Определение № 537 от 07.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2189/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Б. И. Б. и по касационна жалба на ответницата Л. В. Б. срещу решение № 260035/16.09.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 177/2021 г. на Кюстендилския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частично потвърждаване и частична отмяна на обжалваната част от първоинстанционното решение № 260105/04.03.2021 г. по гр. дело № 8/2021 г. на Дупнишкия районен съд, като краен резултат е постановено следното: обявено е, на основание чл. 49, ал. 3 от СК, че вина за разстройството на брака имат и двамата съпрузи (страните по делото); предоставено е упражняването на родителските права относно роденото от брака малолетното дете Б. Б. Б. на майката Л. Б. и при нея е определено местоживеенето на детето; бащата Б. Б. е осъден да заплаща на детето месечна издръжка в размер 250 лв.; определен е режим на лични отношения на бащата с детето, както следва: всяка втора и четвърта седмица от месеца, с преспиване, от 16 ч. на петъчния ден до 18 ч. на неделния ден; коледните и новогодишните празници на всяка нечетна година детето да прекарва при бащата, което включва всички почивни и празнични дни по Коледа, като бащата ще го взема в 9 ч. на първия неработен ден до 17 ч. на последния неработен ден, както и новогодишните празници, което включва всички почивни и празнични дни по Нова година, като бащата ще го взема в 9 ч. на първия неработен ден и ще го връща в 17 ч. на последния неработен ден; всяка четна година детето да прекарва великденските празници при бащата, което включва всички почивни и празнични дни по Великден, като бащата ще го взема в 9 ч. на първия неработен ден и ще го връща в 17 ч. на последния неработен ден; на рождения ден на детето – всяка година от 9 ч. до 12.30 ч. ако е почивен ден, а ако е делничен ден – от 17 ч. до 20 ч., както и право, при споразумяване с майката, да присъства на организираното тържество по повод рождения ден на детето; за рождения ден на бащата – всяка година от 9 ч. до 18 ч. ако е почивен ден, а ако е делничен ден – от 17 ч. до 20 ч.; един календарен месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката; вземането и връщането на детето трябва да става от и до дома на майката; ответницата Л. Б. е осъдена да заплати на ищеца Б. Б. разноски за въззивното производство в размер 307.03 лв., съразмерно с уважената част от жалбата.

Ищецът Б. Б. обжалва въззивното решение в частта относно упражняването на родителските права, местоживеенето на детето, режима на лични отношения и издръжката. Ответницата Л. Б. обжалва въззивното решение в частта относно вината за разстройството на брака и режима на лични отношения на бащата с детето.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на ответницата Л. Б. е процесуално недопустима в частта ѝ относно вината за разстройството на брака. Тази част на въззивното решение е постановена по брачния иск за развода на страните и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 2 от ГПК, а съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му. Ето защо, в тази `и част касационната жалба на ответницата следва да се остави без разглеждане, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

В касационата жалба на ответницата Л. Б. се сочи, че въззивното решение се обжалва и в частта относно разноските за въззивното производство по делото. В тази ѝ част жалбата на ответницата няма характера на частна жалба относно разноските (каквато е изначално недопустима), а има характера на молба по чл. 248 от ГПК за изменение на въззивното решение в частта му относно разноските. Компетентен да се произнесе по тази молба по чл. 248 от ГПК (включително относно нейната процесуална допустимост) е въззивният съд, на който делото следва да бъде върнато за произнасяне по нея.

