Определение № 559 от 06.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3002/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С касационна жалба на М. Д. П., подадена чрез адв. Г. се обжалва решение № 205 от 29.04.2024г. по въззивно гр.д. №161/2024г. на Врачанския окръжен съд в частта, потвърждаваща решение № 109/06.04.2023г. по гр. д. № 818/2022г. на РС-Козлодуй за отхвърляне на иск с правно основание чл. 179, ал. 4 ЗМВР, предявен от касатора против Областна дирекция на МВР–Враца за плащане на сумата 5503,13 лева-допълнително възнаграждение за периода от 15.07.2019г. до 15.07.2022г., ведно със законната лихва от 01.09.2019г. до окончателното плащане. Въззивното решение е постановено при участието на АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД-трето лице помагач на страната на ответника. Касаторът излага съображения за неправилност на решението в обжалваната част, поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и формулира въпросите: 1 Длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да уведоми и запознае служителите си с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период; 2.Може ли в договор по чл.92, ал.1 ЗМВР и приложенията/анексите към него, възложителят и изпълнителят да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл.142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер; 3. Имат ли право държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер; 4. Имат ли право държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР да участват чрез възражения или обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт; 5. Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решенията си, с които определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. „г“ от РМС № 282/1994г. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения; 5а. Ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер; 6. Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 „Ценово предложение“ към действащите в процесния период договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на АЕЦ Козлодуй между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР- Враца, съответно Договор № 870000013/12.06.2017г. и Договор № 816000027/20.05.2021г. Според касатора решението на ОС-Враца е и очевидно неправилно-основание по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба ОД на МВР-Враца, чрез гл.юрк. Д. М., излага съображения за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част и за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. В преклузивния срок по чл. 287, ал.1 ГПК третото лице помагач „АЕЦ – Козлодуй“ ЕАД не взема становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 179, ал.4 ЗМВР. За да сподели изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на иска, въззивният съд е приел за установено, че в периода от 15.07. 2019г. до 15.07.2022г. ищецът и ответникът са били обвързани от валидно служебно правоотношение; ищецът е заемал длъжността „старши полицай“ в сектор „Охранителна полиция“ в РУ АЕЦ Козлодуй към ОД на МВР-Враца и е имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1, пр. 1 ЗМВР; със заповед от 13.07.2017г. на директора на ОДМВР-Враца ищецът е преназначен от РУ-АЕЦ Козлодуй по допълнителен щат, утвърден с МЗ рег.№ 8121К-5632/30.06.2017г. към щата на ОДМВР-Враца и е предвидено, освен основното възнаграждение да му бъде изплащано и досега получаваното допълнително възнаграждение за специфични условия на труд и специфични служебни дейности; в процесния период ищецът е получавал допълнително възнаграждение по силата на решение № 282/ 15.07.1993г. на МС и договори за охрана на стратегически обект „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, сключени в изпълнение на министерското решение, в размер 60% от МРЗ. Съдът е обсъдил представените по делото договори, сключени, на основание чл. 92, ал. 1 ЗМВР, между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОД на МВР-Враца от 12.06.2017г. и от 20.05.2021г. за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на АЕЦ Козлодуй, ведно с приложенията, общите условия и типова калкулация на услугата по чл.92, ал.3 ЗМВР. Съобразил е, посочените в договорите вид и периодичност на плащането на допълнителното възнаграждение и реда за определяне на размера му – чрез работна група и съобразно вътрешни правила по Решение № 282/15.07.1993г. на МС, утвърдени със заповед № АД-1960/16.07.2019г., заповед № АД-2630/ 14.09.2021г. и заповед № АД-1566/03.06.2022г. на изп. директор на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, по отношение на които ОД на МВР-Враца е изразила съгласие. Съдът е посочил, че вътрешните правила съдържат описание на процедурата по ежемесечното определяне на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР по Решение № 282/15.07.1993г. на МС, които се изплащат към работната заплата на служителите на МВР; допълнителното възнаграждение се заплаща според личния принос на всеки служител в защитната дейност за съответния месец с цел стимулиране повишаването на качеството. При така установените факти и при съобразяване на очертаните в договорите и във Вътрешните правила цели, въззивният съд е приел, че претендираното от ищеца допълнително възнаграждение е такова, което има пряка връзка със служебното представяне на служителите на МВР и основанието за дължимостта му е по чл.179, ал.4 ЗМВР, във вр. с чл. 6, б. „в“ от решението № 282/15.07.1993г. на МС - поощрение за положен труд по охрана на „АЕЦ Козлодуй“. Въззивният съд е изложил съображения, че от една страна е налице служебно правоотношение между страните по делото, а от друга - облигационно правоотношение по договорите за охрана между равнопоставени субекти – страните по тези договори, по които възложителят „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД заплаща възнаграждение за предоставената му от изпълнителя ОД на МВР-Враца услуга; компонент от общата цена по договора за охрана, дължима от възложителя, е и възнаграждението за служителите, осъществяващи тази охрана, което им се заплаща от изпълнителя; между двете самостоятелни правоотношения е налице връзка, произтичаща от начина, по който се определят възнагражденията, която обаче не променя правата и задълженията в служебното правоотношение между страните по спора-задължено лице за изплащане на дължимите възнаграждения на ищеца е ОД на МВР-Враца. Доколкото се претендира възнаграждение, представляващо поощрение на служители на МВР за положен труд по охраната на „АЕЦ Козлодуй“, общият принцип е, че поощренията нямат постоянен, а бонусен характер, както и че нямат точно определен размер, а зависят от трудовото представяне на работниците или служителите-раздел 6 от Вътрешните правила по решението № 282/1993г., утвърдени със заповедите на изп. директор на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД от 16.07.2019г. и от 14.09.2021г., според които изпълнителят по договора - ОД на МВР-Враца ежемесечно, чрез своето подразделение РУ АЕЦ-Козлодуй, е изготвял и предоставял на нарочно определената работна група обобщени доклади и списъци, в които са посочени дължимите на служителите му възнаграждения за изпълнението на договорите чрез осъществяване на охраната, подписани от началника на районното управление, който е присъствал на заседанията на работната група и е подписвал изготвените протоколи; работната група, съобразявайки направените от началника на РУ АЕЦ-Козлодуй предложения, е приемала обобщени доклади и е предлагала да се изплатят посочените в тях възнаграждения на служителите на управлението за съответните месеци, като съставените протоколи са утвърждавани от страните по договора, чрез техните представляващи. Според изготвените списъци на служителите, осъществили охрана на обекта и обобщените доклади относно определяне размера на допълнителното възнаграждение „поощрение“ по решението № 282/15.07.1993г. на МС за процесния период, основа за изчисляването им е МРЗ или определен процент от нея според заеманата длъжност и отработените дни за месеца, като липсва нормативна уредба, която да определя минимална или максимална граница на същото, поради което не е налице пречка размерът и критериите за изчисляването му да се уговарят между субектите на правоотношението по чл. 92, ал. 1 ЗМВР, сключили договорите за охрана. С тези договори размерите са уговорени според заеманата длъжност и са посочени в максимален размер, до който извод се достига при граматическото тълкуване на уговорките „до... % от минималната работна заплата“, като не са предвидени минимални размери на допълнителното възнаграждение, в които същото да бъде изплащано задължително, нито пък се съдържа уговорка, че то следва да изплаща на всеки служител винаги в уговорения максимален размер. Доколкото задължение на възложителя по договора „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД е осигуряване на финансовите средства за изплащане на тези възнаграждения и след като размерът им не е нормативно определен, то не може да бъде отречено правото му да го определи, стига той да е в границите, за които е постигнато съгласие с изпълнителя-работодател. Въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице по приетата ССчЕ, според което за процесния период на ищеца са платени 9 262,77 лева; сумите за всеки месец са изчислени в размер 60% от МРЗ според броя отработени от ищеца дни, с изключение на м.юли 2019г., когато са му изплатени 80% от МРЗ и м.12.2020г., когато са му платени 100 %; при размер на възнаграждението 70% дължимата на ищеца сума за процесния период би била 14 767,90 лева; разликата между тази суми и платената е в размер 5 505,13 лева - претендираната сума. Съдът не е възприел тезата на ищеца, че на всеки служител се дължи предвидения в договорите максимум на допълнителното възнаграждение. Посочил е, че в колона 5 от ценовите таблици към договорите е отразен максималният размер на допълнителното възнаграждение като % от МРЗ според заеманата длъжност, т. е. това е сумата, на която се равнява посоченият в чл. 4.1.7 от договорите % от МРЗ като максимално възнаграждение и която сума служи за отправна точка при изчисляване на индивидуалните допълнителни възнаграждения на служителите, заемащи съответната длъжност. Предвид това въззивният съд е обосновал извод, че след като претендираното допълнително възнаграждение представлява поощрение на служителите на МВР за положения труд по охрана на АЕЦ „Козлодуй“ и зависи от служебното представяне на всеки служител, е неоснователна претенцията за плащане на разликата до 70% от МРЗ, предвиден в договорите за охрана между АЕЦ Козлодуй и ОД на МВР-Враца. Този състав на ВКС намира, че с оглед така изложените решаващи изводи на въззивния съд, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатите въпроси. Нито едно от питанията няма характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС-материалноправният или процесуалноправният въпроса да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, т. е. да е от значение за формиране на решаващата воля на съда. За да отхвърли иска по чл. 179, ал.4 ЗМВР въззивният съд е приел, че ищецът претендира не допълнително възнаграждение, а поощрение, предвидено в т. 6, б. „в“ от решението 282/1093г. на МС; размерът на това поощрение не е нормативно определен; начинът на определяне на размера и неговият максимум са определени с договори, по който ищецът не е страна и във Вътрешни правила, одобрени от ответника; спазена е процедурата предвидена в Правилата при определяне на размера на поощрението и ищецът е получил всичко, което му се дължи. Съдът не е обсъждал дали органът по назначаването е длъжен или не е да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение, нито че възложителят и изпълнителят по договори за охрана могат да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители в МВР. Съдът не се е произнасял и по въпроса имат ли право държавните служители в МВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения и да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения. По отношение на въпрос 6 следва да се посочи, че въззивният съд е приел за приложима в случая б. „в“ от т.6 от решението на МС от 1993г., а не както се сочи във въпроса б. „г“ от т. 6 на РМС и не е излагал мотиви дали органът по назначаването е длъжен да мотивира решението си, с което определя допълнителните възнаграждения по чл. 6, б. „в“. от РМС 282/1993г. Последният поставен въпрос - имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 към действащите към процесния период договори за охрана, също не е обуславящ за изводите на съда. Съставът на ОС-Враца е приел, че за посочения в исковата молба период, на ищеца е изплащано поощрение всеки месец при спазване на клаузите на договора за охрана и на вътрешните правила по решение на МС № 282/1993г., а не допълнително възнаграждение. Липсата на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивното решение не е очевидно неправилно, както сочи жалбоподателя, тъй като не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони (такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл), нито е постановено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложените съображения решението на Врачанския окръжен съд не следва да се допуска до касационен контрол. При този изход на спора и с оглед заявеното в отговора на касационната жалба искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 200 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО