Определение № 442 от 23.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2008/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. А. Г. срещу решение от 20.01.2020 г. по в.гр.д.№ 259 от 2019 г. на Окръжен съд- Монтана, с което е потвърдено решение № 133 от 30.05.2019 г. по гр.д.№ 1618 от 2016 г. на Районен съд-Лом за отхвърляне на следните искове:

1. предявения от Е. А. Г. срещу А. К. Г. и М. К. Г. иск с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазените части на Е. Г. от наследствата на родители й А. Г. Г. и М. И. Г.;

2. предявения от Е. А. Г. срещу А. К. Г. и М. К. Г. иск за прогласяване на нищожност на основание чл.76 ЗН на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № .... от 19.05.1995 г.;

3. предявения от Е. А. Г. срещу А. К. Г. и М. К. Г. иск за прогласяване на нищожност на основание чл.76 ЗН на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ... от 11.01.1996 г.;

4. предявения от Е. А. Г. срещу А. К. Г., М. К. Г. и Р. И. С. иск за прогласяване на нищожност на основание чл.76 ЗН на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № ... от 31.08.2011 г. и

5. предявения от Е. А. Г. срещу А. К. Г. и М. К. Г. иск за делба на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ........... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № 18-5 от 26.01.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], обл.М., [улица], с площ от 331 кв.м., заедно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ............ с площ от 93 кв.м. и постройка на допълващо застрояване с идентификатор ............. с площ от 33 кв.м.

Касаторката счита, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, неправилно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Счита, че обжалваното решение противоречи на посочена от нея практика на ВКС /Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по тълк.д.№ 3 от 2013 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д.№ 1218 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 183 от 17.01.2020 г. по гр.д.№ 942 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 134 от 28.11.2019 г. по гр.д.№ 2604 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о./ по следните правни въпроси:

1. Необходимо ли е наследството да бъде прието по опис, когато правото на възстановяване на запазената част от наследството се упражнява спрямо наследници по закон ?

2. Длъжен ли е въззивният съд съгласно чл.269 ГПК да се произнесе по правилността на обжалваното решение в рамките на заявените основания и може ли да се произнася по незаявено основание- в случая неприемането на наследствата по опис ?

Освен това, счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следния въпрос:

3. Допустимо ли е приложението на определения в чл.342 ГПК по-дълъг спрямо чл.131 ГПК срок за упражняване на процесуални права, при защита срещу други, различни от иска за делба искове, които са обективно съединени с иска за делба ?

В писмен отговор от 26.06.2020 г. ответницата по жалбата М. К. Г. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Окръжен съд- Монтана да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото разноски.

Останалите ответници А. К. Г. и Р. И. С. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба, съединен с искове по чл.30, ал.1 ЗН и чл.76 ЗН, което подлежи на касационно обжалване.

За да постанови решението си за отхвърляне на предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че искът по чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазените части на ищцата Е. А. Г. от наследствата на родителите й А. Г. Г. и М. И. Г. е погасен с изтичането на 5-годишен давностен срок от откриване на наследствата: наследството на М. Г. е открито на 03.07.1996 г., наследството на А. Г. е открито на 09.02.2006 г., а искът е предявен едва през 2016 г. Счел е, че това възражение за погасителна давност не е преклудирано с изтичането на срока за отговор на исковата молба, а е направено своевременно в първото по делото заседание: в съответствие с разпоредбата на чл.342 ГПК, която е специална процесуална норма, определяща в делбеното производство по-късен преклузивен срок за предявяване на възраженията на страните. Независимо от горното първоинстанционният съд е счел, че ищцата не е доказала, че запазената й част от наследството е накърнена, тъй като наследството на А. Г. не се изчерпвало само с делбения имот. Напротив, по делото имало доказателства за други притежавани от наследодателя А. Г. имоти /1/2 ид.ч. от магазин и земеделски земи/, чиято стойност не била определена. Поради неоснователността на иска по чл.30, ал.1 ЗН, съответно за неоснователни са приети и исковете за делба и по чл.76 ЗН.

За да потвърди това решение на първоинстанционния съд, въззивният съд е разгледал твърденията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада и разпределението на доказателствената тежест. Отбелязал е, че според него, такива процесуални нарушения не са допуснати от първоинстанционния съд. Приел е, че дори и да се приеме, че първоинстанционният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест /относно това кой следва да докаже, че в наследството на А. Г. има и други имоти и стойността на тези имоти/ и че неправилно е разгледал и се е произнесъл по възражението за давност /което според ищцата е било преклудирано/, въззивната жалба пак не би могла да бъде уважена поради следното: Искът по чл.30, ал.1 ЗН бил неоснователен, защото ищцата не била приела наследството на родителите си по опис. Тъй като тя упражнявала правото си да иска възстановяване на запазените си части от наследствата на родителите си срещу лица, които не са от кръга на наследниците на родителите й А. Г. и М. Г. /спрямо А. Г. и М. Г., които не били наследници на А. и М. Г., тъй като са се отказали от наследството на баща си К. Г./, ищцата е следвало да приеме наследството на родителите си по опис.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение налице са посочените от касаторката основания за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд- Монтана по втория и третия поставени въпроси:

По втория правен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд съгласно чл.269 ГПК да се произнесе по правилността на обжалваното решение в рамките на заявените основания и може ли да се произнася по незаявено основание- в случая неприемането на наследствата по опис ?/ е налице противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената от касаторката практика ва ВКС- решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 134 от 28.11.2019 г. по гр.д.№ 2604 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о. В противоречие с тази практика въззивният съд въобще не се е произнесъл по някои от съдържащите се във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение: например по довода, че възражението на ответниците за изтичане на погасителна давност за предявяване на иска по чл.30, ал.1 ЗН не е следвало да бъде разглеждано, тъй като е преклудирано- направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба.

Третият поставен въпрос /Допустимо ли е приложението на определения в чл.342 ГПК по-дълъг спрямо чл.131 ГПК срок за упражняване на процесуални права, при защита срещу други, различни от иска за делба искове, които са обективно съединени с иска за делба ?/ е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е от значение за правилното разрешаване на спора: защото уважаването или отхвърлянето на иска по чл.30, ал.1 ЗН зависи от това дали е следвало да се приеме за разглеждане възражението за изтекла погасителна давност за предявяването на този иск, предявено от ответниците в първото по делото съдебно заседание, след изтичане на срока за отговор на исковата молба. По този конкретен въпрос няма съдебна практика и има неяснота в закона, поради което произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Неоснователно е твърдението на ответницата М. Г. в отговора на касационната жалба, че по въпроса има практика на ВКС. Посочените от нея решения на ВКС /решение № 124 от 19.06.2015 г. по гр.д.№ 620 от 2015 г. на ВКС, ГК, първо г.о. и решение № 311 от 04.01.2012 г. по гр.д.№ 503 от 2011 г. на ВКС, ГК, второ г.о./ не дават отговор на конкретния въпрос: дали преклузивният срок за предявяване на възражение за погасяване по давност на иска по чл.30, ал.1 ЗН, който е съединен за общо разглеждане с иск за делба, е съгласно чл.131 ГПК до изтичане на срока за отговор на исковата молба или съгласно чл.342 ГПК до първото по делото съдебно заседание.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Окръжен съд- Монтана следва да бъде допуснато.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.