В останалата `и част – относно режима на лични отношения на бащата с детето, касационната жалба на ответницата Л. Б. е процесулно допустима; такава е изцяло касационната жалба на ищеца Б. Б.. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на допустимо обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, т.е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответницата не е подала отговор на касационната жалба на ищеца. В подадения от ищеца отговор се излагат съображения, че не са налице основания за допускане на касацинното обжалване по жалбата на ответницата, а при условията на евентуалност – доводи за неоснователност на тази жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ищец Б. Б., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно комплекса от предпоставки, обуславящи интереса на малолетните деца, кой от двамата родители да упражнява родителските права и при кого да живеят децата; 2) относно задълженията на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и ясно и точно да изложи в решението, върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не; и 3) след като принципно се изхожда от равната възможност за разпределяне на свободното време на детето между двамата родители, не следва ли съдът да постановява режим на лични отношения между детето и неотглеждащия го родител всяка четна, респ. – всяка нечетна седмица (събота и неделя) от месеца, а не всяка втора и четвърта, респ. – всяка първа и трета седмица (събота и неделя) от месеца. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: първия въпрос – в противоречие с т. II и мотивите към нея от ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 67/06.03.2015 г. по гр. дело № 4648/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 267/23.09.2015 г. по гр. дело № 1064/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 147/04.06.2014 г. по гр. дело № 1557/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 254/21.01.2020 г. по гр. дело № 940/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 58/12.02.2014 г. по гр. дело № 6073/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 110/22.05.2018 г. по гр. дело № 327/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 215/21.06.2011 г. по гр. дело № 1325/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 334/06.01.2016 г. по гр. дело № 2202/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; втория въпрос – в противоречие с решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр. дело № 91/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 460/27.05.2010 г. по гр. дело № 768/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 7/08.02.2012 г. по гр. дело № 510/2011 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 463/25.05.2010 г. по гр. дело № 1261/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 39/09.03.2018 г. по гр. дело № 3857/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; и третия въпрос – в противоречие с решение № 176/30.10.2019 г. по гр. дело № 3993/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 218/03.12.2019 г. по гр. дело № 763/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 74/07.04.2016 г. по гр. дело № 4369/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на третия правен въпрос касаторът сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да се излагат каквито и да било съображения в тази насока. Ищецът сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като твърди очевидна неправилност на обжалваната от него част от въззивното решение. В тази връзка се сочи, че били налице следните три порока: противоречие между твърденията на страните и очертания от съда предмет на доказване (съществено нарушение на съдопроизводствените правила), противоречие между доказателствата и установените факти (необоснованост) и противоречие между фактите и приложената от съда правна норма (неправилна квалификация).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ответница Л. Б., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) от събраните писмени и гласни доказателства установява ли се по безспорен и категоричен начин, че ответницата е била принудена да напусне семейното жилище, поради психически и физически тормоз над нея от ищеца; и 2) упражнявайки физическа принуда, довела до напускането на семейното жилище, представлява ли виновно поведение от страна на лицето, което я упражнява. Жалбоподателката поддържа, че тези въпроси били от съществено значение за точното прилагане на материалния закон, но не излага никакви доводи за наличието на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Също бланкетно се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като не се излагат дори и твърдения за очевидна неправилност на въззивното решение.

За да постанови допустимо обжалваната част от въззивното решение, окръжният съд е приел за установена следната фактическа обстановка:

Страните са сключили брак на 04.05.2018 г., а на 07.08.2018 г. се ражда детето им Б.. Семейството е живяло в семейното жилище в [населено място], собственост на ищеца. На 31.01.2020 г. ответницата заедно с детето напуснала семейното жилилище и заживяла при родителите си и сестра си в [населено място]. Това е било провокирано от влошаване на отношенията между страните след раждането на детето. След раздялата детето се обгрижва от майката с помощта на роднините и. От социалните доклади по делото съдът е установил, че майката и детето живеят в жилището в [населено място], което е съсобствено със сестра и, заедно с родителите им, като условията са подходящи за отглеждането на детето. Семейното жилище в [населено място], в което живее бащата, също е подходящо и обезопасено. Основните грижи за детето са поети от майката с активната подкрепа на сестра и и родителите и, като на Б. са осигурени подслон, облекло играчки и достъп до здравни грижи. Бащата участва в задоволяването на базовите нужди на детето чрез предоставяне на финансови средства, като полага и преки грижи за детето в дните на лични контакти, наел е и жилище в [населено място], в което също са създадени подходящи условия за детето. И двамата родители са трудово ангажирани и получават доходи, позволяващи им да обезпечат отглеждането на детето. Детето е привързано и към двамата си родители, контактува свободно и без притеснение с всеки един от тях. Между родителите все още са налични спорове, но те се стремят да предразположат детето по време на предаването му и да му осигурят спокойна атмосфера.

