Определение № 1780 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3223/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. К. Н. и В. Й. К., чрез адв. Д. К., както и по касационна жалба на М. К. Н. ,чрез адв И.Г. срещу решение №297 от 09.03.2023г по в.гр.дело № 6/2023г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение №3212 от 25.10.2022г по гр.д 4941/1921г на Варненски районен съд. Отхвърлени са искове на касаторите по чл. 26 ал.2, предл. пето ЗЗД и по чл.17 ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за дарение на 1/10 ид.част от правото на собственост върху недвижим имот в [населено място],с обявяване за действителен прикрит договор за покупко-продажба, сключен между В. Н. М. и купувач П. М. Б. за сумата 2155,52лв и обективиран в нот. акт №83 том Първи, н.д №74/03.02.2021г за дарение /чл.17, ал.1 ЗЗД/ и на основание чл.33, ал.2 ЗС за допускане в полза на ищците,понастоящем касатори,да изкупят 4/10 ид. част от имота, описан в нот.акт №84, том Първи, н.д №75/ 03.02.2021г на същия нотариус по договор за покупко- продажба,за сумата 22000 лева. Като е проследил произхода на съсобствеността и извършените прехвърляния ,въззивният съд на свой ред е изтъкнал,че доказателства за твърдяната симулативност на договора за дарение,сключен мужду ответниците В. Н. М. и П. М. Б. не са ангажирани,включително предвид показанията на свидетеля Е. А..Гласни доказателства в случая са допустими ,предявен е иск за разкриване на симулация от трети лица, но ищците не са поискали свидетел за установяване отношенията между страните по атакуваната сделка и намеренията им по повод нейното сключване, а за ирелевантни обстоятелства –за конфликтните им отношения с дарителката като сънаследници при съсобственост,възникнала след редституция, /което обстоятелство ответницата признава като безспорно/ и за осведомеността на последната относно съществуването на саморъчно завещание от 05.07.2000г на баща й Н. К.Я.,което дори ищците да докажат според твърденията си, то по никакъв начин не ангажира надарения Б. и не установява намерение от негова страна да сключи привиден договор.Затова на свой ред въззивният съд е оставил без уважение направеното от въззивните жалбоподатели доказателствено искане,като се е позовал на неотносимост на обстоятелствата, за които се иска събиране на гласни доказателства .Симулация не е приета за доказана,съответно не е установено и прикрито съглашение между договарящите, неговите клаузи и постигнато съгласие, което по пътя на пряко и пълно доказване също е в тежест на ищците. Затова е отхвърлен и обусловения иск за изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС като е прието за установено ,че ответникът П. Б. е станал съсобственик с ищците и ответницата М. по дарение и с последващ договор на покупко- продажба / нот. акт №84 том Първи,н.д №75/03.02.2021г/между същите страни са му били продадени 4/10 и.д части. Тази сделка обаче има транслативен ефект само за 4/60 ид. части, колкото права в съсобствеността в действителност е притежавала прехвърлителката М. към момента на нейното сключване. Касаторите се оплакват от неправилност на решението,което считат за постановено в съществено нарушение на съдопроизводствени правила.В приложени към двете касационни жалби изложения се сочи основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по идентично поставени процесуалноправни въпроси: За задължението на съда да се произнесе по оплакванията им от въззивната жалба, по всички конкретни доводи и възражения (1); да даде правна квалификация на иска и да го разгледа съответно на твърденията и петитума на исковата молба (2);да уважи доказателствено искане по чл.266, ал.3 ГПК за разпит на свидетели, отклонено от първоинстанционния съд, за да не се наруши принципа на равнопоставеност на страните (3); как следва да се обсъждат свидетелски показания (4).По първите два въпроса се твърди противоречие с установена практика на ВКС в реш.№230/2014г, реш. №60/2013г на Четвърто г.о, реш. №36/2015г, реш. №94/2016г, реш. №134/2013г на Второ т.о на ВКС и др.,тъй като въззивният съд не е обсъдил косвените факти и основни възражения на въззивните жалбоподатели. По трети въпрос се изтъква противоречие с т.3 от ТР №1/2013г ОСГТК и реш. №92/2013г по гр.д №1147/2012г на Четвърто г.о ,тъй като въззивният съд е лишил страната от възможността да постигне достатъчност на косвените доказателства ,подкрепящи твърдение за привидност .По последния въпрос се сочат множество решениея на ВКС ,според които съдът формира изводи след обсъждане поотделно и в съвкупност на всички относими доказателства ,което се отнася и за гласните доказателства. Отговор е постъпил от ответниците П. М. Б. и Ю. Г.-Й. Б., чрез адв С.Т. и В. Н. М. ,чрез адв М.Н.. Изтъква се неоснователност на ищцовите оплаквания и искането за допускане до касационно обжалване, като въпросите са формулирани по общ начин и сочената съдебна практика е неотносима. Съдът е обсъдил доказателствата заедно и поотделно,изложил е мотиви защо е неотносимо искането за свидител за посочените обстоятелства,които не са релевантни.