Определение № 247 от 26.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 397/2020 г.

С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 - 273 ГПК, окръжният съд е приел, че страните по делото са сестри – деца на Л. и П. Н. След смъртта на майка им, процесните сгради станали съсобствени между бащата и родените от брака четири деца (ищцата, ответницата, Д. Д. и Н. Д.) при квоти 6/10 ид.ч. за преживелия съпруг и по 1/10 ид.ч. за всяко от децата. Към този момент сградите са били суперфициарна собственост, а теренът е бил общински. През 2005 г. дворното място е продадено от [община] на част от суперфициарните собственици, а именно: П. Н., ищцата, Д. Д. и Н. Д.. Настоящата касаторка не е заявявала искане за закупуване на терена или част от него. По това време тя е имала немско, но не и българско гражданство. В отговор на въведено с въззивната жалба оплакване, че не е участвала при продажбата, въззивният съд е отбелязал, че за Общината няма задължение да продаде терена, върху който е отстъпено право на строеж, на всички съсобственици на изградените в него на основание отстъпено право на строеж сгради. Става въпрос за действие по оперативно самоуправление от страна на продавача – [община], което не подлежи на съдебен контрол в производството за делба, като при това теренът не е предмет на делбата. С крайна цел да придобие право на собственост върху дворното място, след предявяването на иска за делба, Д. П. Д. отправила искане до кмета на [община] да й бъде продадена 1/10 ид.ч. от терена на основание чл. 35, ал. 3 ЗОбС. Последвал изричен отказ, атакуван с жалба (включително насочена срещу заповедите за продажбата на имота), въз основа на която било образувано адм.д.№ 133/2018 г. по описа на АдмС – Бургас. Производството по последното е прекратено с Определение № 2416 от 08.10.2018 г. (потвърдено с Определение № 14880 от 03.12.2018 г. по адм.д.№ 13840/2018 г. на ВАС, II отд.) по съображения, че отсъства правен интерес за оспорващата. Към момента на подаване на жалбата [община] е отчуждила имотите, по отношение на които Д. П. Д. е подала своето искане за придобиване на идеални части; тя не е била страна в административните производства по издаването на оспорените заповеди за продажбата на имота, нито е техен адресат. Към момента на издаването им не е била български гражданин и не е могла да участва в придобиването на земя, в случая частна общинска собственост. Развитите доводи, че Общината е следвало да запази припадащата й се част като общинска собственост до връщане на българското гражданство, не са споделени от ВАС с мотив, че се отнасят до евентуални, ненастъпили събития, които административният орган не е могъл и не е длъжен да предполага.

В резултат от сключен между купувачите на дворното място договор за доброволна делба с нотариално удостоверени подписи от 04.10.2007 г. собствеността върху ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] е придобита от ищцата М. П. В. и съпруга й П. А. В., които с договор (н.а.) от 14.10.2015 г. го продали на внука си П. А. В.. По силата на договор за дарение (н.а.) от 04.10.2007 г. М. П. В. придобила притежаваните от баща й, брат й и сестра й Н. Д. 8/10 ид.ч., които, заедно с нейната собствена 1/10 ид.ч. дарила на внука си П. А. В. с н.а. от 16.11.2015 г. Впоследствие, с н.а. от 27.07.2016 г. внукът дарил тези 9/10 ид.ч. от сградите обратно на баба си.

С оглед така установените факти е прието, че страните са съсобственици на процесните по делото сгради при квоти 9/10 ид.ч. за ищцата и 1/10 ид.ч. за Д. П. Д., съобразно което е постановено допускане на делбата.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на обжалването се претендира при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че е налице противоречие с Решение № 309 от 18.11.2011 г. по гр.д.№ 215/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., съгласно което при допускане на делбата на отделно жилище или отделен етаж в сграда в режим на етажна собственост, до делба следва да се допусне и ид.част от общите части на сградата, вкл. и на терена, която принадлежи към допуснатия до делба обект, представляващ акцесорен към главната вещ.

При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в случая такива отсъстват. Правният проблем, обсъден в Решение № 309 от 18.11.2011 г. по гр.д.№ 215/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., изобщо не е част от предмета на настоящото дело. Предмет на делбата в разглеждания случай са сгради със статут на суперфициарна собственост, като теренът, в който са построени не е съсобствен между страните (собственост е на трето за спора лице – П. А. В., внук на ищцата) и не е част от искането за делба. Отделно от това въззивният съд не е обсъждал наличието на етажна собственост, доколкото никоя от страните не е поддържала доводи за наличие на такава, а и данните по делото не дават основание за извод в такава насока. Следователно визираният от касаторката правен проблем и цитираното Решение № 309 от 18.11.2011 г. по гр.д.№ 215/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. са неотносими към формираната правораздавателна воля, което означава, че не е доказано наличие на основанието за селектиране на жалбата, предвидено с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и отсъства вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона.