Определение № 887 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2000/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Църковно настоятелство при Храм „Света Троица“ - Габрово срещу решение № 31 от 14.02.2024 г. по в. гр. д. № 414/2022 г. на Габровски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 421 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 2070/2019 г. на Габровски районен съд в частта му, с която е унищожен, на основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД, договор за продажба на недвижим имот, сключен на 17.04.2018 г. между Й. П. Т., починал на 11.09.2019 г., в качеството му на продавач, и Църковно настоятелство при Храм "Света Троица" – Габрово, в качеството му на купувач, обективиран в нотариален акт № ........., том № ..........., рег. № ............, нот. дело № ........... от ............ г. на Нотариус А. Ц., с рег. № ...............при НК, с район на действие Габровски районен съд, като сключен от продавача при крайна нужда и явно неизгодни условия, както и в частта му, с която ищцата по иска с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД - Й. П. Г. е осъдена на основание чл. 34 ЗЗД по предявения срещу нея насрещен иск, да заплати на Църковно настоятелство при Храм "Света Троица"- Габрово, сумата 9 000 лв., представляваща платена продажна цена по унищожения горепосочен договор за продажба, като е реализирана и отговорността на ответника за съдебно – деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че неправилно въззивният съд е кредитирал първоначалното заключение на техническата експертиза, определящо завишена пазарна стойност на процесните недвижими имоти, вместо допълнителното такова, дало пазарната стойност по реално осъществени сделки със запазено вещно право на ползване в размер на 6 477 лв.. Поддържа, че решаващият съд не е направил мотивирана преценка за това, коя от двете посочени в експертното заключение стойности приема за действителната пазарна стойност. Твърди, че нито крайната нужда, нито явно неизгодните условия по смисъла на чл. 33 ЗЗД са установени в процеса от носещата тежестта за доказване на тези два елемента от фактическия състав на спорното субективно право ищца, при което искът с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен. За неправилен счита и извода на въззивния съд за настъпила преклузия по смисъла на чл.133 ГПК вр. с чл. 131, ал. 1 ГПК на предявеното възражение за изтекла погасителна давност по чл. 33, ал. 2 ЗЗД. Твърди, че допълнителната искова молба, с която е уточнена претенцията на ищеца (с първоначалната искова молба са били предявени само два установителни иска за нищожност на процесния договор за продажба поради заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите нрави) не е връчена на ответника, изготвеният и връчен на страните проекто-доклад с определение по чл. 140 ГПК не съдържа конститутивен иск по чл. 33, ал. 1 ЗЗД, а само първоначално предявените установителни искове, поради което касаторът е узнал за предявения конститутивен иск едва в първото открито съдебно заседание по делото, проведено на 11.06.2020 г.. Затова счита, че направеното в последното възражение за изтекла погасителна давност не е преклудирано по смисъла на чл. 133 ГПК. Ответникът моли атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен. Ответницата по касационната жалба (ищец в исковото производство) - Й. П. Г. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по облигационни искове (първоначален и насрещен) с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Въззивният съд, съобразявайки указанията в отменителното решение по гр. д. № 691/2023 г. на ВКС, както и постановеното решение № 50160/25.10.2022 г. по гр. д. № 3080/2021 г. на ВКС, е приел, че с частичната отмяна от ВКС на въззивно решение на Габровски окръжен съд по гр. д. № 90/2021 г. е възстановена висящността на спора по конститутивния иск с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД за унищожаване на договор за продажба от 17.04.2018 г., обективиран в нотариален акт № ......., том № ........, рег. № ............., нот. дело № ............... от .................. г. на Нотариус А. Ц., с рег. № ............... при НК, с район на действие Габровски районен съд, и обусловения от него насрещен иск по чл. 34 ЗЗД. Тези два иска, уважени от първоинстанционния съд, изчерпват предмета на въззивното дело, тъй като с влязло в сила решение по настоящия исков процес са отхвърлени предявените от Й. П. Г. срещу Църковно настоятелство при Храм "Света Троица" - Габрово искове с правни основания чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за продажба поради противоречие със закона и с добрите нрави. При гореочертания предмет на спора, окръжният съд най-напред е обсъдил направеното в първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд възражение за погасяване на иска с правно основание чл. 33 ЗЗД по давност, като го е намерил за преклудирано съгласно чл. 133 ГПК, като заявено след изтичане на срока за отговор на исковата молба. Въззивният съд е приел за осъществени двата кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав на субективното право по чл. 33, ал. 1 ЗЗД – крайна нужда и явно неизгодни условия по отношение на продавача по атакуваната сделка, към момента на сключването й. От приетите по делото доказателствата, вкл. гласните такива, е намерил за установено, че при сключване на процесния договор за продажба продавачът не е разполагал с достатъчно средства за своята издръжка и че изпитваните материални затруднения са го мотивирали да сключи процесния договор. За да направи този извод е съобразил следните обстоятелства: към момента на сключване на процесната сделка продавачът е бил в напреднала възраст – на 87 г.; с увредено здравословно състояние (призната през 2012 г. с решение на ТЕЛК 100% инвалидност пожизнено и диагностициран от 2011 г. с онкологично заболяване - карцином на простатата), изискващо средства за лечение; с месечна пенсия от 233. 90 лв. към 04. 2018 г. при общ потребителски разход за едночленно домакинство през първото тримесечие на 2018 г. съгласно данните на НСИ от 1 263 лв. ( 421 лв. месечно); живеещ сам, във влошени отношения с дъщеря си и разчитащ на помощта на приятели – последният факт, установен с показанията на свидетелите П. и Д., потвърдени и от показанията на свидетелите Л. и Ц. (досежно този факт показанията на свидетелите С. и С. за съществували добри отношения между продавача и дъщеря му и за това, че последната се е грижила за него, не са кредитирани). Решаващият съд е счел за осъществена и втората кумулативна предпоставка от фактическия състав на правото по чл. 33, ал. 1 ЗЗД - сключване на процесния договор при явно неизгодни условия за наследодателя на ищцата. Приел е за установено в процеса, че платената от ответника продажна цена в размер на 9 000 лв., съотнесена с пазарната стойност на процесните имоти в размер на 55 200 лв., определена след приспадане на стойността на запазеното вещно право на ползване в полза на продавача, е около шест пъти по-ниска. Тази разлика е заключил, че съставлява явна нееквивалентност между насрещните престации на продавача и купувача. Последният решаващ правен извод е изведен от първоначалното заключение на техническата експертиза, според което пазарната цена на процесните имоти към момента на сключване на оспорения договор, е 55 200 лв., при използван разходен и сравнителен метод и приспадане на стойността на вещното право на ползване, остойностено по методиката на чл. 23 ЗМДТ и приложение № 2 към него. Въззивният съд не е възприел допълнителното заключение на оценъчната експертиза, изготвено на база на осъществени сделки за продажба на имоти със сходни характеристики и с учредено вещно право на ползване, за периода: 01.01.2018 г. - 17.04.2018 г. в [населено място], определило сумата от 6 477 лв. като пазарна стойност на процесните имоти. Мотивирал се е с това, че за определянето й не е използвана определена методика, нито е отчетена каква е стойността на учреденото по процесния договор вещно право на ползване с оглед конкретните особености на сделката – възрастта на лицето, в чиято полза е учредено, относима към стойността на коефициента, който се използва при установената методика в чл. 23 ЗМДТ. Счел е, че отразените в реално осъществените сделки продажни цени не може да се приемат за действителни, при съществуващата практика нотариалното изповядване на сделки да се извършва по по-ниски цени с цел избягване плащането по банков път или на по-високи данъци и такси. Посочил е също, че по делото не се установяват обстоятелства, които да обосновават като еквивалентна престация от страна на купувача, заплащането на цена за процесния имот значително под данъчната оценка. Съобразил е и, че купувач по процесната сделка е юридическо лице, а не роднина на прехвърлителя, както и че титулярът на вещното право на ползване е на 87 г. и е с влошено здравословно състояние. Въз основа на горепосочените приети за установени правнорелевантни факти е заключил, че не може да се приеме, че продажната цена по процесния договор не накърнява принципа на еквивалентност, при което е уважил иска с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД и насрещния иск с правно основание чл. 34 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба, касаторът - ответник навежда основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос за дължимата от решаващия съд преценка за осъществяването на кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на субективното право по чл. 33, ал. 1 ЗЗД и за тяхното съдържание, необходима за за бъде уважен предявен иск с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД. Горепосоченият правен въпрос е обобщен и преформулиран от касационния съд съобразно правомощията му по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Той осъществява общото основание за допускане на касационното обжалване, като по него е формирана константна практика на ВКС, обективирана в решение № 87 от 10.07.2017 г. по гр. д. № 3941/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 26 от 30.01.2012 г. по гр.д. № 151/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и др.. Следва да бъде допуснато касационно обжалване по този въпрос за извършване на проверка дали атакуваното въззивно решение съответства на горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба може да бъде изведен и процесуалноправният въпрос за преклузивния срок, в който е допустимо да бъде предявено възражение за изтекла погасителна давност по иск с правно основание чл. 33, ал. 1 ЗЗД. Доколкото въззивният съд е намерил възражението на ответника в този смисъл за преклудирано, касационният контрол следва да бъде допуснат по този въпрос, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за извършване на преценка дали даденото правно разрешение в атакувания съдебен акт съответства на практиката на ВКС, обективирана в т. 4 ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поставените от касатора въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не притежават характеристиките на правни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а съставляват оплаквания по правилността на обжалваното решение, по които касационният съд ще се произнесе в решението си по реда на чл. 290 ГПК. Не е осъществена релевираната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, доколкото наведените доводи в този смисъл съставляват оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност на въззивно решение като основание за допускане на касационно обжалване се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива квалифицирани състави на неправилност не се установяват по настоящото дело. На основание гореизложеното, следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по горепосочените два материалноправен и процесуалноправен въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение