Определение № 94 от 09.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1126/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от М. Г. Й., чрез адв. П. В., срещу решение № 1214 от 14. 10. 2022 г. по в. гр. д. № 1412/2022 г. на ОС - Варна, потвърждаващо решение № 260085 от 15. 12. 2021 г. по гр. д. № 430/2019 г. на РС – Девня, 1 с-в, с което са отхвърлени предявените от М. Г. Й. против ОД МВР – В. искове с правни основания чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди както следва: а/сумата 15000 лв. - обезщетение за имуществени вреди, включващи както пропуснати ползи, изразяващи се в неполучено, в периода 24. 09. 2017 г. – 24. 12. 2018 г., трудово възнаграждение от полагане на труд в населено място извън територията на [населено място], така и претърпени загуби от изразходвани в същия период средства за автомобилен превоз на хронично болен родител от [населено място] до [населено място] и обратно, неколкократно всяка седмица, причинени заради противозаконно снети от лицето Р. К. З., служител в УМВР, [населено място], при РУ МВР, [населено място], регистрационни номера от собствения на ищеца лек автомобил м. „Р. 200“, рег. [рег.номер на МПС]; б/. сумата 7500 лв. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживяно чувство на унижение и накърнено достойнство от проявено от полицейския служител на 24. 09. 2017 г., в [населено място], подигравателно и унизително отношение към ищеца, който бил принуден на публично място, в присъствие на много наблюдаващи, над 20 пъти да издиша въздух в измервателен уред тип „Дрегер“, заради което ищецът търпял подигравателно отношение от съгражданите му и след инцидента. Поддържа се неправилност на решението, поради необоснованост на фактическите изводи и поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения: на чл. 235 и чл.236 ГПК - необсъждане на всички събрани по делото доказателства и на направените от ищеца твърдения и доводи, както и липса на мотиви. Твърди се и противоречие с материалния закон – чл. 49 ЗЗД. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, отмяната му и уважаване на предявените искове с правно основание чл. 49 ЗЗД или връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Не е подаден отговор на касационната жалба от ответника по иска ОД МВР – В.. При извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, настоящия състав съобрази следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирано лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с влязла в сила, като необжалвана, заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 170324- 000591/24.09.2017 г. на мл. автоконтрольор Р. К. З., на ищеца М. Г. Й. е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на МПС за срок от 6 месеца. На основание чл. 172, ал. 4 от ЗДвП са отнети свидетелство за регистрация на МПС №[ЕИК] и 2 бр. регистрационни табели [рег.номер на МПС]. Издателят на заповедта мл. автоконтрольор З. е разпитан като свидетел и с показанията си е потвърдил авторството на документа. Заповедта е регистрирана в системата на МВР на 25.09.2017 г. (понеделник), т.е. в първия работен ден след издаването й на 24.09.2017 г. (неделя), което е установено от представения Журнал на документ за ЗППАМ № 17-0324-000591 за периода 24.09.2017 г. – 10.07.2020 г. При тези данни е прието, че заповедта е автентичен документ, с достоверна дата. Заповедта е връчена на ищеца на 24.09.2017 г., при отказ на същия да я подпише, удостоверен със подпис на Друми З. Д., разпитан като свидетел от първоинстанционния съд. Не се твърди, нито има данни ищецът да е упражнил правото си на жалба срещу индивидуалния административен акт, с който е била наложена принудителната административна мярка, поради което следва да се приеме, че същият е влязъл в сила. Със заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 17-0324- 000592/25.09.2017 г. на началник група към ОД на МВР – В. на ищеца е наложена санкция по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство. Заповедта е връчена лично на ищеца на 20.02.2018 г. и не е обжалвана. На ищеца е съставен и АУАН № 2194/24.09.2017 г. за това, че на 24.09.2017 г., около 20.30 ч., в [населено място], по [улица]до дом № 170 посока [населено място], управлявал собствения си л.а. „Р. 2000“ с рег. [рег.номер на МПС], като след спирането му за проверка отказва да му бъде извършена проба за употреба на алкохол с техническо средство „Алкотест Дрегер“. Актът съдържа констатации, че по данни на водача същият не е употребил алкохол, но при разговор мирише силно на алкохол и не може да пази равновесие. Актът е връчен на 24.09.2017 г., при отказ на адресата да го получи, удостоверен с подпис на свидетеля В. Д. М.. Връчен му е талон за медицинско изследване с № 0211908, но такова не е осъществено от последния. В представения протокол за медицинско изследване за употреба на алкохол или друго упойващо вещество е удостоверен от д-р К. М. К. отказа на освидетелствания да даде кръвна проба. На ищеца е съставено и наказателно постановление № 17-0324-000844/03.11.2017 г. на Началник Група към ОД на МВР – В., с което, за нарушение на чл. 174, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП, му е наложена глоба в размер на 2000 лева и лишаване от право да управлява МПС за 24 месеца. Същото е връчено лично на адресата на 06.11.2017 г. и е обжалвано, но е потвърдено с решение № 50/18.04.2018 г. по НАХД № 455/2017 г. по описа на Д., ІV състав, оставено в сила с решение № 1755/27.09.2018 г. по к.адм.д. № 1596/2018 г. по описа на Варненски административен съд, Х касационен състав. Въззивният съд е приел, че от събраните по делото гласни доказателства посредством показанията на свидетелите Д. Т. Д. (без родство и дела със страните), Р. К. З. (в служебно правоотношение с въззиваемия) и Друми З. Д. (в служебно правоотношение с въззиваемия), които показания е възприел, съобразявайки се и с разпоредбата на чл. 172 от ГПК, тъй като са базирани на непосредствени впечатления на свидетелите и не противоречат на останалите писмени и гласни доказателства, не е установено при извършената на 24.09.2017 г. на ищеца проверка за употреба на алкохол при управление на МПС, спрямо него да е проявено подигравателно и унизително поведение от страна на служителите на ОД на МВР – В.. Напротив, установено е, че ищецът е шиканирал опитите на длъжностните лица да вземат проба чрез техническо средство „Дрегер“, което е наложило извършването на многократни повторения без устройството да отчете какъвто и да е резултат. Прието е, че по делото не са наведени твърдения, а и не са ангажирани доказателства въззивникът да не разбира свойството и значението на постъпките си или да не може да ръководи действията си, което да обуславя обективната му невъзможност да осъществи даването на проба при извършената спрямо него проверка за употреба на алкохол при управление на МПС. Прието е за неустановено и твърдението на ищеца, че процесната проверка е извършена в присъствието на множество граждани и да е станало достояние на широк кръг лица, а и времето й на извършване (в края на м. септември, около 20.30 ч., в неделен ден) не предполага голямо струпване на хора. Същевременно, от показанията на свидетеля на ищеца Д. Т. Д. е установено, че подигравките на съграждани на ищеца са по повод това, че върви пеш, а не се придвижва с МПС. От правна страна въззивният съд е приел, че искът по чл. 49 ЗЗД е неоснователен, тъй като не е доказано издаването на незаконосъобразни административни актове и извършването на неправомерни действия от служители на ОД на МВР – В., изразяващи се в отнемане без основание и не по предвидения в закона ред на табелите с регистрационните номера на собственото на ищеца МПС, както и в подигравателно и унизително поведение спрямо него при извършването на 24.09.2017 г. на проверката за управление на МПС след употреба на алкохол. Следва да се добави, че в исковия период ищецът е бил лишен от право да управлява МПС с влязло в сила наказателно постановление. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е формулиран нито един материалноправен или процесуалноправен въпрос. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК. В случая, в изложението не са поставени за разглеждане правни въпроси (материални или процесуални), а са развити оплаквания, които по съществото си представляват касационни основания по чл. 281 ГПК и изискват преценка правилността на решението, извършването на каквато в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. По-конкретно, твърди се постановяване на решението при съществени процесуални нарушения на чл. 235, ал. 2 и чл. чл. 236, ал. 2 ГПК: необсъждане на всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните; неправилна преценка на обсъдените доказателства; липса на мотиви, в които да са изложени фактически изводи, доказателствата, въз основа на които са направени, и обосновка защо се кредитират определени доказателства, а други не. Дори да се приеме, че развитите от касатора оплаквания съдържат правни въпроси, свързани с изискванията за мотивиране на съдебните актове, то по същите има формирана богата съдебна практика със задължителен и незадължителен характер, поради което обсъждането им не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а доколкото изводите на въззивния съд съответстват на тази практика, то не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение и преценка на правилността му. По-конкретно, мотивите към въззивното решение отразяват осъществена решаваща дейност на инстанция по съществото на спора, а не на контролно-отменителна инстанция. Същите обективират изводи на въззивния съд, касаещи спора от фактическа и от правна страна. Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК, както и с уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, е обсъдил всички правнорелевантни факти и установяващите ги доказателства, както и относимите възражения и доводи на страните По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. Ответната страна по касационната жалба и по иска не претендира присъждане на разноски за касационната инстанция, а и няма данни такива да са направени. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,