Определение № 133 от 16.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1285/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ АД, подадена чрез процесуален пълномощник, против решение № 159 от 16.02.2024 г. по в. гр. д. № 1226/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, ХІV състав в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 216 от 21.07.2022 г., постановено по гр. д. № 409/2021 г. на Монтанския окръжен съд, като краен резултат касаторът е осъден на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на М. Ц. Б. застрахователно обезщетение в размер на 25 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 15.12.2021 г., за причинените й при ПТП на 19.09.2021 г. неимуществени вреди. В касационната жалба се излага, че въззивното решение страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и е необосновано. Оплакванията са, че съдът неправилно не е съобразил доказания обективен принос на увреденото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД (както поради липсата на правилно поставен обезопасителен колан, така и заради непровеждане на рехабилитация в пълен обем и липса на лечение на дегенеративните заболявания на ищцата, което е удължило възстановителния процес), освен това е определил необосновано и прекомерно завишен размер на обезщетението, несъответстващ на изискването за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. По подробни съображения се моли обжалваното решение да бъде касирано и предявеният иск да бъде отхвърлен или евентуално ВКС да редуцира обезщетението с 50 %, при отчитане на адекватното съпричиняване на вредоносния резултат. Претендират се разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси, по които се моли да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?“; 2. „Следва ли да се отчете 50 % съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на главно и пълно доказване по делото нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пътник в лек автомобил, изразяващо се в нарушаване на правилото на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, поради пътуване в МПС без поставен предпазен колан, въпреки че МПС е оборудвано с такъв, което нарушение пряко и непосредствено е довело до настъпване на вредоносните последици, а именно – на телесни увреждания от ПТП, и са били преимуществено причина за настъпването на същите?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл. 236, ал. 2, вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК?“ Касаторът релевира и самостоятелното основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Против касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на М. Ц. Б., съдържащ подробно становище за недопускане на исканото обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е приел следното във връзка със спорния предмет: Съобразно приетата СМЕ, при произшествието ищцата е получила мозъчно сътресение без открита вътречерепна травма и счупване на десния глезен, което първоначално е било фиксирано чрез гипсова имобилизация и в последствие оперирано с поставяне на два винта. Понастоящем е установено костно срастване и възстановяване движението на глезена. Възстановителният период е продължил два месеца, като проведеното лечение предполага понасяне на болки, а такива периодично се проявяват по време на следоперативния период и при активни физически натоварвания. За временната нетрудоспособност от един месец е издаден болничен лист. От гласните доказателства за състоянието на ищцата след инцидента се установява, че тя се оплаквала от главоболие, а слънчевата светлина и телевизорът я дразнели. Фрактурата в глезена довела до дълъг оздравителен период от 5 месеца, като ищцата търпяла болки и около месец и половина вземала обезболяващи медикаменти. Към момента болките са инцидентни - при промяна на метеорологичните условия. Непосредствено след операцията ищцата се движела с помощно средство (патерици), което налагало да бъде подпомагана в ежедневните битови дейности; сега има белег, от който се притеснява да ходи с пола. След обсъждане и анализ на горните доказателства и кредитиране на експертното заключение относно продължителността на възстановителния период съставът на въззивния съд е приел, че за последиците от телесните увреждания се полага обезщетение от 25 000 лв., което не подлежи на редуциране поради възражение за принос. Съдът е обсъдил установения от вещите лица механизъм на ПТП, според който ударът върху лекия автомобил, в който е пътувала ищцата, е бил страничен и е предизвикал въртеливо движение. При този тип съприкосновение между превозни средства, коланът на пътуващите не изпълнява цялостно защитната си функция - да скрепи тялото плътно към седалката. Крайниците и главата при това движение остават свободно подвижни, наличието на колан не може да предотврати тяхното съприкосновение с части от интериора на купето. По посочените съображения съдът е приел, че възражението за принос поради неизползван колан не е доказано – застрахователят, чиято е доказателствената тежест, не е установил, че и при наличие на поставен колан ищцата е щяла да избегне или минимизира травмите в областта на главата и в зоната на крака. Възражението, че ищцата не е провеждала надлежна рехабилитация също е намерено за недоказано, тъй като по делото не се установява такава да е била предписана и съзнателно неизпълнена от пострадалата. В заключение съставът на въззивния съд е посочил, че размерът на дължимото обезщетение от 25 000 лв. е съобразен с възрастта на ищцата, времето за лечение, вида и характера на лечебно - възстановителните процедури, преживения от нея и установен от свидетелските показания стрес, страх, неудобства, останалия белег с притесняващ ефект, както и с принципа на справедливост, застрахователните лимити (като част от относимите по чл. 52 ЗЗД критерии), съдебната практика по подобен вид дела и обществено икономическата обстановка към датата на събитието - 19.09.2021 г. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка, по следните съображения: По поставения първи материалноправен въпрос е налице многобройна практика по чл. 290 ГПК, на която въззивното решение не противоречи, тъй като съдът при определяне размера на обещетението е съобразил както лимита на отговорност на застрахователя съгласно чл. 492 КЗ (който плавно, но неизменно се покачва), така и обществено-икономическите условия в страната, като по-подробното обсъждане на тези елементи от съвкупността от критерии по чл. 52 ЗЗД не би довело до по-благоприятен за касатора резултат. Вторият въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касае единствено правилността на даденото разрешение по конкретния казус. Според задължителните указания на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, обосноваността и правилността на въззивното решение са извън предмета на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това съобразно трайноустановената практика на ВКС при ПТП доказването на нарушението на правилата за движение по пътищата не е достатъчно, за да обуслови наличието на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а е необходимо да се проследи дали е налице пряка причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и причинените вреди. В случая съставът на въззивния съд, основавайки се на експертното заключение, е приел, че такава връзка не се установява по безспорен и категоричен начин, поради което формулираният от касатора въпрос не съответства и на изразената в обжалванвото решение правнорелевантна воля. Процесуалноправният въпрос за задълженията на въззивния съд при постановяване на акта му по същество също не се преценява като разрешен в противоречие с посочената практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съставът на въззивния съд е изложил собствени мотиви по предмета на спора, имайки предвид както възраженията на застрахователя, така и събраните във връзка с тях доказателства, които са надлежно обсъдени и анализирани. Всъщност поставеният въпрос е израз на оплакването на касатора за неправилност на формираните в решението изводи за липса на съпричиняване на вредоносния резултат, но както се посочи и по-горе, приетото от съда във връзка с чл. 51, ал. 2 ЗЗД е в съответствие с практиката на ВКС по приложението на правната норма, вкл. досежно обосноваване на преценката за наличие или липса на принос. Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК (мотивирана с „високото“ по размер обезщетение и неотчитане на „доказан“ принос в значителен размер), доколкото от мотивите на обжалвания съдебен акт не се установява нито превратно прилагане на закона от страна на съда, нито допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика. В заключение съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не е налице приложното поле на касационното обжалване, поради което и