От заключението на съдебно-психологичната експертиза въззивният съд е установил, че между родителите липсва рационален и спокоен диалог относно нуждите на детето им – и двамата реагират емоционално и под въздействието на собствените си родители. Реакцията на детето при срещата с бащата е била наситена с радост, поради което не е потвърдено твърдението на майката, че бащата не познавал нуждите на детето и не знаел как да полага грижи за него. Детето показва високо ниво на емоционален комфорт в присъствието и на двамата си родители; демонстрира по-голяма сигурност и доверие в присъствието на бащата, споделя с него играчки и емоции. Данните от психологичната оценка не обосновават ограничаване на контактите с бащата. Със заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза също е установено, че детето има емоционална връзка и привързаност и към двамата родители, без негативно отношение към някой от тях; то е спокойно и общува и с двамата, като при раздяла с бащата става по-тревожно. Не се отчита конфликт на лоялност по отношение на някой от родителите поради още незрялата възраст на детето, непозволяваща то да има изградена концепция за интересите на родителите. Детето интензифицира тревожността си в ситуации, наситени с висока емоционална експресия на общуване – конфликтно поведение на родителите. И двамата родители са психично здрави, без данни за ограничение на възможностите им да полагат адекватни и подходящи грижи за детето. При детето не се забелязва синдром на родителско отчуждение към който и да е от родителите. Не се забелязват и признаци на настройване на детето спрямо бащата, изходящо от майка му и нейното семейство. Отношението на детето към двамата родители и техните домове е добро, с прояви на привързаност и чувство на спокойствие при всеки един от тях. В съдебно заседание вещото лице – психолог е уточнила, че детето търси активно вниманието на бащата и при излизането му се разплаква, а когато влиза майката остава с бащата, изказва опасение бащата да не си тръгне. Това поведение експертът обяснява с малкото прекарано време с бащата и ниската възраст на детето, непозволяваща му да си представи кога ще бъдат следващите срещи с него. И при двамата родители тревожността е свързана с това, че са подозрителни един към друг и към начина на отглеждане на детето. Другото вещо лице е пояснило, че бащата има нужния родителски ресурс и може да възпитава детето; майката не се притеснява да споделя родителството с бащата, но счита, че възрастта на детето е твърде ниска, за да бъде отделено от нея за по-дълъг период.

При съвкупната преценка на показанията на свидетелите З. И. (майка на ищеца), Р. К. (кума на страните), Г. Н., М. Хр. (майка на ответницата) и Я. Х. (сестра на ответницата) въззивният съд е приел за установено, че отношенията между страните са се влошили с времето, като положението е ескалирало след една почивка във В.; преди фактическата им раздяла бащата е вземал дейно участие в грижите за детето, бил е грижовен и отговорен. Свидетелят В. Д. (полицейски инспектор, познаващ страните по повод сигнали и жалби на ищеца за неспазване на определените от съда привременни мерки) е дал показания, че е присъствал при предаването на детето от майката на бащата и не е забелязал детето да има страх от баща си, гушкал се и се радвал да го види. От показанията на свидетелката М. Д. – социален работник, също присъствала на срещите за предаването на детето, съдът е установил, че и тя не е забелязала детето да е притеснено при предаването; то е привързано и към двамата родители, които в негово присъствие са водили нормален диалог; според свидетелката, проблемът при тях е родителският конфликт и по-скоро – намесата на много „странични лица“.

От писмените доказателства по делото съдът също е установил съществуващия между страните родителски конфликт, проблемите с изпълнението на привременните мерки, както и наложени мерки по ЗЗДН по отношение на ищеца и оправдателни присъди спрямо ответницата по обвинения за осуетяване на режима на лични контакти. Съдът е установил и че ищецът разполага с доход около 1 450 лв. месечно, а ответицата получава основно месечно трудово възнаграждение в размер 900 лв.

При изслушването им пред съда, родителите са заявили сравнително непримирими позиции относно грижите и възпитанието на детето; и двамата претендират да им се възложи упражняването на родителските права, като бащата при условията на евентуалност желае по-разширен режим.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е споделил решаващия правен извод на първата инстанция, че най-добрият интерес на детето изисква родителските права да бъдат предоставени за упражняване на майката, която и занапред да се грижи за неговото отглеждане и възпитание, и при която то да живее. В тази връзка окръжният съд е посочил, че във въззивното производство не са събрани доказателства, опровергаващи правилността на този извод, като въззивната инстанция е изложила и следните свои решаващи съображения:

Изтъкнал е, че при определяне на кого от родителите да се предостави упражняването на родителските права, съдът трябва да изследва всички факти и обстоятелства, установени по делото, и въз основа на тях да прецени кое разрешение ще способства в максимална степен за защита на интересите на детето, при прилагане на критериите по чл. 59, ал. 4 от СК. Посочил е още, че интересът на детето е обективна категория и следва да се преценява от гледна точка повелите на морала и правните принципи, като съгласно чл. 59, ал. 4 от СК интересите на детето изискват обсъждане на следното: възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение към детето, желанието на родителите, привързаността на детето към родителите, пола и възрастта на детето, възможността за помощ от трети лица – близки на родителите, социалното обкръжение и материалните условия. Съдът е изложил и съображения, че детето има интерес упражняването на родителските права да бъда възложено на този родител, който с оглед възрастта, пола и степента на развитие на детето е по-способен да полага адекватни грижи не само за бита, но и за неговото добро възпитание и изграждане като личност; този интерес предпоставя не само адекватните грижи, за което е нужна обич и готовност, но и необходимия родителски надзор, за което е нужен авторитет.

Изхождайки от горните принципни съображения, въззивният съд е приел, че в случая и двамата родители разкриват добри качества като такива и по отношение на част от критериите те са равнопоставени – притежават необходимия морален и личностен ресурс, за да дадат добро възпитание на детето; заявяват готовност да се ангажират с отглеждането и възпитанието му; малкото дете е привързано еднакво и към двамата си родители; материалните възможности на всеки от тях са сравнително еквивалентни и позволяват да бъдат задоволявани в нужната степен потребностите на детето; изравнени са и възможностите им в социално-битов план – всеки от тях притежава собствено жилище, макар и в различни населени места. Наред с това, окръжният съд е отчел значимите обстоятелства, които определят майката като по-пригодния родител от гледна точна интереса на детето: От момента на раздялата тя е поела грижите за него, което продължава и към настоящия момент, без каквито и да било данни за липса на отговорно и пълноценно изпълнение на родителския дълг. Друг факт, представляващ преимущество за майката, е доказаната възможност тя да получава помощ от нейните родители, с които живее в една сграда, и на чиято подкрепа разчита при отглеждането на детето. В тази връзка, предвид обстоятелството, че то вече посещава детска градина, съдът е намерил за неоснователен довода на бащата, че бабата по майчина линия единствено полагала грижите за детето. Съдът е посочил и че с показанията на свидетелката – социален работник, е установено отговорно поведение на майката при отглеждането на детето, на което сочи предадения на бащата списък с нужните на детето вещи и указания за неговите навици, както и съществуващата задълбочена емоционална връзка между детето и майката и установения `и родителски капацитет. Не на последно място съдът е съобразил все още ниската възраст на детето (ненавършени 4 години към момента на приключване на съдебното дирене), която предопределя непосредствените грижи по неговото отглеждане да се поемат от майката, която ги е изпълнявала от раждането му.

