Определение № 561 от 28.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 318/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Ч. и Ю. Р. Ч. - двамата със съдебен адрес в [населено място], представлявани от адв. Т. И., срещу решение № 317 от 05.11.2019 г., постановено по в. т. д. № 350/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 158 от 21.03.2019 г. по т. д. № 329/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за съществуващо вземане на С. И. Г. към И. Ч. и Ю. Р. Ч. в размер на 30 000 лв. - част от вземане с общ размер 100 000 лв., по запис на заповед, издаден на 06.06.2014 г. от Ю. Р. Ч. и авалиран от И. Ч., с падеж 31.01.2015 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение № 1320 от 08.02.2018 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1616/2018 г. на Районен съд - Пловдив, и са присъдени разноски на С. И. Г. за заповедното и за исковото производство. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради наличие на основанията по чл.281, т.3 ГПК и се иска неговата отмяна с произтичащите от това последици - отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК и присъждане на разноски. Касаторите поддържат, че въззивният съд не е преценил правилно представената по делото разписка за извършено плащане, която не е оспорена от ищеца, обективира неизгодно за него признание и се ползва с присъщата на частния документ формална доказателствена сила, вследствие на което е достигнал до необоснован извод за неоснователност на възражението им за погасяване на спорното вземане чрез плащане по обезпеченото със записа на заповед каузално правоотношение (договор за заем на парични средства). Позовават се на съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.164, ал.1, т.4 ГПК, изразяващо се в отказ на въззивния съд да допусне събиране на гласни доказателствени средства, относими към факта на погасяване на вземането. Излагат и доводи, че въззивният съд е възприел превратно значението на представените от ищеца доказателства и незаконосъобразно е освободил същия от тежестта за доказване на обстоятелствата, релевантни за каузалното (заемното) правоотношение. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което достъпът до касационен контрол се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Бланкетно са посочени и основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, които не следва да се обсъждат при селектирането на касационната жалба, тъй като не са изложени аргументи във връзка с тях. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация С. И. Г. със съдебен адрес в [населено място] - чрез адв. А. Р., който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и на доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Окръжен съд - Пловдив, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за съществуващо вземането на С. Г. към Ю. Р. Ч. и И. Ч. за сумата 30 000 лв. - част от вземане с общ размер 100 000 лв. по запис на заповед от 06.06.2014 г. с падеж 31.01.2015 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение в производството по ч. гр. д. № 1616/2018 г. на Районен съд - Пловдив, Апелативен съд - Пловдив е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява валидното възникване на отразеното в заповедта за изпълнение парично вземане към двамата ответници в качеството им съответно на издател и на авалист. Въззивният съд е преценил като неоснователни възраженията на ответниците за нищожност на записа на заповед поради пороци във формата и съгласието и за унищожаемост на същия поради въвеждане на издателя в заблуждение при издаването му. От текста на записа на заповед съдът е направил извод, че той съдържа всички изискуеми от чл.535 ТЗ задължителни реквизити и противно на твърдението на ответниците, не визира два взаимно изключващи се падежа за изпълнение на менителничния дълг. Изложил е и съображения, че от доказателствата по делото не се установява при издаване на записа на заповед ответницата Ю. Р. Ч. да е била въведена в заблуждение и/или двамата ответници да не са разбирали български език. За неоснователно въззивният съд е счел и възражението на ответниците за изтекла погасителна давност по чл.531, ал.1 ТЗ по отношение на установяваното с иска парично вземане. След като е констатирал, че падежът на записа на заповед е настъпил на 31.01.2015 г., а заповедното производство е инициирано преди изтичане на предвидената в чл.531, ал.1 ТЗ тригодишна специална менителнична давност, съдът е формирал извод, че спорното вземане не е погасено по давност. При разрешаване на спора за съществуване на вземането въззивният съд е обсъдил и въведените с отговора на исковата молба твърдения на ответниците, че записът на заповед е издаден с гаранционно - обезпечителна функция във връзка с друго каузално правоотношение и че породеното от каузалното правоотношение вземане е погасено чрез плащане, удостоверено с издадена от ищеца разписка с дата 16.12.2014 г. Въз основа на заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза съдът е приел за установено, че на 31.08.2012 г. е нареден превод в размер на 109 000 лв. от сметката на „Бултур” ООД - дружество, в което са участвали като съдружници ответникът И. Ч. и синът на ищеца А. Г., в полза на ищеца С. Г. с вписано основание на превода „възстановяване на финансов заем”; Няма счетоводни данни за сключени договори за заем, както и данни за извършени след 06.06.2014 г. (датата на издаване на записа на заповед) парични преводи в полза на ищеца. Изхождайки от реалния характер на договора за заем и от произтичащото от чл.154, ал.1 ГПК разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд е направил извод, че ответниците не са доказали твърденията си, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на задължения с източник договор за заем. Във връзка с извода за недоказаност на заемното правоотношение съдът е развил и съображения, че по делото не е представен писмен договор за заем и че заемното правоотношение не подлежи на доказване със свидетелски показания предвид ограничението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Относно твърденията в отговора на исковата молба, че заемните средства са предоставени на „Бултур” ООД, съдът е посочил, че те не се подкрепят от заключението на счетоводната експертиза и че няма идентичност между страните по каузалното и по менителничното правоотношение. След преценка на съдържанието на представената от ответниците разписка с дата 16.12.2014 г. въззивният съд е достигнал до извод, че тя не доказва твърденията на ответниците за извършено преди завеждане на делото плащане, имащо за последица погасяване на спорното вземане. Съдът е установил, че в разписката със съдържание „получих парите на 16.12.2014 г.” не са посочени нито името на издателя, нито „получената” парична сума, нито основанието за получаване на сумата. Като е съобразил тези обстоятелства, съдът е приел, че дори разписката да изхожда от ищеца, данните в нея не позволяват тя да се свърже с твърдяното от ответниците, но недоказано каузално (заемно) правоотношение, и да послужи като доказателство за погасяване на вземането по издадения преди вписаната в нея дата запис на заповед. По допускане на касационното обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са обосновали приложното поле на касационния контрол с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по отношение на следните въпроси, за които се твърди, че са обуславящи за изхода по конкретното дело и са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна и с каузална практика на ВКС: „ 1. При възникнало задължение по запис на заповед и при наличие на разписка за получаване на сумата по записа на заповед допустимо ли е събирането на гласни доказателства за установяване на обстоятелства, различни от удостоверените като основания за плащане, посочени в представена разписка, относими към погасяване на поетото с писмен акт парично задължение; 2. При наличие на документ за погасяване на сумата по записа на заповед за останалите елементи съществува ли забрана за установяването им със свидетелски показания; 3. Допустимо ли е съдът да не кредитира представен по делото документ - разписка, който съдържа данни за получаване от поемателя на сумата по записа на заповед, без същият да е оспорен надлежно като съдържание и по отношение на подписа от страните в процеса; 4. Следва ли въззивният съд при констатирани процесуални нарушения от първоинстанционния съд да изготви нов доклад по делото и да даде указания на страните; Какво е дължимото поведение на съда в този случай и каква е възможността частен свидетелстващ документ да не бъде кредитиран при липса на оспорване на документа; 5. При липса на въведени възражения от поемателя, че с издадена от него разписка за получаване на парични средства се погасяват суми по запис на заповед, как се разпределя доказателствената тежест и следва ли да се разграничат в настоящия случай разписка за погасени средства от разписка за получени парични средства; 6. Извършените плащания от издателя на записа на заповед следва ли изрично за се отбелязват по записа на заповед и с разписка за получени суми допустимо ли е да се доказва плащане по запис на заповед; 7. Действителната воля на въззивния съд обективирана ли е в мотивите и диспозитива на съдебния акт и в настоящия случай намерила ли е точен, пълен и ясен израз в диспозитива на съдебното решение и въззивният съд произнесъл ли се е по същество на спора съобразно събраните доказателства; 8. Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени поотделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективи раните в тях данни и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни; 9. Какви обстоятелства следва да доказва поемателят при надлежно въведено каузално правоотношение от страна на издателя и подлежи ли на изследване връзката с каузалната сделка на редовен от външна страна менителничен ефект при възникнал спор за обвързаност на процесния запис на заповед и дължимост на процесната сума като обезпечаваща конкретно правоотношение между трети лица по спора и как се разпределя доказателствената тежест в настоящия случай”. Първите три въпроса от изложението, както и въпросите по т.5 и т.6, не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от тяхното разрешаване. Въпросите са зададени с оглед последователно поддържаната от касаторите теза, че представената в първоинстанционното производство разписка с дата 16.12.2014 г. съставлява доказателство за погасяване чрез плащане на вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК. Защитната теза на касаторите обаче не е възприета от въззивния съд, който е направил извод, че от съдържанието на разписката не се установява нито връзка с конкретно каузално правоотношение между страните, нито извършено плащане с погасителен ефект по отношение на спорното вземане, произтичащо от издадения на 06.06.2014 г. запис на заповед. Потвърждаването на първоинстанционното решение, с което е уважен искът по чл.422, ал.1 ГПК, не е обусловено от отричане на формалната доказателствена сила на разписката и/или от отказ за кредитирането й като доказателство, установяващо релевантен за изхода на спора факт - погасяване на вземането по записа на заповед, а е резултат от решаващия извод на съда, че данните в разписката не позволяват тя да бъде обвързана с конкретно каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед, и да послужи като доказателство за погасяване на вземането чрез плащане. Предвид извода на въззивния съд, че поради липсата на данни в съдържанието й относно „предадената” парична сума и основанието за предаване/получаване на сумата, разписката няма връзка със записа на заповед и не доказва плащане по него, е некоректно да се сочи като обуславящ за изхода на делото въпросът дали при възникнало задължение по запис на заповед и наличие на разписка за получаване на сумата по него е допустимо да се събират гласни доказателствени средства за установяване на относими към погасяването на менителничното задължение обстоятелства. Некоректно поставен е и въпросът допустимо ли е съдът да не кредитира неоспорен от насрещната страна документ, съдържащ данни за получаване на сумата по записа на заповед от поемателя, доколкото ищецът своевременно е оспорил относимостта на разписката към предмета на спора и е навел доводи, че не съществува правнорелевантна връзка между нея и записа на заповед. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на цитираната в изложението практика на ВКС, посочена в подкрепа на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено и по отношение на въпросите по т.4 и т.8 от изложението, касаещи правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, обсъждането и преценката на доказателствата и произнасянето по доводите и възраженията на страните. С подадената от касаторите въззивна жалба не са въведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при изготвяне на доклада по делото и разпределението на доказателствената тежест в производството по чл.422, ал.1 ГПК. Съобразявайки разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд е ограничил решаващата си дейност по спора до оплакванията във въззивната жалба и не е изготвял нов доклад по делото. Като е процедирал по този начин, въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а дължи даване на указания до страните относно възможността за предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, само при направено с въззивната жалба обосновано оплаквания в тази насока. Оплакването във въззивната жалба, че при постановяване на решението си въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, не е равнозначно на обосновано оплакване за процесуално нарушение при изготвяне на доклада по делото, изискващо от въззивния съд да предприеме визираните в т.2 от цитираното тълкувателно решение процесуални действия. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е обсъдил доводите и възраженията на всяка от насрещните страни и след съвкупна преценка на фактите и доказателства е достигнал до изводи, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение на спорното парично вземане, е редовен от външна страна и е породил валидно вземането, без да е доказано погасяване на последното чрез плащане (или друг възможен способ). Касаторите не сочат кои конкретни доводи, възражения и доказателства не са обсъдени и взети предвид от въззивния съд, поради което хипотетично зададеният въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Единственият въпрос, който кореспондира с мотивите към обжалваното решение и би могъл да се прецени като значим за изхода на делото, е въпросът по т.10 от изложението, но по отношение на него не е доказана поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. В срока за отговор на исковата молба ответниците - касатори са релевирали възражения, че записът на заповед, посочен от ищеца като източник на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, е издаден с цел обезпечаване изпълнението на задължения по договор за заем, които са погасени чрез плащане преди завеждане на делото. Първоинстанционният съд, а впоследствие и въззивният съд, са разгледали възражението и след преценка на фактите и доказателствата са приели, че ответниците, които са се позовали на каузално правоотношение като непосредствена причина за издаване на записа на заповед, не са доказали сключването на договор за заем и обезпечаването му с издадения и авалиран от тях менителничен ефект. Изводите относно подлежащите на доказване факти в производството по чл.422, ал.1 ГПК и тежестта за доказване на каузалното правоотношение, релевирано като основание за менителничното задължаване, са формирани в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по последния формулиран в изложението въпрос. Касаторите са формулирали като обуславящ за изхода на делото и въпроса „Следва ли в производството по чл.422 ГПК във вр. с чл.417, т.9 ГПК издателят да доказва идентичност между страните по каузалното правоотношение и по записа на заповед и при доказване на каузалното правоотношение между трети на спора страни, въз основа на което е издаден запис на заповед, да служи като основание за уважаване на иска на поемателя по записа на заповед, респ. за недоказаност на каузално правоотношение”. По отношение на посочения въпрос не е обоснована нито една от специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК допълнителни предпоставки, което е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване по повод на него. По изложените съображения решението по в. т. д. № 350/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането на касаторите за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Касаторите са аргументирали очевидната неправилност на обжалваното решение с доводи за неправилна преценка от страна на въззивния съд на съдържанието на разписката от 16.12.2014 г. и за вътрешно противоречие в мотивите към обжалваното решение (каквото не се констатира от касационната инстанция). Поддържаните доводи са относими към уредените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение и не могат да бъдат отнесени към нито една от възможните проявни форми на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението на въззивния съд като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед недопускане на касационното обжалване касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация направените в производството по чл.288 ГПК разноски в размер на сумата 1 500 лв. - заплатено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 28.01.2020 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,