Определение № 730 от 03.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 3398/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място], [фирма], г. С. и [фирма], [населено място] против решение №144 от 15.05.2015г. по т.д.205/15г. на Варненски апелативен съд. Ответникът по касация- [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.Развито е и подробно разбиране за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт. С решението, предмет на обжалване, състав на Варненски апелативен съд е отменил решение №23 от 12.01.2015г. по т.д. 1085/14г. на В. за уважаване на предявените от касаторите против [фирма], [населено място] искове с правно основание чл.55, ал.1 пр. 3-то ЗЗД и чл.86 ЗЗД и по същество е отхвърлил исковете. За да постанови този резултат, въззивният съд е мотивирал подробно извод, за това че задължението за заплащане на цена за достъп до електроразпределителната мрежа е елемент от съдържанието на договора, който производителите на ел. енергия са длъжни да сключат с оператора – съгл. чл.84,ал.2 ЗЕ и чл.104 ЗЕ, като само размерът на тази цена подлежи на регулация от административния орган- ДКЕВР. Съдът е направил извод, че в случая макар и да не е сключен писмен договор за достъп на производителя до електроразпределителната мрежа на оператора, доказателствата сочели наличие на фактически осъществявана дейност, включена в предмета на такъв вид договори, а заплащаните цени за достъп от производителя съставлявали доказателство за възникнало договорно правоотношение по смисъла на чл.11,т.3 вр. чл.14 ПТЕЕ/отм./ Функцията на ДКЕВР при издаване на решение за определяне временни цени за достъп била само регулаторна т.е. само относно определяне на пределна цена за тази услуга. Направен е решаващ извод, че решението на ДКЕВР не е основание за заплащане на процесните суми, а оттам и неговата отмяна от ВАС не заличава с обратна сила основанието, на което е възникнало задължението, поради което исковете по чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД са неоснователни Разпоредбата на чл.288 ГПК обвързва допускането до разглеждане на касационна жалба с наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. С изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите са поставили няколко въпроса относими към допустимост на съдебния акт,във връзка с допустимост на предявения иск по чл.55, ал.1 пр. 3-то ЗЗД, мотивирани с разбирането им, че след като съдът е приел отношенията между страните за регулирани по административноправен ред и по същият следва да се търси изпълнение на решението на ДКЕВР, то е направил извод, че „принципно спорът не подлежи на решаване по гражданско правен път”. Страната е поддържала, че след като съдът се е произнесъл по съществото на исковете, то той в противоречие с мотивите си е постановил недопустим съдебен акт. Доводите са правно необосновани, но следва да бъдат разгледани като относими към евентуална недопустимост на обжалвания съдебен акт, съставляваща самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване - арг. т.1 ТРОСГТК №1 /09г. Развитите съображения на касаторите неправилно интерпретират мотивите на възивният съд, който е приел, както бе отбелязано по-горе, единствено неотносимост на правните последици на административноправния ред за определяне на цена за достъп, към съществуващата облигаторна връзка между страните,като изрично е посочено, че следва да се разграничава предварителното изпълнение на решението на ДКЕВР и търговските отношения между страните но повод на предоставяне и ползване на услугата „ достъп до електроразпределителната мрежа”, които според състава били възникнали преди издаване на обсъжданото решение и продължават да съществуват и след отмяната му. Цитираните части от мотивите на обжалвания съдебен акт не обосновават извод, че съдът е приел, че спорът следва да бъде развит по административно правен ред, а тъкмо обратното приел е неотносимост не само на решението на ДКЕВР, но и на неговата отмяна към задължението на страната за плащане на цена и по този начин е извел неоснователност на иска обосновано с това, че при липса на окончателно определени цени за достъп, следва да се приеме, че няма разместване на блага, тъй като не е изяснено каква ще бъде стойността, дължима от дружествата за осигурения достъп до мрежата. Следователно, доводите като несъобразени с изводите на въззивния съд не обосновават нито недопустимост на предявения иск – който съобразно обстоятелствената част и петитум на исковата молба е допустим, нито в тази връзка недопустимост на постановеното решение. Страната е поставила множество въпроси, които могат да бъдат обобщени като съдържащи се в поставения от нея въпрос – „ Кой е източникът на отношенията между В. производители и Е., касателно достъп до електроразпределителната мрежа и основание за заплащане на цени, установени с решение на КЕВР.” Така формулираният, въпрос, обобщаващ множество въпроси на касатора е релевантен, като същият е обоснован и като допълнителен критерий, с оглед поддържаното, че с редица решения / изброени и приложени- напр. решение №633/14на П., решение №284/14 на П. и др./ съдилищата приемат, че източник на задължението за плащане на цените за достъп е решението на ДКЕВР и отмяната му води до отпадане на основанието за плащане. Докато в обжалваното решение, съдът е приел, че доказателствата обосновават извод за фактически осъществявани действия, определящи наличие на договорно правоотношение, обусловено от изпълнение на насрещни задължения – предоставен достъп и заплащане на цена, произтичаща от законово заложено задължение за възмездност на облигаторната връзка. Следователно по така поставения въпрос касаторът установява общо основание, както и предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Касаторът е поставил и други релевантни въпроси - „Подлежи ли на връщане плащане между гражданско правни субекти, чийто размер е установен с административен акт, отменен по надлежния ред. „ С отмяната на административен акт за определяне на цени в частност Решение №Ц -33/14.09.2012г., което по силата на закона подлежи на предварително изпълнение, отпадат ли с обратна сила всички негови последици.” „Възможно ли е да е налице неоснователно обогатяване ако размера на платените суми е определен с административен акт и последния е отменен”. Касаторите и по тези въпроси са развили допълнителен критерий, свързан с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поставените въпроси, обосновават общо основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като от тях може да бъде изведен, с оглед правомощията на ВКС / ТРОСГТК №1/10г./, релевантния правен въпрос за действието и правните последици на отмяната от ВАС на индивидуален административен акт, с който са определени, в резултат на нормативно заложена компетеност на ДКЕВР, временни цени за достъп, дължими от производителите на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници на операторите на електрическата мрежа. Налице е, съобразно изложеното от страната, основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Приложени са множество решения на съдилищата / в по-голямата им част е установено влизането им в сила/, които в противоречие, с разрешението дадено от въззивния съд на поставения въпрос, приемат при идентична фактическа обстановка/, че при липсата на договор за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа, правомощията, упражнени от ДКЕВР по чл.32,ал.4 ЗЕ определят елемента цена в договорите, който се регулира по административен ред от определения законово административен орган и се дължи само в определения по този ред размер, от което е направен извод, че с отмяната на акта на ДКЕВР, която има обратно действие, отпада с обратна сила задължението за заплащане именно на тези цени и даденото подлежи на връщане по реда на чл.55, ал.1,пр.3-тоЗЗД – в този смисъл приложените- решение на Варненски окръжен съд по гр.д. 2827/14г., решение № 61/16.01.2015г. по гр.д. 2413/14 на Варненски окръжен съд и др. Т.е. и по този въпрос, страната установява наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Останалите въпроси, поставени от касаторите, и необобщени съобразно вече изложеното не са релевантни, тъй като са неотносими към решаващите изводи на въззивният съд. С оглед изложеното, налице са предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване по разгледаните по-горе обобщени въпроси. На основание чл.18,ал.2,т.2 на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът- [фирма], [населено място] [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], следва да внесат държавна такса, съответно – за първото дружество- в размер на 4961.60лв., за второто – 4871.31 и за третото – 4165.80лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение