Определение № 2281 от 16.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2697/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Р. срещу въззивно решение № 827/11.07.2024 г. по в. гр. д. № 1997/2023 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 1873/11.04.2023 г. по гр. д. № 15 122/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касаторката срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимост на сумата 50 279, 54 лв.

В жалбата се обосновава наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3, предл. 2 и предл. 3 ГПК с твърдения за допуснати от съда нарушения на процесуалните правила, свързани с обсъждане на събрания по делото доказателствен материал и заявените от страната твърдения и възражения, което е довело до формирането на необосновани изводи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. „Липсата на мотиви и пълното необсъждане на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение?“

2. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността, само ако заинтересованата страна е направила възражение за нищожност?“

3. „Какъв тип недействителност е тази по чл. 40 ЗЗД и приложимо ли е възприетото в ТР № 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС?“

4. „Каква е непосредствената цел на въззивното производство и длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, събрани в хода на първа и въззивна инстанция?“

Отделно от това, се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Заявява се искане за отмяна на атакуваното въззивно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което предявеният иск да бъде уважен, евентуално делото да бъде върнато на друг състав на апелативния съд със задължителни указания по прилагане на закона.

От ответника по касация „Банка ДСК“ АД /правоприемник на „ОТП Факторинг България“ ЕАД в хода на процеса/ е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на жалбата до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. Становището на банката е, че въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да обсъди наведените от страните доводи и събраните по делото доказателства, както и да изследва действителността на клаузите от договора, сключен между ищцата и „Банка ДСК“ АД. Цитираното от касатора решение действително дава разяснения относно служебните задължения на съда да се произнася по нищожността, но не и по отношение на унищожаемостта на правни сделки, каквато е сделка, сключена от лице, което не е можело да ръководи действията и постъпките си. Отделно, счита доводите за недействителност на сключени с банката извънсъдебни споразумения от пълномощника на касаторката ищец за недопустими, тъй като са въведени за първи път във въззивната инстанция. Ответникът оспорва да е налице и твърдяното директно основание за достъп до касационен контрол – очевидна неправилност, тъй като касаторът е изложил твърдения, отнасящи се до възприемане на фактическата обстановка, което е относимо към порока обикновена неправилност на въззивното решение. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Производството е образувано по предявен от Ц. В. Р. срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимост на сумата 50 279, 54 лв. поради погасяване по давност на вземането на ответника, която не е била прекъсната с предприетите от нейната майка действия, поради липсата на надлежна представителна власт, евентуално поради невъзможност тя да разбира свойството и значението на извършените от нея действия.

За да потвърди обжалваното пред него решение, с което предявеният иск е бил отхвърлен, състав на Апелативен съд София е приел за правилно установена фактическата обстановка по заявения с исковата молба спор. Счел е за безспорно установени между страните следните факти: сключен между ищцата и „Банка ДСК“ ЕАД договор за ипотечен кредит; сключен договор за цесия между „Банка ДСК“ ЕАД и първоначалния ответник по делото „ОТП Факторинг“ ЕАД, по силата на който дружеството е придобило процесното вземане; забава в плащанията по кредита; снабдяване на банката със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 23105/2010 г. на СРС; липса на подадено срещу заповедта възражение по чл. 414 ГПК; образуване на изпълнително дело № 1747/2010 г. на ЧСИ с peг. № 786; регулярно извършвани плащания на дълга до 06.08.2019 г.; подписване на споразумение и анекс към него от съответно на датите 23.12.2014 г. и 18.11.2016 г.

Въззивният състав е преценил като преклудирани всички доводи в исковата молба, поддържани и като оплаквания във въззивната жалба, срещу наличието на основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съответно срещу размера на задълженията, обосновани с неравноправни клаузи в договора за ипотечен кредит. Мотивирал се е със стабилитета на заповедта за незабавно изпълнение. Въпреки това, съставът е разгледал оплакванията за нищожност на клаузите на чл. 7, чл. 12 и чл. 14 от договора, но ги е счел за неоснователни, доколкото с помощта на приетата по делото експертиза е установил, че размерът на възнаградителната лихва е променян в посока намаление, поради което на практика не се е стигнало до нарушаване правата на кредитополучателя. По твърдението за изтекла погасителна давност апелативният съд, зачитайки задължителните разяснения на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС и ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК, ВКС, е изследвал течението на давностния срок само за периода 26.06.2015 г. – 17.12.2021 г. /датата на депозиране на исковата молба/. Отчел е, че последното удостоверено от съдебния изпълнител изпълнително действие е било извършено на 01.11.2016 г., както и, че до 06.08.2019 г. регулярно са били извършвани плащания по дълга, а на 23.12.2014 г. е било подписано споразумение и анекс към договора, като ищцата е била представлявана от своята майка по силата на нотариално заверено пълномощно. Соченото споразумение съдът е преценявал като признание на дълга, тъй като в текста на същото страните са приели, че към 19.12.2014 г. задълженията по договора са в размер на 66 690, 15 лв. и са съставили погасителен план за доброволно плащане на дълга. Към посоченото споразумение на 18.11.2016 г. е бил сключен анекс, с който страните отново /ищцата чрез пълномощника си/ са приели, че към 18.11.2016 г. остатъкът от дълга е в размер на 62 487, 61 лв.

