Определение № 3069 от 31.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 2197/2025 г.

Производството е по чл.282, ал.2 ГПК. Образувано е по молба от Р. Ф. Р., чрез адв.С. К. за спиране изпълнението на въззивно решение №1033 от 16.10.2025г., постановено по в.гр.д. №1260/25г. по описа на Окръжен съд- Варна в обжалваната част. Срещу въззивното решение в 1-месечния преклузивен срок е подадена касационна жалба вх.№51834/21.10.2025г. на ВКС, към която са приложени описаните в чл.284, ал.3 ГПК изложение на основания за допускане до касация и платежно нареждане за внесена по сметка на ВКС държавна такса. Не е представен документ за внесено обезпечение по чл.282, ал.2, т.1 ГПК. Настоящият съдебен състав на ВКС намира искането на основание чл.282, ал.2 ГПК за неоснователно. Съдът констатира, че с касационната жалба се атакува като неправилно въззивното решение единствено в частта за разноските, т.е. жалбата има характера на молба по чл.248 ГПК, компетентен по която е въззивният съд. На следващо място, дори да се атакува въззивното решение в частта, с която са уважени исковете на „Банка ДСК“ АД срещу Р. Ф. Р., следва да се има предвид, че с оглед цената на исковете /под 5 000 лева/, решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК и е влязло в сила. На спиране по реда на чл.282, ал.2 ГПК подлежат осъдителните въззивни решения, които не са влезли в сила, но подлежат на принудително изпълнение съгласно чл.404, т.1, пр.2 ГПК. С оглед изложеното съдът намира, че молбата за спиране на изпълнението на обжалваното въззивно решение в частта за разноските следва да се остави без уважение. Воден от горното, Върховният касационен съд