Определение № 26 от 27.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5064/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от Р. Р. А. и М. Ц. А., чрез адвокат В. В., срещу определение №275384/02.11.2021г. по ч.г.д.№3782/2020г. на Софийски градски съд, с което са потвърдени: разпореждане №268387/06.11.2019г. по г.д.№27143/2018г. на Софийски районен съд за връщане на подадената от касаторите въззивна жалба вх.№5145506/09.09.2019г. срещу постановеното по делото решение №197015/20.08.2019г. и разпореждане №281917/21.11.2019г. по г.д.№27143/2018г. на Софийски районен съд за оставяне без разглеждане на подадената от касаторите молба вх.№5190832/15.11.2019г. за възстановяване срока за заплащане на дължимата държавна такса по подадената въззивна жалба, по реда на чл.64 от ГПК. Твърди се, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон и e необосновано. При връчване на съобщението за оставяне на подадената въззивна жалба без движение са нарушени правилата на чл.46 от ГПК, тъй като същото не е връчено лично на ищците по делото, нито на упълномощен от тях представител. Искането е да се отмени въззивното определение и вместо него да се постанови друго, с което делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът „БАНКА ДСК“ АД, [населено място], с писмен отговор, чрез юрисконсулт В. М., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените в изложението въпроси са казуистични и не са от съществено значение за развитие на правото. Същите не отговарят на фактологията по спора, тъй като съобщението е връчено на процесуален представител на ищците, легитимирал се като такъв в хода на производството. По същество се твърди, че жалбата е и неоснователна. Връчването на съобщението е редовно – на пълномощник по делото, чието пълномощно не е оттеглено. Сочи се още, че атакуваното определение е правилно и в частта, с която е оставено без разглеждане искането с правно основание чл.64 от ГПК. Нито в молбата, нито в депозираната частна жалба страната е посочила кои са особените непредвидени обстоятелства довели до пропускане на срока за изпълнение на указанията. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Със същото искането за допускане на касационното обжалване се основава на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по следните поставени въпроси: 1/ Допустимо ли е връчване на указания за заплащане на държавна такса по въззивна жалба на лице, което не работи или сътрудничи в кантора на адвоката до когото е адресирана призовката? 2/ При наличие на изрично адвокатско пълномощно за депозиране на въззивна жалба, допустимо и валидно ли е връчване на лице, различно от адвоката, което не работи и не практикува на адреса на кантората? 3/ Относно задължението на съда да връчва съобщения на страна чрез пълномощника ѝ, когато има такъв и за последиците от връчване на призовки и съобщения на адрес, на който тя не пребивава. 4/ Преупълномощеният адвокат по делото пред първа съдебна инстанция има ли правомощия и валидно ли е връчването на указания за отстраняване на нередовност на депозирана въззивна жалба, когато към нея има приложено ново адвокатско пълномощно за представителство само по въззивната жалба и пред втора съдебна инстанция? Твърди се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с формираната съдебна практика по приложение на чл.46 от ГПК, обективирана в решение №64/09.06.2015г. по г.д.№5054/2014г. на ВКС, ІІ г.о. и решение №292/13.10.2014г. по г.д.№2938/2014г. на ВКС. В изложението е посочено още, че по поставените въпроси е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3, изр.1 от ГПК, тъй като до този момент ВКС не се е произнасял по тях. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил постановените от първостепенния съд разпореждания за връщане на подадената от жалбоподателите въззивна жалба и за оставяне без разглеждане на искането им по реда на чл.64 от ГПК. За да постанови този резултат съдът е приел следното: По отношение на разпореждането за връщане на подадената въззивна жалба съдът е приел, че разпореждането за оставяне на жалбата без движение и за даване указания за отстраняването им е редовно връчено на ищците на 24.09.2019г. на посочения от тях съдебен адрес по смисъла на чл.39, ал.1 от ГПК. Връчването е извършено на техен пълномощник от същия адрес – адвокат И. Т., съгласно представеното по делото пълномощно /л.191/. С последното адвокат В., като процесуален представител на Р. Р. А. и М. Ц. А. /л.12/ е преупълномощила адвокат И. Т. да представлява ищците в производството. Правото на адвокат В. да преупълномощава други адвокати /пълномощници/, включително и с правата по чл.34, ал.2 и ал.3 от ГПК до окончателното приключване на делото във всички инстанции, е в рамките на предоставената ѝ представителна власт, учредена с пълномощното от 12.03.2018г. Нередовността на въззивната жалба не е отстранена в определения от съда срок, поради което законосъобразно е приложена предвидената в чл.262, ал.2, т.2 от ГПК последица за връщане на жалбата. По отношение на разпореждането с което е оставено без разглеждане искането на Р. Р. А. и М. Ц. А. по реда на чл.64 от ГПК за възстановяване срока за изпълнение на указанията за отстраняване констатираната нередовност на въззивната им жалба, съдът е приел, че по своето същество депозираната молба представлява жалба срещу разпореждането за връщане на подадената от молителите въззивна жалба. Посочената в молбата правна квалификация – чл.64 от ГПК не обвързва съда, а изложените в нея доводи и твърдения са напълно идентични на тези по вече подадената частна жалба. В молбата не са наведени никакви различни или допълнителни твърдения, поради което втората частна жалба се явява без предмет. При тези съображения атакуваните разпореждания са потвърдени. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Първите два поставени в изложението въпроса не са включени в предмета на спора и не са обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. Последните са свързани с направената от съда преценка за редовността на връченото по реда на чл.39 от ГПК съобщение на процесуален представител на ищците, на посочения по делото съдебен адрес, а не при приложение на правилата на чл.46 от ГПК. При наличие на посочен съдебен адрес в седалището на съда или пълномощник, връчването задължително се извършва на това лице или на пълномощника, а връчването на представител се смята за лично връчване /чл.45 от ГПК/. Третият и четвъртият въпроси осъществяват общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.281, ал.1 от ГПК, но по тях не е осъществено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 – противоречие с практиката на ВКС. В атакуваното определение съдът е приел, че съобщението е изпратено на съдебния адрес на жалбоподателите и е надлежно връчено на намерения на адреса колега на процесуалния представител на страните – адв.И. Т., която е и преупълномощена за процесуалното им представителство, на същия адрес /чл.51 от ГПК/. По делото липсва оттегляне на преупълномощаването, включително и с приложеното към въззивната жалба пълномощно. За пълнота на изложението следва да се посочи, че съдебният акт е постановен в съответствие с формираната практика по приложение на чл.39 от ГПК, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. От друга страна, в представеното към жалбата изложение липсва точно и ясно посочване на правния въпрос от касационните жалбоподатели, който е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело по отношение на обжалваното определение в частта, с която е потвърдено разпореждането за оставяне без разглеждане на депозираната от касаторите молба с правно основание чл.64 от ГПК. Върховният касационен съд не е длъжен да извежда въпроса от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Предвид горното съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане, Р. Р. А. и М. Ц. А. следва да бъдат осъдени да заплатят на „БАНКА ДСК“ АД, [населено място] сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за разглеждане на делото пред настоящата инстанция, определено по реда на чл.25а, ал.2 от Наредба за заплащането на правната помощ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,