Въззивната инстанция е счела, че спорът между страните е концентриран до разрешаване на въпроса дали волеизявленията, направени от името на ищцата в споразуменията и анексите, имат за нея обвързващ характер, предвид твърденията, че действащата като неин пълномощник А. Р. не е разполага с валидно учредена представителна власт, евентуално, че тя не е била в състояние да разбира свойството и значението на извършените от нея действия. Решаващият състав е анализирал приетите в хода на първоинстанционното производство експертни решения на ТЕЛК и НЕЛК, както и епикриза и е формирал извод, че пълномощникът А. Р. е диагностицирана с наличие на умерено тежки депресивни състояния, които обаче не са я лишили от дееспособност. Този извод е мотивирал отхвърляне поради тяхната неоснователност на доводите в исковата молба, че споразуменията, подписани от името на ищцата чрез нейния пълномощник, са унищожаеми. Поради преклузия, доколкото са били заявени едва във въззивното производство, съставът не е разгледал доводите за недействителност на извънсъдебните споразумения като сключени във вреда на представлявания /чл. 40 ЗЗД/. Като краен извод, съдът е извел, че пълномощникът на ищцата е разполагал с валидна представителна власт, в чийто обем се включва пълномощието да сключва споразумения и анекси с кредитора „Банка ДСК“ ЕАД и нейният правоприемник „ОТП Факторинг България“ ЕАД.

Не се явява обосновано искането за достъп до касационен контрол.

Директното основание за достъп до касация е мотивирано от касатора с твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразили се в необсъждане на релевантни според него факти, установени от събраните по делото доказателства. Макар самият касатор правилно да сочи, че основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изисква порока на въззивното решение да е установим без извършване на същинска проверка относно наличието на предвидените в закона основания за неправилност, в противоречие с това си твърдение претендира касационната инстанция да разкрие признаците на този най-тежък порок като провери дали по делото се установяват сочените от касатора факти, които въззивният съд е пропуснал да обсъди в мотивите на своето решение, т. е. да извърши същинска проверка за правилност. В своята практика касационната инстанция многократно е разяснявала, че очевидно неправилно е съдебно решение, постановено в резултат на приложена норма, която не е част от обективния ни правен ред, или с което е приложен законът в неговия обратен смисъл, или са нарушени драстично основни правни принципи или правила на формалната логика. Нито една от тези хипотези не е заявена от касатора.

Неоснователно е позоваването на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК по групата въпроси, касаещи задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и твърдения на страните, както и събраните по делото доказателства и тази му дейност да намери отражение в мотивите на съдебното решение, тъй като въззивният съд не е нарушил това свое задължение. В мотивите на атакуваното пред настоящия състав съдебно решение са обсъдени релевантните от ищцата доводи, че вземането на ответника е погасено поради изтичане на давностен срок, че анексите и споразуменията, подписани чрез нейн пълномощник, не са произвели своя правен ефект. Единствено не е обсъдено твърдението за нищожност на споразумението и анексите поради сключването им във вреда на представляваната /чл. 40 ЗЗД/, но това съдът е процедирал така поради приложение на правилото за процесуална преклузия, регламентирано от чл. 260, т. 5 ГПК.

Действително въпросът за задължението на съда служебно да следи за нищожността на правни сделки е тълкуван от ОСГТК на ВКС и е постановено ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. В мотивите на тълкувателния акт е разяснено, че съдът е длъжен да се произнесе по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощие по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства, или да дава указания на страните да сочат доказателства. Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относими към правата на страните, само ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича като съдът процедира по реда, посочен в т. 2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК, ВКС. В конкретния случай въззивният съд не е бил надлежно сезиран с твърдения за наличие на порока, регулиран от чл. 40 ЗЗД, нито по делото има събрани доказателства, от които съставът на апелативния съд е могъл да извърши преценка относно осъществяване на релевирания фактически състав. Ето защо, по втория въпрос не се явява удовлетворен соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос е общо зададен и не притежава характеристиката правен, доколкото въззивният съд не се е произнасял по заявеното възражение за нищожност на основание чл. 40 ЗЗД.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

При изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация се дължат разноски, които следва да бъдат присъдени в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС