановяване на обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС - задължителна и казуална. По аналогични съображения касационно обжалване не би могло да се допусне и по следните зададени в изложението въпроси, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: „Какво се включва в съдържанието на „връзка, надхвърляща традиционните и общоприети добри взаимоотношения, трябва ли да се очертаят традиционните отношения и на база на тях да се оценят надхвърлящи такива и какви са критериите за всяка от тези категории, какво включва понятието „специална“ връзка - какви са критериите за оценка на една връзка като такава; Необходимо ли е въвеждане и съобразяване на нови, различни от установените в ППВС № 4/68 г. критерии - относно разширения кръг „членове на семейството“; Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик, ако последният е брат, сестра, низходящ/възходящ от втора степен“. Изискванията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК не са изпълнени и по отношение на въпросите от изложението, отнасящи се до справедливия по смисъла на чл.52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди: „Длъжен ли въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално позоваване на задължителните указания по прилагане на чл.52 от ЗЗД, съдържащи се в ППВС № 4/68 г., и сочене на обстоятелства, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост; За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите; Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да търси „известно компенсиране на загубеното“, както е направено в обжалваното решение; Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно § 27 ПЗР на КЗ, и обществено - икономическите и социални условия в страната“. Посочените въпроси са значими за изхода на делото, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с цитираната от касатора практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК решения. От мотивите към обжалваното решение е видно, че за да се произнесе относно справедливия размер на дължимото в полза на касатора - ищец обезщетение, въззивният съд е обсъдил в пълнота събраните в хода на делото доказателства и е извършил съвкупна преценка на установените въз основа на тях факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ в конкретния случай. По-конкретно съдът е съобразил действителното съдържание на родствената връзка между ищеца и неговата внучка, характеризираща се със силна привързаност и създадена по време на съвместното им съжителство емоционална близост, преживения силен стрес от смъртта на внучката и негативното му отражение върху живота и здравето на ищеца, самоналожената от ищеца социална изолация след инцидента и задълбочаването на съществуващите преди това сърдечно - съдови проблеми, рисково с оглед възрастта на ищеца към момента на инцидента - 75 г. Преценени в тяхната съвкупност, посочените обстоятелства са мотивирали съда да приеме, че за обезщетяване на доказаните неимуществени вреди - морални болки и страдания от смъртта на внучката, ищецът има право на справедливо обезщетение в размера, определен с решението по частичния иск, и че обемът и интензитетът на вредите не предполагат присъждане на допълнително обезщетение над това, присъдено с решението по частичния иск. Произнасяйки се в посочения смисъл, въззивният съд е спазил задължителните указания в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и е съобразил решението си с практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. При наличие на трайна и непротиворечива практика на ВКС, в т. ч. и задължителна, относно критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неприложимо. Последният въпрос от изложението „Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата“ не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е от значение за правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК, поради което не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. От мотивите към решението е видно, че въззивният съд е обсъдил в съвкупност всички доказателства по делото, относими към проявлението на твърдените неимуществени вреди, към техния обем и интензитет, и след преценка на приетите за установени правнорелевантни факти е формирал решаващия си извод за справедливия размер на дължимото обезщетение. Отхвърлянето на предявения от касатора иск не е резултат от необсъждане на факти и доказателства, а от констатацията на въззивния съд, че всички претърпени вреди са установени с решението по частичния иск и са обезщетени в пълен обем с присъдената с това решение парична сума, а в последващото исково производство не са доказани други неимуществени вреди, пораждащи основание за определяне и присъждане на допълнително обезщетение. При формиране на изводите си въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и в Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и от константната практика на ВКС по въпроса за задълженията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на правния спор, с която касаторът е обосновал допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и с оглед на това няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по този въпрос. В разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК не е предвидено като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване „очевидна несправедливост на въззивното решение“. Предвид изчерпателното уреждане на основанията за достъп до касационно обжалване искането на касатора въззивното да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК като явно необосновано не може да бъде уважено. По изложените съображения решението по в. т. д. № 251/2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,