В обобщение въззивният съд е приел, че горните обстоятелства дават превес при избора на майката, като родител, който е значително по-подходящ да упражнява занапред родителските права по отношение на детето. Същевременно, доколкото детето е от мъжки пол, съдът е посочил, че отчита кагегорично неговата потребност от мъжкия модел за подражание, както и че поведението на бащата е особено значимо за него, като е приел, че това може и следва да бъде компенсирано чрез поддържане на оптимален режим на лични отношения между детето и неговия баща. В тази връзка окръжният съд е намерил за частично неправилен по-ограничения режим, постановен от районния съд, който е изменил, като е изложил и следните съображения: Осъществяването на лични контакти между детето и родителя, при когото то не живее, е част от обема на родителските права и е неотменно право на детето да контактува с двамата родители. Чрез определяне на режима на лични отношения се цели постигане на възможността детето да расте и да се развива под грижата и с подкрепата и на двамата родители, доколкото това е право и естествена потребност на всяко дете. С оглед на това, мерките за лични отношения следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като се вземат предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Водещо при определяне на мерките за лични контакти е те да са в интерес на детето, като се отчита възрастта му, потребностите му и възможностите за адаптация. От друга страна съдът е изтъкнал, че независимо на кого е предоставено упражняването на родителските права, двамата родители са равнопоставени, като всеки един от тях има собствена роля и значение за формиране и подпомагане развитието на детето, като бъде отчетена необходимостта от запазване и развитие на личните отношения с родителя чрез определяне на подходящ режим, за да бъде съхранена и развита емоционалната връзка помежду им.

Изхождайки от горните принципни съображения, въззивният съд е взел предид обстоятелствата, че в случая не е установено родителско отчуждение между 4-годишното дете и неговия баща, а между тях безспорно е налице силна емоционална връзка; че възрастта на детето вече позволява да се приложи един по-разширен режим. С оглед това, въззивният съд е намерил за несъстоятелно виждането на майката, режимът на лични контакти на детето с бащата да бъде осъществяван в нейно присъствие и без преспиване; за неоснователен в тази връзка е намерен и основният довод на ответницата за липса на родителски капацитет у бащата, което обстоятелство е недоказано. Също в тази връзка съдът е посочил, че по делото е установено, че бащата още от раждането е полагал грижи за детето, които продължава да полага в дните на лични контакти, определени с привременните мерки; че радостта на детето от срещите с бащата сочи наличието на достатъчно силна емоционална връзка между двамата, която следва да продължи да се поддържа и занапред. По тези съображения въззивният съд е намерил за нужно контактите на детето с бащата да бъдат по-разширени, доколкото това е възможно предвид обстоятелствата, че родителите живеят в различни населени места и необходимостта детето да посещава детска градина. Съдът е изтъкнал и че при промяна в обстоятелствата винаги може да се иска и промяна в режима на лични отношения, както и че личните контакти на детето с бащата биха могли да са и с много по-интензивен характер от определения от съда, при възможност за това и наличие на добра воля и съгласие между страните, което е и най-добрият интерес за детето. Предвид всички тези обстоятелства, изтъквайки отново местоживеенето на страните в различни населени места, трудовата им заетост и изключителния интерес на детето, въззивният съд е намерил за подходящ и е постановил режима на лични контакти на детето с бащата, цитиран по-горе в настоящото определение. Допълнитено съдът е изложил и съображения, че този режим най-адекватно към момента би защитил правото на детето да контактува и да не губи връзката с бащата, както и правото на този родител, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, да изразява своята обич и привързаност към детето, да полага непосредствени грижи за него и да участва във възпитанието.

По отношение издръжката на детето, въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция, като е изложил и свои собствени подробни мотиви, по отношение на които страните не заявяват оплаквания.

За да се произнесе по наведените от двамата жалбоподатели основания за допускане на касационното обжалване, настоящият съдебен състав съдът съобрази следното:

Първите два правни въпроса, формулирани от страна на касатора-ищец Б. Б. (материалноправният – относно комплекса от предпоставки, обуславящи интереса на малолетните деца, кой от двамата родители да упражнява родителските права и при кого да живеят децата; и процесуалноправният – относно задълженията на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и ясно и точно да изложи в решението, върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не), са правно значими за всяко въззивно производство, в което се разглежда правен спор между родителите относно упражняването на родителските права. Съгласно трайно установената многобройна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК (включително посочената от жалбоподателя), основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор по делото, следва да направил цялостен и обективен анализ на всички годни и относими доказателства, като извърши преценка на същите и на установяващите се от тях правнорелевнатни обстоятелства както поотделно, така и в тяхната съвкупност – предвид тяхната логическа и взаимна връзка. Този анализ на доказателствата следва да е обективиран в мотивите към съдебното решение, като съдът следва да изложи съображения кои правнорелевантни обстоятелства по делото приема за установени и кои не, както и въз основа на кои от доказателствата, респ. – на кои от тях дава вяра (кредитира, приема за достоверни) и кои не, спазвайки установените за това процесуални правила. Също в мотивите към съдебното решение въззивният съд следва да обсъди и всички твърдения, възражения и доводи на страните, които имат отношение към правния спор по делото. В този смисъл и именно в качеството си на втора по ред инстанция по същество по делото, въззивният съд следва да изложи свои собствени мотиви относно фактическите си констатации и правните си съображения и изводи по делото, като при извършването на тази си правораздавателна дейност, с която дава разрешение на материалноправния спор по делото, въззивният съд не действа като контролно-отменителна инстанция, поради което не дължи извършването на пряка проверка по оплакванията във въззивната жалба относно правилността на първоинстанционното решение, а тази проверка се осъществява косвено – в зависимост от съвпадането или несъвпадането на крайния резултат по делото, постановен от двете инстанции. При засиленото служебно начало в производствата по спорна съдебна администрация относно упражняването на родителски права по отношение на ненавършили пълнолетие деца, въззивният съд не е и ограничен от оплакванията във въззивната жалба (т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). При решаването на тези спорове между родителите съдът следва да обсъди и съобрази в тяхната съвкупност множество обстоятелства от най-разнообразно естество, които са от значение за защитата във възможно най-голяма степен на интересите на децата, за което съдът следи служебно. Най-съществените от тези обстоятелства, именно като критерии за извършването на служебната преценка от съда с оглед защитата интересите на децата, са примерно посочени в ППВС № 1/12.11.1974 г., в чл. 59, ал. 4 от СК, в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, но без те да са изброени изчерпателно, нито са степенувани в строго определен ред. От значение са не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай, поради което съдът е длъжен да извърши преценката си за това, на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права, единствено на базата на задълбочена и комплексна съпоставка на всички относими в конкретния случай обстоятелства, давайки оценка на възпитателските качества на всеки от родителите, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето (не само като заявление, но и като реално предприети действия за това), изследвайки дали и към кого от двамата родители в по-голяма степен детето е привързано, както и дали родителят разполага с помощта на трети близки до детето лица (баба, дядо, други роднини, втори съпруг или фактически съжител и пр.), на които при нужда може да разчита, съобразявайки социалната среда, в която предстои да живее детето, жилищно-битовите условия на живот, финансовите възможности, начинът на живот, както и да съобрази пола и възрастта на детето. В решението си съдът следва да обсъди и да вземе предвид желанията и интересите на родителите, но не е обвързан и не е длъжен да се съобразява с тях, а изхождайки именно и изключително от интересите на децата, той е длъжен да разреши спора между родителите единствено на базата на задълбочена и комплексна преценка на всички събрани по делото доказателства и на цялата съвкупност от всички конкретно установени от тях обстоятелства, които са от значение в конкретния случай за максималната защита на интересите на детето. Изследвайки цялата съвкупност от тези релевантни обстоятелства, съдът същевременно следва да отчете спецификите на всеки конкретен случай, като обсъди конкретните специфични обстоятелства, които са от най-съществено значение за интереса на конкретното дете.

