Определение № 45 от 03.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 24/2009 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба от К. В. „З” против Определение № 509 от 07.08.2008 г. на Пловдивски апелативен съд по ч. гр. д. 690/2008 г., потвърждаващо Определение № 16 от 06.06.2008 г. на Старозагорски окръжен съд по гр. д. 957/2008 г., с което се отхвърля молбата на В. „З” – гр. С. срещу Т. Д. Д. да му заплати съдебни и деловодни разноски за възнаграждение на един ангажиран адвокат – повереник по делото в размер на общо 1100 /хиляда и сто/ лева като неоснователна и недоказана. В частната жалба В. „З” поддържа, че определение № 509 от 07.08.2008 г. на Апелативен съд Плодвив е незаконосъобразно. Изтъква доводи, че към датата на сключване на договора за правна помощ не е била уведомена, че по делото е постъпила молба, с която се оттегля исковата молба и е направила разноски за ангажиране на адвокатска защита преди прекратяване на делото. С изложение на основанията относно допустимостта на касационното обжалване твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуален въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона. Ответниците по касационната частна жалба поддържат, че определението не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал. 1 от ГПК и не подлежи на обжалване по този ред. Поддържат също, че жалбата е просрочена. При преценка на редовността и допустимостта на жалбата, ВКС, състав на III г.о. приема, че частната касационна жалба следва да бъде допусната до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, на обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства, или се прегражда тяхното развитие. Според т. 6 на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, което запазва действието си и при новата уредба, на касационно обжалване подлежи и определението по чл. 248, ал. 3 ГПК. Въззивният съд неправилно постановява, че определението не подлежи на обжалване и преписи на страните не са връчени. Във връзка с това настоящият състав приема, че жалбата е подадена в срок. Жалбата отговаря на изискванията на чл.275, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 260 от ГПК и чл. 261 от ГПК. Осъществена е процедурата по чл. 263, ал. 1 ГПК. На основание чл. 19 от ТДТССГПК по сметка на ВКС е внесена такса в размер на 15 лева. Въззивният съд се е произнесъл по съществен въпрос – относно правото на ответника да му бъдат присъдени разноските и в случай на прекратяване на делото /чл. 64, ал. 3 от ГПК /отм/, който е от значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Разгледана по същество частната касационна жалба е неоснователна. С искова молба вх. № 102 от 03.01.2008 г. Старозагорският районен съд е сезиран с иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД. С писмена молба вх. № 184 от 04.01.2008 г. на основание чл. 119, ал. 1 ГПК /отм./ исковата молба е оттеглена. С определение № 25 от 03.01.2008 г. производството е прекратено и делото е изпратено на Старозагорски окръжен съд по подсъдност. С определение № 13 от 18.04.2008 г. производството по гр.д. 957/2008 г. на Старозагорски окръжен съд е прекратено поради оттегляне на иска. На 15.01.2008 г ответната кооперация В. „З” – гр. С. е сключила с адвокат – повереник договор за правна защита и съдействие № 020029/15.01.2008 г. за сумата от 1100 лева. Към тази дата искът по гр. д. 957/2008 г. е бил оттеглен. Поради това, направените от касатора разноски за адвокатска защита са платени без основание. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,