Определение № 2789 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1235/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 235/22.12.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 440/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна в частта, с която е потвърдено решение № 489/05.05.2025 г. по гр. д. № 1100/2024 г. на Окръжен съд – Варна и прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Г. Н. Т. сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпления по чл. 252, ал. 2, пр. 2, вр. с ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, чл. 253, ал. 4 и чл. 172а, ал. 1 НК, по които лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 918/2021 г. на Окръжен съд – Варна. Обезщетението е присъдено със законна лихва от 03.07.2023 г. до окончателното му заплащане. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай; и как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди се противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/1968 г.; т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Ответната страна по жалбата – Г. Н. Т., представлявана от адв. А. Ж., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. В срока за отговор е подадена насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 30 000 лв. до предявения размер от 75 000 лв. Твърди се, че в тази част въззивното решение е незаконосъобразно. В изложението си страната сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за критериите, имащи значение за определяне на справедливия размер обезщетение за неимуществени вреди. Бланкетно се релевират и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени в законоустановените срокове, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищцата неимуществени вреди. Посочено е, че на 09.04.2013 г. срещу Б. В. А. и Г. Н. Т. е било образувано ДП № 70/2013 г. по пр. пр. № 106/2013 г. на Окръжна прокуратура – Варна, като на 23.04.2013 г. е извършено изземване с разрешение на съдия от ОС – Варна в жилището, в което лицата са живели и ползвали, като са иззети множество документи, както и електронна техника. С постановление за привличане на обвиняем 10.02.2016 г. по ДП № 181/2017 г. по описа на ОСО при ОП – Варна, предходен № 70/2013 г., ищцата е привлечена в качеството на обвиняема за престъпления по чл. 252, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, чл. 253, ал. 4, пр. 1 и по чл. 172а, ал. 1 НК, като е последвал разпит в качеството й на обвиняема. По внесения срещу Г. Т. обвинителен акт е образувано нохд № 1252/2018 г. на ОС - Варна, по което са проведени общо 12 съдебни заседания. С присъда № 12/02.10.2020 г. ищцата е призната за невиновна и е оправдана по повдигнатите обвинения. По протест на прокуратурата присъдата е отменена с решение № 78/20.08.2021 г. по внохд № 17/2021 г. на Апелативен съд – Варна и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанциония съд. След връщане на делото на първоинстанционния съд е образувано нохд № 918/2021 г. на ОС – Варна, по което са проведени общо 8 съдебни заседания и по всички обвинения срещу ищцата е постановена оправдателна присъда № 41/08.07.2022 г. По обвинението по чл. 172а, ал. 1 НК съдът е обявил, че деянието представлява административно нарушение, но не налага наказание поради изтекъл давностен срок. С присъда № 10/24.11.2022 г. по внохд № 304/2022 г. по описа на Апелативен съд – Варна и с решение № 241/03.07.2023 г. по к. н. д. № 73/2023 г. на ВКС, III н. о., е потвърдена оправдателната присъда спрямо Т.. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е взел предвид, че срещу ищцата е повдигнато обвинение за извършени три престъпления, две от които тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; че в резултат на воденото наказателно производство и дългият период, през който то е продължило (над 7 години), тя е преживяла негативни емоции и стрес, надвишаващи обичайните и с висок интензитет, още повече с оглед напредналата й възраст (родена през 1947 г.) и разгласата на случая в медиите. Същевременно е отчетено, че спрямо Т. е била взета най-леката мярка за неотклонение - „подписка“ (само за периода 10.02.2016 г. - 26.09.2017 г.), както и че не е установено наказателното производство да е довело до трайни увреждания на психиката на ищцата. В заключение, обсъждайки всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, установяващи вида и интензитета на претърпените от Г. Т. морални вреди, както и социално-икономическата обстановка в страната в периода 2016 г. – 2023 г., съдът е счел, че справедливото и достатъчно обезщетение възлиза на сумата 30 000 лв., до който размер следва да се уважи претенцията. Искът за разликата до 75 000 лв. е приет за неоснователен и недоказан. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на касационната жалба. Поставените от касатора въпроси са релевантни и обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВС и ВКС (ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК, множество решения на състави на ВКС – напр. решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о., решение № 42/22.02.2013 г. по гр. д. № 854/2012 г., ІІІ г. о., решение № 95/23.04.2014 г. по гр. д. № 5805/2013 г., ІІІ г. о., решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г., IV г. о., решение № 60/13.04.2018 г. по гр. д. № 2611/2017 г., ІV г. о. на ВКС и др.), която приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят. Предвид това, обжалваното решение не противоречи, а съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК) и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Самото осъждане за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното (вж. - решение № 163/01.07.2016 г. по гр. д. № 411/2016 г., ІV г. о., решение № 95/29.04.2015 г. по гр. д. № 5462/2014 г., ІІІ г. о. и цитираните в тях други актове по същия въпрос). Несъгласието на жалбоподателя с обсъждането и анализа на доказателствата, извършени от въззивния съд и с крайния резултат по делото, касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. С оглед изложеното, не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускането на касационния контрол. В този случай, съгласно правилото по чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба на Г. Т. не следва да бъде разглеждана и разноски за защитата и изготвянето й не се дължат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение