Определение № 3097 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2465/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3737/15.04.2024 г. на „Уестинкорпорейтид“ ЕООД, гр. София, представлявано от управителя С. К. П., чрез адвокат П. С., срещу въззивно решение № 68/24.02.2024 г. по в. гр. д. № 739/2023 г. на Софийски окръжен съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустим ли е избор от страна на съда в поредността на разглеждането на възраженията на ответниците спрямо доказване на исковата претенция, и то така, че да елиминира възраженията на ищеца спрямо възраженията на ответниците, т. е. ищецът не може да придобие на основание чл. 79, ал. 1 ЗС собствеността, поради това че ответникът не е изгубил собствеността на основание чл. 99 ЗС; 2. Съставлява ли правопогасяващо или правоизключващо давностното владение възражение на невладеещия собственик за наличие на възникнало право на собственост чрез правна сделка без разглеждане на владението по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС; 3. По какъв начин следва да се разглеждат от съда доказателствата и възраженията на ответниците и възраженията на ищеца срещу възраженията на ответниците, след като вътрешнопроцесуалният ефект от последователността на разглеждане на ищцовата претенция и след това на възраженията на ответниците определя материалноправния ефект на съдебното решение; 4. Нарушени ли са принципът на равнопоставеност на страните и установяване на истината, когато се приема, че ако възраженията на ответниците се считат за основателни, то не следва да се разглеждат възраженията на ищеца срещу възраженията на ответниците, както и разглеждане на провеждането на главно и пълно доказване на ищцовата претенция; 5. Установяването на владение следва ли да е само на правно основание, или може да се установи с едностранните действия по завладяване, както и двустранни отношения между владелеца и собствениците на имота; 6. От значение ли са за владението установените между страните отношения. Ако такива са наведени, твърдени и доказани, следва ли да се обсъдят от съда; 7. Упражняването на фактическата власт и демонстрацията на своене следва ли да бъдат съобразени с особеностите на самия имот, с неговия вид, предназначение и начин на ползване; 8. Действията на отблъскване на владението, с оглед конкретните отношения между страните, следва ли да бъдат демонстрирани по начин, който да стигне до и да е ясен за владелеца /ищеца/, че невладеещите собственици отблъскват неговото владение. И ако такъв е демонстриран, има ли значение дали е след изтеклия 10-годишен срок на давностното владение и след заявено желание за уреждане на отношенията. Имат ли значение за прекратяване на вече придобитото давностно владение; 9. Следва ли собственикът да отблъсне започналото владение по начин, който да е недвусмислен за владелеца, че прекъсва владението. Следва ли това отблъскване да е по смисъла на чл. 116 ЗЗД вр. чл. 84 ЗС; 10. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и според действителния им смисъл, да съобрази доводите страната, сочени във въззивната жалба, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема, и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателства за тях; 11. Съставлява ли начало на писмено доказателство относно нищожността на договора за покупко-продажба на недвижимия имот между А. К. и О. Т. - постановлението за възлагане с посочване на цената, която е формирана въз основа на оценка на пазарната стойност на имота; Ответниците по касация А. С. К. и С. Н. К., [населено място], чрез адвокат Р. П., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата по същество. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 183 от 02.08.2023 г. по гр. д. № 573/2022 г. на Районен съд – Ихтиман, с което са отхвърлени предявените от „Уестинкорпорейтид“ ЕООД срещу А. С. К. и С. Н. К. установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че „Уестинкорпорейтид“ ЕООД е собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност на следния недвижим имот: изоставена нива, с площ 19,300 дка, седма категория в местността „П.“, [населено място], [община], съставляващ имот № * по картата на землището, при граници на имота по актуална скица: имот № *– полски път на [община], имот № * - водоем на Държавата; имот № * - нива на Земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, имот № * – полски път на [община], имот № * – индивид. застр. на И. К. С. и др.; имот № * - инд. застр. на П. Л. С., имот № * - индивид. застр на И. К. С.; имот № * - индивид. застр на К. Т. К., имот № * - изоставена нива на „Уестинкорпорейтид“ ЕООД, имот № * – изоставена нива на „Уестинкорпорейтид“ ЕООД, имот № *- изоставена нива на Б. М. К.. Въззивният съд е приел за установено, че с постановление за възлагане от 05.08.2011 г. на О. Т. е възложена изоставена нива с площ от 19,300 дка, представляваща имот с пл. № * с идентификатор *** по КККР, находящ се в землището на [населено място], [община], местността „П.“, собственост на длъжника „Уест Лигъл“ ООД. За безспорно е прието, че към м. август 2011 г. О. Т. е работил при ищцовото дружество на длъжността „шофьор“. На 14.11.2013 г. трудовият му договор е прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пред. второ КТ. Към тази дата ищецът е дължал на Т. 13 157, 91 лева, представляващи неизплатени трудови възнаграждения в периода 01.01.2012 г. до 01.11.2013 г. От приетите по делото разходни касови ордери съдът е установил, че „West Cash” е заплатило на Т. съответно: 1501,50 лева, с посочено основание „заплащане на задатък по публична продан“; 23 600 лева, с посочено основание „доплащане на цена по публична продан“; 650 лева, с посочено основание „данък за възмездно придобиване на недвижим имот в [населено място]“. Впоследствие с договор от 24.07.2014г. за покупко-продажба от 2014 г. О. Т. е прехвърлил на ответника А. К. правото на собственост върху процесния имот срещу 1000 лева. Към датата на сключване на договора за покупко-продажба А. К. се е намирала в граждански брак с трето за процеса лице, след смъртта на което наследници по закон са ответниците – А. К. като преживяла съпруга и С. К. като негов син. Съдът е приел за установено също, че с договор за покупко-продажба на недвижим имот от 30.12.2013 г. ищецът, действащ чрез управителя Б. Е. К., е прехвърлил на трето за процеса лице - Б. И. Л., правото на собственост върху двадесет и шест недвижими имота (в цялост или в идеални части), представляващи ниви и ливади или идеални части от такива, находящи се в землището на [населено място], [община]. Установено е, че в съседство с процесния имот се намират общо 46 поземлени имота (земеделски земи - ниви и ливади), собственост на следните юридически лица - „Рила Уелнес енд спа“ АД, „Оран Дивелъпмънтс“ ООД, „Ди енд ем Кънстръкшън“ ООД, „Лендски“ ООД, „Сота Кънстракшън“ ООД, „Съртъс“ ЕООД, управител /член на съвета на директорите/ на които е Б. Е. К.. Управител на „Оран Дивелъпмънтс“ ООД е ищецът „Уестинкорпорейтид“ ООД. Съдът е констатирал, че процесният имот е част от земите, за които се отнасят извършените технически изчисления свързани с представени по делото писма и проект от 10.05.2013 г. за изграждане на Соларен парк „Пчелин“ и инвестиционен проект за развитие на спа-курорт. Разпитани са свидетелите Б. К. и Д. Л., които сочат, че „Уестинкорпорейтид“ ЕООД е имало намерение да придобие недвижими имоти в землището на [населено място], за да реализира свой инвестиционен проект. Един от имотите, които ищцовото дружество, чийто управител бил К., искало да придобие, бил процесният, собственост на трето дружество – длъжник по изпълнително дело, законен представител на което бил отново свидетелят К.. Тъй като той нямал право да участва в публичната продан, помолил О. Т., който към този момент е работел при него, да вземе участие вместо него. Свидетелкато Л., главен счетоводител на ищеца, е оформила документите, удостоверяващи предаването на паричните суми на О. Т. за участие в публичната продан. В периода след 2011 г., а и преди това, свидетелят К. е търсил инвеститори за земите, които дружествата, представлявани от него, са придобивали в този район, включително и за процесния имот, като нееднократно е водел някои от тях на място. Свидетелите Б. М. и М. Г. са посочили, че през лятото на 2017 година ответникът А. К. заедно със свидетеля М. са посетили имота, който не е бил ограден, с идеята да реализират общ проект за построяване на къщи за гости. Впоследствие свидетелят М. е посетил имота още няколко пъти, за да организира почистването му и да осигури възможност то да бъде измерено от геодезист. През лятото на 2022 г. свидетелят Г., брокер на недвижими имоти, е намерил купувач за процесния имот, но седмица преди датата, определена за сключване на договор, с него се е свързала адвокат П. С., представител на ищеца, и е предложила да купи имота. Имотът бил неподдържан от дълги години, като в него имало саморасли дъбови дървета. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е направил извод, че към 05.08.2011 г. ищецът не е доказал наличието на фактическа власт върху имота, собственост на длъжника по изпълнението „Уест лигъл“ ООД и предмет на публична продан, приключила с постановление за възлагане от тази дата. Посочено е, че след влизане в сила на постановлението за възлагане проданта се стабилизира и може да бъде атакувана само по исков ред и основанията предвидени в чл. 496, ал. 3 ГПК, на които ищцовото дружество не се е позовало. Постановлението за възлагане е влязло в сила на 31.08.2011 г., в който момент купувачът О. Т. е придобил правото на собственост върху процесния имот. Доводът на ищцовото дружество, че посоченото постановление е вписано едва през 2013 г., няма отношение към настъпването на вещно-прехвърлителния ефект, доколкото вписването има оповестително действие. За неотносими към спора са приети и възраженията относно липсата на извършен въвод във владение, тъй като необходимостта от извършването му е предпоставена от случаите, в които купувачът не е допускан в закупения имот, съответно е безпредметно извършването му, когато достъпът не е ограничен. Прието е, че със сключването на договора за покупко-продажба през 2014 г. О. Т. валидно се е разпоредил в полза на ответника А. К. и съпруга й с правото на собственост върху процесния имот. Ищецът е навел възражения за нищожност на сделката поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и поради абсолютна симулация. Съдът е посочил, че доказателства в подкрепа на тези твърдения не са ангажирани, поради което тези възражения за неоснователни. В заключение е прието, че събраните по делото доказателства не установяват А. К., а след смъртта на съпруга й и ответникът С. К., да са изгубили правото на собственост върху процесната земя. По делото не е доказано ищецът да е установил фактическа власт върху имота. Извършваните епизодични посещения в неоградения имот от законния представител на дружеството – свидетеля К., както и изработката на инвестиционни проекти за имота, нямат характер на едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира първоначално срещу О. Т., а след 24.07.2014 г. срещу купувачите по договора за продажба, намерението именно у ищеца да придобие имота за себе си. Безспорно е по делото, че в съседство с процесния имот се намират още около 40 имота, собственоскт на дружества, свързани и управлявани от К., поради което и посещенията на последния не могат да се свържат с намерение за своене от страна на дружеството – ищец, на процесния имот. При тези съображения съдът е приел, че ищецът не е извършил фактически действия, характеризиращи се като владение по чл.68, ал. 1 ЗС, поради което твърдяното придобивно основание не е доказано. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност чл. 288 ГПК. Първите четири и десетият от поставените въпроси не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване. Те са свързани със задължението на въззивния съд, при формиране на правните си изводи по предмета на спора, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Приел е, че възраженията за нищожност на сключената придобивна сделка между О. Т. и ответницата А. К. поради противоречие със закона, заобикалянето му или абсолютна симулация, са недоказани. Следва да се посочи, че в ГПК не е предвидена изрична поредност за разглеждане на направените от страните възражения, поради което съдът е длъжен да ги разгледа в поредността, която се установява от тяхното естество. Нарушаването на тази поредност само по себе си обаче не води до неправилност на решението, освен в случаите когато някое от възраженията е било игнорирано от съда или свързаната с него норма не е била приложена правилно. Пространно касаторът е изложил аргументи относно несъгласието си с фактическите констатации относно правнорелевантните факти и оценката за тяхното значение на въззивния съд, но сочените доводи не могат да обосноват допускане на касационното обжалване по така поставените въпроси. Петият, шестият, седмият, осмият и деветият въпроси също не предпоставят допускане на касационно обжалване. Така поставени от касатора, те засягат правилността на обжалваното решение, доколкото са относими към съществуването, съответно несъществуването, на спорното материално право, каквато преценка не може да бъде направена в производството по допускане на касационно обжалване. Следователно, тези въпроси не представляват общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те са по съществото на спора и отразяват оплакванията на касатора за неправилност на решението поради необоснованост, вследствие на неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Преценката за правилност на тези изводи изисква извършването именно на такъв анализ, което е недопустимо настоящото производство по селекция на касационните жалба. Въззивният съд е приел, че не е установен обективният елемент /corpus/ от фактическия състав на владението, поради което и давностният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е започнал да тече, за да бъде осъществен твърденият придобивен способ. В установената практика на ВКС /решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г., I г.о., решение № 50094/21.10.2022 г. по гр.д. № 4321/2021 г., II г.о. / е прието, че упражняваната фактическа власт следва да бъде постоянна, непрекъсната, спокойна, явна и несъмнителна, за да изпълнява изискванията за владението. Обективният признак на владението изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот - да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Изложеното разяснение на изискването за „явно“ владение следва от правния принцип, че давност не тече срещу този, който не може да се защити. Следователно, за да е годно да породи последиците на придобивната давност, владението следва да се осъществява по начин, който да позволи на третите заинтересовани лица не само да възприемат, че върху имота се осъществяват владелчески действия, но и да узнаят кое е конкретното лице, което владее имота. Тези разяснения се отнасят и в случаите, когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание /т.нар. завладяване/ - решение № 262 ОТ 29.11.2011 г. по гр.д. № 342/2011 г., ІІ г. о. В случая е прието, че такова явно демонстриране на фактическа власт пред купувача на публичната продан О. Т., а впоследствие и пред неговите правоприемници, не е осъществено от „Уестинкорпорейтид“ ЕООД. Волята на ищеца като юридическо лице се изразява от неговия органен представител. След преценка на всички относими доказателства по делото и анализ на показанията на свидетеля К. въззивният съд е направил извод за недоказаност на фактическия състав на придобивната давност. Той е приел при липса на други данни, че не е установено свидетелят, като управител и съответно органен представител на ицщовото дружество да е осъществявал несъмнени и недвусмислени действия, с които да манифестира пред ответниците и техния праводател, че именно волята на „Уестинкорпорейтид“ ЕООД /а не на някое от другите дружества, на които той е представител/ е да владее и свои процесния имот. Последният въпрос, поставен от касатора не дава основание за допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС / решение № 50004/01.02.2023 г. по гр.д. № 1208/2022 г., III г.о./ е прието, че начало на писмено доказателство е писмено волеизявление на страна по сделката, което свидетелства за факт, който не установява пряко наличието на симулативно волеизявление, а е косвено доказателство - създава вероятност изразеното волеизявление да е привидно, но само по себе си това косвено доказателство не е достатъчно да докаже симулацията при условията на пълно и главно доказване. Постановлението за възлагане на недвижим имот, като официален документ, не може да бъде приет като „начало на писмено доказателство, доколкото той обективира изявление на съдебния изпълнител и не отразява такива на купувача по публичната продан. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира основно с доводи за противоречие с материалния закон и необоснованост на въззивното решение. Твърди се, че въззивният съд е приел управителя на ищцовото дружество за недееспособно лице, което не може да обективира волята на представляваното от него дружество за своене на процесния имот. Тези твърдения също представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. В производството по чл.288 ГПК не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.