Претендират присъждане на разноски,направени от П. М. Б., за които разноски представят списък. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предпоставките за това са касаторът да обоснове наличието на общо и допълнително основание съгласно чл. 280 ал.1 ГПК .Общо основание за допускане на касационно обжалване е формулирането на правен въпрос ,включен в предмета на делото и обусловил изхода на спора. В изложението са посочени общи въпроси и установената съдебна практика по тях е в поддържания от защитата смисъл,но Върховен касационен съд ІІІ г.о не намира връзката им с решаващите съображения на съда да приеме твръденията на касаторите за недоказани. За разкриване на симулацията като относителна е необходимо доказване съществуването на прикритата сделка,както е приел и въззивния съд / в съответствие с установената практика на ВКС в решение № 184/2016г по гр. дело №6349/2014г.на Трето г.о на ВКС и цитираната в него практика на ВКС/ Принципното указание в практиката на ВКС,изразена в реш. № 163/2011г по гр.д № 1536/2009г І. г.о по реда на чл. 290 ГПК е,че в тежест на страната, която претендира привидност е да докаже симулацията,в тежест на страната, която претендира, че има прикрито съглашение,е да докаже неговото съществуване и съдържание.Съгласно Тълкувателно решение № 5/2012 г. по тълк.дело № 5/2012 г., ОСГК на ВКС, когато продажбата на остатъка от част от съсобствен имот следва договор за дарение на друга част от същия имот в полза на външно за съсобствеността лице, не се опорочава договора за дарение само поради това. Поотделно за договорите за дарение и за покупко-продажба,както и при съчетаването им /както в процесния случай ,при сключени два договора в нотариална форма в един и същи ден/, липсва законова забрана за постигнатия краен правен резултат.Сочените от ищците в тази връзка безспорни факти по делото,считани от защитата им за косвено доказателство по твърденията за привидност,също са обсъдени и прецени съгласно установената практика на ВКС.Както е изяснено и в тълкувателния акт, заинтересованите лица могат да сочат различни основания за нищожност на договора за дарение и съдът следва да ги разгледа,както е сторено и в случая.Въззивният съд е разгледал доводите и възраженията на ищците за нищожност на дарението като прикриващо продажба /относителна симулация/ за да формира извод, че такава не се установява. Несъгласието на касаторите с тези извод не обосновава соченото основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по поставените процесуалноправни въпроси за служебните задължения на съда. Поставеният в изложението трети въпрос,за доказателствена възможност по чл.266, ал.3 ГПК също се повдига неотносимо за случая по настоящето дело. Спрямо ищците и въззивни жалбоподатели не е проведено доказателственоограничение по отношение на доказателствените средства,включително относно гласни доказателства,а единствено с оглед относимостта на поисканите.Искът е останал недоказан не поради преценката на решаващия съд, че не следва да допуска гласни доказателства за обстоятелства, които не се оспорват, или са неотносими. Обстоятелствата,за които е поискан свидетел не са били свързани с това дали и двете страни по атакуваната безвъзмездна придобивна сделка са имали,или не са имали воля да бъдат обвързани по явно манифестирания начин, за намеренията и съглашението им да прикрият действителна покупко- продажба.При искането не е бил посочен за установяване факт,от който въобще може да се прави доказателствен извод в тази насока. Така въпросът за задълженията на въззивния съд да се произнесе по искане за допускане на доказателство,което според въззивника не е събрано поради процесуално нарушение на първоинстанционния съд,не е разрешен в противоречие с т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013г по т.д№ 1/2013 ОСГТК и установената практика на ВКС, според която правилото на чл. 159 ал.1,предл.първо ГПК е приложимо към всички доказателствени искания,включително заявените по реда на чл. 266 ал.3 ГПК.Прилагане на посоченото правило в доказателствения процес не води до противоречие с формираната практика на ВКС по приложението на чл. 266 ал.3 ГПК, или по въпрос за равнопоставеност на страните в доказателствените им усилия при дължимо от съда съдействие за изясняване на делото. По същество основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице по въпросите за задължителните процесуални правила ,при спазване на които фактическите и правни изводи на решаващия съд следва да бъдат изградени при постановяване на въззивното решение. Следва да се присъдят разноски на ответника по жалбата П. Б., в размер на платеното от него възнаграждение за адвокат в размер на 1000 лева Предвид горното Върховен касационен съд ІІІ г.о