В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС, а напротив – обжалваното решение е напълно съобразено с нея. Окръжният съд е разрешил по същество спора между страните относно упражняването на родителските права и останалите обусловени от това въпроси (относно местоживеенето на детето, неговата издръжка и режима на лични отношения с родителя, комуто не е предостовено упражняването на родителските права), преценявайки обективно интереса на малолетното дете – обсъждайки не отделни, а съвкупността от всички конкретно установени по делото обстоятелства и доказателствата за тях, които са от значение за тази преценка. Установявайки при тази обективно извършена преценка, че по повечето критерии двамата родители са равнопоставени – имат сравнително еднакъв, и то добър родителски капацитет, потенциал и възможности, въззивният съд е анализирал и е отчел, и тези значими конкретни обстоятелства по делото, които определят майката като по-пригодният родител да отглежда и възпитава детето, съобразявайки именно неговият интерес в конкретния случай. Поради това, не е налице наведеното от касатора-ищец допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първите два правни въпроса в изложението му.

Изцяло в интерес на малолетното дете на страните – напълно съобразен с релевантните за това конкретни обстоятелства по делото, е и постановеният от въззивния съд, значително разширен и подробно регламентиран режим на лични отношения между детето и бащата. Тази част от въззивното решение също е изцяло съобразена с посочената от касатора-ищец практика на ВКС, обективирана в решение № 176/30.10.2019 г. по гр. дело № 3993/2018 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 218/03.12.2019 г. по гр. дело № 763/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 74/07.04.2016 г. по гр. дело № 4369/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в която е разяснено следното: Правото на лични отношения на детето с родителя, който не упражнява родителските права, е установено с цел да обезпечи и гарантира в интерес на детето нуждата от общуване и с другия родител, и за да може последният, независимо че не упражнява родителските права, да участва във възпитанието на детето, а то да възприема от него благотворно влияние. Критериите, които съдът е длъжен да съблюдава при определяне на личните контакти на детето с другия родител, също са намерили израз в ППВС № 1/12.11.1974 г. Съгласно т. ІV от същото, мерките относно личните отношения следва да се определят така, че да се създава нормална обстановка за поддържане на отношенията между деца и родители. Чрез определените мерки трябва да се осигури възможност на децата да общуват максимално пълноценно и с двамата родители, а желанието на родителите да разполагат с достатъчно време, за да проявяват любов и загриженост към децата си, трябва да бъде преценявано отново с оглед интересите на децата. Както текстът на чл. 59, ал. 4 от СК, така и постановките на ППВС 1/12.11.1974 г. не дават изчерпателен списък на формите и начините за осъществяване на личните отношения между родителя и детето. Право на всяко дете, негова естествена необходимост и висш интерес е да общува и с двамата си родители, поради което принципно мерките за лични отношения, и предвид конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. В името на правилното развитие на детето във всяка сфера, пълноценното осъществяване на лични контакти между него и родителя, който не е носител на родителската отговорност, следва да бъдат насърчавани и подпомагани както от другия родител, така и от разширения семеен кръг. Съгласно утвърдената практика на ВКС, като общ се определя този режим, който принципно изхожда от равна възможност на двамата родители при поделянето на тяхното и на детето време за почивка (годишен отпуск на родителите, празнични дни, учебни ваканции на децата, почивни дни в края на седмицата), което е необходимо условие за поддържане на естествената емоционална връзка между родителите и детето, с оглед правилното му развитие. Конкретно се преценява липсата на обективни пречки за по-разширен контакт с другия родител, в отклонение от възприетия в практиката на ВКС като общ режим, като се съобразява дали разширяването на мерките при личните отношения не надхвърлят посочената цел. Мерки, които ще създадат като резултат условие за по-интензивна намеса от родителя с право на лични контакти в ежедневните дейности и отговорности по отглеждането на детето и по същество пряко включват този родител в разпределението на тези отговорности, надхвърлят целта на режима. Родителят с право на лични контакти не може да настоява да бъде включен в графика от ежедневни грижи по отглеждане на детето. Не следва да се забравя, че родителските права са предоставени за упражняване на единия родител и тяхното упражняване като комплекс от дейности е право и отговорност на последния. Мерки, установени по настояване на родител с право на личен контакт, имащи като резултат включването му пряко в грижите по отглеждане на дете, към което се числи и воденето и вземането му от детска градина (или от училище, докато е малко), без това да е обективно необходимо, да е желано от отглеждащия родител или да е налице затруднение, което последният не може да преодолее в най-добър интерес на детето, излишно утежняват отношенията между родителите, създават напрежение и са предпоставка за възникването на затруднения от практическо естество при отглеждането на дете.

Формулираният в тази връзка от страна на касатора-ищец Б. Б. материалноправен въпрос (след като принципно се изхожда от равната възможност за разпределяне на свободното време на детето между двамата родители, не следва ли съдът да постановява режим на лични отношения между детето и неотглеждащия го родител всяка четна, респ. – всяка нечетна седмица (събота и неделя) от месеца, а не всяка втора и четвърта, респ. – всяка първа и трета седмица (събота и неделя) от месеца) не осъществява както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така и специалните предпоставки по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК з адопускане на касационното обжалване. Това е така, защото въпросът по същността си се свежда до това, дали когато в месеца има и пети уикенд (събота и неделя), режимът на лични отношения да включва и него. Така поставеният въпрос изхожда изцяло от субективното виждане на жалбоподателя, че съдът е следвало да постанови още по-разширен режим, винаги включващ срещи с детето през седмица – включително в месеците, в които има и пети уикенд (събота и неделя). Въззивният съд е възприел по-различен подход, като в регулярните двукратни месечни срещи с преспиване (всяка втора и четвърта седмица от месеца) е включил, освен съботния и неделния ден, още и вечерта (от 16 ч.) на петъчния ден, с което тази част от режима също е изцяло съобразена с интереса на детето предвид конкретните обстоятелства по делото, което пък от своя страна е също в съотвествие, а не в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС. При това положение не са налице хипотезите нито на т. 1, нито на т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията, дадени с т. 2 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, като и самият жалбоподател не излага съображения формулираният от него въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а вместо това преповтаря оплакванията си за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК на тази част от въззивното решение. В тази връзка следва да се посочи и (както неведнъж е изтъквано в определения по чл. 288 от ГПК на ВКС, предвид разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационното обжалване.

Няма основание касационното обжалване да се допуска и по двата правни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателката-ответница Л. Б.. Първият от тях (от събраните писмени и гласни доказателства установява ли се по безспорен и категоричен начин, че ответницата е била принудена да напусне семейното жилище, поради психически и физически тормоз над нея от ищеца) предпоставя и изисква обсъждане на доказателствата по делото, с оглед установяването на конкретни релевантни за спора обстоятелства, поради което този въпрос е такъв по съществото на правния спор, а не съставлява материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който да обуслови допускането на касационното обжалване. Същото се отнася и за втория въпрос (упражнявайки физическа принуда, довела до напускането на семейното жилище, представлява ли виновно поведение от страна на лицето, което я упражнява), който освен това, видно и от формулировката му, е относим единствено към недопустимо обжалваната от ответницата част от въззивното решение относно вината за разсройството на брака между страните. При обсъждане на относимите доказателства по делото и на установените от тях обстоятелства, релевантни за защита интереса на детето, респ. – за постановяването на допустимо обжалваната част от въззивното решение, окръжният съд по никакъв начин не е констататирал, визираните в постановките на тези два въпроса „психически и физически тормоз“ и „физическа принуда“ от страна на ищеца спрямо ответницата, поради което тези въпроси не са и обуславящи правните изводи в обжалваното решение за постановяването на допустимо обжалваната от ответница част от въззивното решение – относно режима на лични отношения между детето и бащата.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая такива нито обективно се установяват – при служебно извършената от съда преценка, с оглед защита интересите на малолетното дете на страните, нито някой от двамата жалбоподатели сочи такива явни и тежки пороци на обжалваното въззивно решение, които да обусловят допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

В заключение, в процесуално допустимата му част касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касаторите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на жалбоподателите, тъй като постановеното въззивно решение е напълно съобразено с интересите на детето.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение