Определение № 1041 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4567/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 99/06.07.2022 г. по в. гр. д. № 161/2022 г. Варненският апелативен съд е потвърдил решение № 1921/20.12.2021 г. по гр. д. № 1611/2020 г. на Варненския окръжен съд, с което на основание чл. 42, б. “б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗНасл е прогласена нищожността на саморъчно завещание от 29.04.2018 г., с което М. Н. Н. е завещала на С. С. С. недвижим имот с идентификатор 10135.1505.144.1.1 по КК на [населено място], намиращ се на [улица], вх. В, ет. 1 ап. 1, с площ от 106.18 кв. м., ведно с изба № 8, таванско помещение № 7 и 2.6993 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, и е уважен предявеният от А. А. А., И. Д. Карапенев и П. Д. К. срещу „Т. 13“ ЕООД [населено място] иск с правно основание чл. 108 ЗС.

Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК от ответниците по исковете, които искат то да бъде отменено при основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответниците по касация - ищците И. Д. Карапенев и П. Д. К., както и В. С. И. - А., А. А. А. и Н. А. А. -процесуални правоприемници на ищеца А. А. А., починал на 08.07.2022 г. след постановяване на обжалваното въззивно решение, считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че ищците са наследници по закон на М. Н. Н., починала на 06.07.2018 г., преживяла съпруга на И. Х. Н., починал на 28.12.2013 г., който е притежавал спорния по делото имот, даден като обезщетение срещу отчужден имот за мероприятие по ЗТСУ /отм./, и майка на В. И. Н., починала на 23.02.2018 г.

Със саморъчно завещание от 29.04.2018 г. М. Н. Н. е завещала спорния имот на ответника С. С. С., който с н. а. № 132/16.08.2019 г. го продал на ответника „Т. 13“ ЕООД. По делото е прието за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване, че вторият ответник упражнява фактическата власт върху имота.

Въззивният съд е посочил, че с оглед централния за спора въпрос за действителността на завещанието, по делото са приети заключения на две единични и една тройна графическа експертиза.

Първата от тях, позовавайки се на съществени различия в общите признаци на почерка при съпоставката му с представените сравнителни образци, е стигнала до категоричен извод, че текстът на завещанието не е изписан от завещателката. Посочени са също и редица различия в частните признаци - разположение на движенията при изпълнение на началната точка на буква „Н“, разтегнатост на движенията по вертикала при изпълнение на първия елемент от буква „Н“, посока на движенията при изпълнение на връзката на първи с втори елемент от буква „а“, форма на движенията при изпълнение на връзката на елементите на буква „т“, размер на движенията при изпълнение на втори елемент на буква „ж“ и много други. Установените в хода на изследването различия са между значими, устойчиви, рядко срещащи се и самостоятелни общи и частни признаци в изследвания текст и в сравнителните образци. Някои от тях са с голяма идентификационна стойност, образувайки индивидуална съвкупност, достатъчна за извода, че изследваният ръкописен текст не е изписан от лицето, сочено за негов автор. Същите констатации вещото лице е направило и по отношение на подписа, положен в края на текста. В съдебно заседание вещото лице е пояснило, че въпреки естествените промени, дължащи се на възраст или здравословно състояние, това не променя крайните му изводи.

До противоположно заключение е достигнала повторната графическа експертиза, акцентирайки върху сходствата, които според вещото лице са характерни, индивидуални и устойчиви. Констатираните различия в общите и частните признаци на почерка вещото лице е обяснило с влошеното здравословно състояние на завещателката или с вариантност при изписване на текста. Според него именно частните признаци, при които са наблюдавани сходствата, са определящи.

Разногласието между двете експертизи е наложило назначаване на тройна експертиза. При сравняване на почерка в текста на завещанието и представените сравнителни образци вещите лица са установилни значителни различия в редица общи признаци - обработеност, форма и посока на движенията, свързаност, разтегнатост и натиск, както и в множество частни признаци, като силно характерни са: формата на движение при свързване на щрихов начален елемент към главна буква „Н“, форма на движение при свързване на първи и втори елемент на буква „Н“, посока и форма на движение на букви „т“, „Ц“, „ц“, „щ“, „ж“ и др., форма на движение при изписване на първа част от цифра „4“ и др. Различията са повтарящи се, устойчиви и характерни и в съвкупност дават основание за извода, че ръкописните текстове в изследвания документ и сравнителните образци са писани с различни почерци. При изследването на подписа в завещанието, сравнен с образците, се установяват различия в обработеността, координацията, формата на елементите, в натиска. Отбелязвайки запазването на общия строеж на подписа, дори ако бъдат отчетени промените във физическите способности и здравословното състояние на завещателката, вещите лица са заключили, че се касае за опит да се имитира подписът, но категорично същият не е положен от лицето.

Анализът на доказателствата, основан на експертното мнение на преобладаващата част от вещите лица, което е аргументирано и компетентно, е дало основание на въззивния съд да приеме, че саморъчното завещание не е написано и подписано от завещателката. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че в текста на завещанието се срещат много правописни и пунктуационни грешки, а такива липсват в представения на експертизите автентичен сравнителен материал от почерка на завещателката. Този аргумент е решаващ, защото дори да се допусне наличието на изменения на почерка под влияние на възраст или влошено здравословно състояние, граматичната култура на лицето остава устойчива във времето. Предвид установената неавтентичност на саморъчното завещание същото е прието за нищожно на основание чл. 42, б. “б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗНасл, поради което бенефициентът по завещанието не може да черпи права от него, а собственици на имота са ищците като наследници по закон на завещателката. Ответното дружество е договаряло с несобственик, поради което сделката не е породила вещно-прехвърлителното си действие. При липса на оспорване на факта, че именно този ответник владее имота, искът с правно основание чл. 108 ЗС, предявен срещу него, е основателен и доказан. По тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което исковете са уважени, е законосъобразно, и го е потвърдил.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, подадена от „Т. 13“ ЕООД, се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Касаторът се позовава и на решение № 174/13.01.2016 г. по т. д. № 3122/2014 г. на ВКС, I-во т. о.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, подадена от С. С. С., се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК. Поставят се въпросите:

1. Следва ли съдът в мотивите си в постановеното решение да обсъди и прецени всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, и да отговори на всички доводи и възражения на страните - по този въпрос касаторът се позовава на Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на следните решения на състави на ВКС: решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на III-то г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на II-ро о., решение № 445/02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г. на IV-то г. о., и цитираната в него съдебна практика;

2. При наличие на няколко противоречиви по смисъл заключения по едни и същи въпроси от основно значение за изхода на спора по делото, следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички и да се аргументира защо възприема или не всяко едно от тях - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение със следната практика на ВКС: решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ІV-то г. о., решение № 58/13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на І-во г. о., решение № 248/16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на III-то г. о., и цитираната в него съдебна практика;

3. следва ли въззивният съд да откаже събирането на доказателства, които са от съществено значение за изясняване на делото от фактическа страна, и искане за събирането на които е било направено от страните, но оставено без уважение от първоинстанционния съд, и да пристъпи към решаване на спора преди той да е напълно изяснен от фактическа страна - по този въпрос въззивното решение според касатора противоречи на решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г. на ВКС, IV-то г. о., и решение № 60194/03.12.2021 г. по гр. д. № 3345/2020 г. на ВКС, III-то г. о.

Според касатора С. въззивното решение е и явно неправилно.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване по подадените касационни жалби не са налице, като съображенията за това са следните:

Трайната съдебна практика на ВКС, изразена и в посочените от касатора С. решения, приема, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност, като не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства; да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а други отхвърля и да отговори на всички доводи и възражения на страните по предмета на спора. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е допуснал нарушение на тази практика, тъй като е обсъдил заключенията и на трите графически експертизи. Действително, заключението, според което завещанието е написано и подписано от М. Н., е обсъдено лаконично, но съдът е преценил различните мнения на вещите лица с оглед всички доказателства и обстоятелства по делото, както изисква разпоредбата на чл. 202 ГПК, като е посочил, че в текста на завещанието се срещат много правописни и пунктуационни грешки, а такива липсват в представения на експертизите автентичен сравнителен материал от почерка на завещателката, като тези обстоятелства са решаващият мотив за да не възприеме извода на вещото лице Н. Р., че текстът е написан и подписът е положен от завещателката. Ето защо не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на съдебната практика, според която независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, следва във всички случаи да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата, а при наличието на противоречиви заключения да посочи причините, поради които кредитира едно от тях и отхвърля друго. Изложеното обосновава извод, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса, поставени от касатора С..

Съгласно чл. 201 ГПК когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, се възлага допълнително заключение, а когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност - повторно заключение. Съгласно чл. 200, ал. 3, изр. 1 ГПК при оспорване на заключението съдът може да назначи друго или повече вещи лица. В съдебната практика е изяснено, че при противоречиви констатации на две единични експертизи по еднакви въпроси съдът следва да изясни коя е вярната констатация, ако и двете са формирани от същия обем доказателства. Това задължение произтича от нормата на чл. 161, изр. 2 ГПК /отм./, съответно - от чл. 203, изр. 2 от действащия ГПК, и от обстоятелството, че при създаденото противоречие по въпрос, касаещ специални знания, съдът следва да вземе обективно и законосъобразно решение, което не може да почива на предположения. Постановяване на решение без изясняване коя от констатациите и изводите е вярна има за последица нарушаване правото на защита на страната и необоснованост на решението /решение № 236/26.05.2011 г. по гр. д. № 644/2010 г. на ВКС, I-во г. о./. В разглеждания случай заключението на единичната графическа експертиза е оспорено от ответника „Т. 13“ ЕООД и първоинстанционният съд е допуснал повторна единична графическа експертиза. Дадените противоречиви отговори от двете експертизи са мотивирали съда, при направено искане в този смисъл от ищците, да допусне тричленна експертиза. Така извършеното от съда процесуално действие е в съответствие със закона и установеното в съдебната практика. Съдебната практика приема и това, че преценката дали делото е останало неизяснено от фактическа страна или фактическите изводи са необосновани вследствие на отказ на първоинстанционния съд, което от своя страна да обоснове уважаване на доказателствено искане на въззивника в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, принадлежи на въззивния съд /т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 106/03.12.2020 г. по гр. д. № 927/2020 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 72/09.07.2012 г. по т. д. № 398/2011 г. на ВКС, II-ро т. о ./. Тази преценка се прави с оглед предмета и естеството на спора и въведените от страните възражения, включително и с оглед значимостта и обвързаността на тези възражения с данните по делото. Ето защо не всяко доказателствено искане, което първоинстанционният съд е отхвърлил, трябва да бъде уважено от въззивния съд при въведено във въззивната жалба оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение. Съобразно с тази практика отказът на въззивния съд да допусне повторна тройна експертиза не е в противоречие с посочената от касатора съдебна практика и не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване по третия поставен от касатора С. въпрос.

Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, поради което предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание.

В случая такива видими пороци на обжалваното решение не се установяват, а и касаторът С. С. не е обосновал в какво според него се състои очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение.

Касаторът „Т. 13“ ЕООД счита въззивното решение за очевидно неправилно поради оставяне без уважение на искането на дружеството за назначаване на повторна тройна графическа експертиза, изпълнена от вещи лица извън съдебния район на Варненския окръжен съд, поради наличие на обстоятелства, пораждащи основателно съмнение в безпристрастието на вещите лица от приетата тричленна експертиза, което е довело и до съществено нарушение на процесуални правила. Произнасянето по основателността на това доказателствено искане предпоставя запознаване с данните по делото и анализ на извършените процесуални действия от гледна точка на изискванията, поставени в приложимите в случая правни норми - чл. 196 вр. чл. 22, ал. 1 ГПК, чл. 397, чл. 398, ал. 3 ЗСВ, т. е. произнасяне по правилността на обжалваното решение като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, която обаче не е предмет на производството по селекция на касационните жалби.

С решение № 174/13.01.2016 г. по т. д. № 3122/2014 г. на ВКС, I-во т. о., касационното обжалване е допуснато по въпроса: „кога е крайният момент, в който може да се направи възражение по реда на чл. 22 ГПК и сл.”. Този въпрос не е стоял по настоящото дело и не е разрешаван от въззивния съд, поради което и позоваването на посочения съдебен акт от касатора „Т. 13“ ЕООД не обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора основателно се явява искането на ответниците по касация И. Д. Карапенев и П. Д. К. за присъждане на разноски по водене на делото в касационната инстанция, съставляващи заплатено от тях в брой адвокатско възнаграждение от по 1 000 лева по договори за правна защита и съдействие от 05.12.2022 г. и възнаграждение за особения представител на касатора С. С. С. от 1 200 лева по вносни бележки от 17.11.2022 г. и 05.12.2022 г. Касаторът С. следва да им заплати по 1 100 лева, а касаторът „Т. 13“ ЕООД - по 500 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.