Определение № 2235 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1274/2024 г.

Производството е по чл. 250 ГПК и по чл. 248 ГПК. Постъпила е молба от касатора „Ню Лего“ЕООД, с искане за допълване на постановеното по настоящото дело определение № 7/03.01.2024г., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 151/06.03.2024г. по в.т.д. № 683/2023г. на Софийски апелативен съд, по подадената от същото дружество касационна жалба. Искането за допълване се обосновава с непроизнасяне на състава в цялост по допълнителния селективен критерий, сочен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е обсъден въпроса налице ли са и двете хипотези от посочената разпоредба, а именно: [ значение на въпроса за ] точното приложение на закона / 1 / и за развитието на правото / 2 /, независимо че формират общо основание за допускане на касационното обжалване, съгласно ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Страната счита, че съдът не се е произнесъл по довода й за липса на изрична и ясна нормативна уредба, която да регламентира обществените отношения, възникващи по повод цесионните сделки с предмет – обезщетения за неимуществени вреди. Насетне цитира части от мотивите към т. 4 на преждепосоченото ТР. Според молителя, съдът е следвало да се произнесе по въпроса за необходимостта от тълкуване на нормативната уредба, а е посочил единствено, че липсва противоречива съдебна практика и необходимост от преодоляване на непротиворечива такава. Ответната страна – ЗД „Бул Инс„ АД – е оспорила основателността на молбата, като намира, че съдът се е произнесъл по цялото заявено искане, а несъгласието на страната с изложените за това мотиви не е основание за допълване на определението. Постъпила е и молба от ЗД „Бул Инс „ АД, с искане за допълване на постановеното определение по реда на чл. 248 ГПК, като се присъдят на страната понесените в касационното производство разноски, в размер на 3 000 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. Ответната по тази молба страна – „Ню Лего„ ЕООД - оспорва същата, поради недоказано заплащане на договореното адвокатско възнаграждение. Позовава се на взаимно изключващи се клаузи в приложения договор за правна защита и съдействие, тъй като от една страна е посочено, че сумата е заплатена изцяло, в брой, а от друга се съдържа клауза, уреждаща процесуалната възможност на пълномощника при незаплащане на възнаграждението. При тази, опровергаваща удостовереното плащане клауза, договорът не би могъл да се зачете като разписка за получено от процесуалния представител възнаграждение. В този смисъл се цитират определения по ч.т.д.№ 478/2022г. и т.д.№ 479/2022г. на ІІ т.о. на ВКС. В условията на евентуалност се противопоставя прекомерност на договореното възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, поради ниска фактическа и правна сложност на спора и с оглед съдържанието на осъществените в касационна инстанция процесуални действия. Акцентира се на задължителните постановки на решение на СЕС по дело С - 438/2022 г.. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че молбите са депозирани в срока по чл. 250, ал. 1, пр. второ ГПК, съответно чл. 248, ал. 1 ГПК, от легитимирани да ги предявят страни. По молбата, с правно основание чл. 250 ГПК, настоящият състав съобрази следното: Молбата е допустима, тъй като при процесуалната възможност за допускане на касационното обжалване на всяко от обоснованите основания за допускане на касационното обжалване, като единство от удовлетворен общ и допълнителен селективни критерии, хипотезата е аналогична на произнасяне по обективно съединени искове. Поради това молбата следва да се разгледа по същество – доколко е налице непроизнасяне по твърдяно от касатора самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване. Ако не се установи, молбата следва да се остави без уважение, както и в хипотезата, в която дори да се установи, касационният състав би потвърдил вече постановения резултат. За да се произнесе по същество по молбата по чл. 250 ГПК, съставът съобрази следното: В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът „Ню Лего„ ЕООД е обосновавал в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК три формулирани въпроса, както следва: 1/ Допустимо ли е правото на вземане от обезщетение за неимуществени вреди по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ да бъде предмет на договор за цесия ?; 2/ Допустимо ли е правото на вземане от обезщетение за неимуществени вреди по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ да бъде предмет на договор за цесия, след като пострадалият е упражнил правото си да предяви извънсъдебно и/или съдебно претенцията си за обезщетение срещу застрахователя ? и 3/ Прехвърлимо ли е правото на вземане от обезщетение за неимуществени вреди по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ ? За да отрече обосноваване на основание за допускане на касационното обжалване по тези три въпроса, в определение № 7/03.01.2025 г. по настоящото дело, съставът се е мотивирал със следното: В относимото си, спрямо решаващите мотиви, съдържание въпросите са обобщими до един: Възможен предмет на договор за цесия ли е вземане от обезщетение за неимуществени вреди ? Съставът е приел, че така формулиран, въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като кореспондиращ с решаващите мотиви на въззивния акт, за нищожност на цесията с такъв предмет, предвид естеството на вземането. Приел е за неудовлетворен допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в съответствие със задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като: не е посочена относимата към отговор на въпроса непълна, неточна или противоречива правна норма, чието тълкуване е провокирало противоречива съдебна практика – съответно посочена, нито е обоснована нужда от преодоляване на непротиворечива съдебна практика по приложението й, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството. В молбата си по чл. 250 ГПК „Ню Лего„ АД визира следните мотиви от т. 4 на ТР № 1/ 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: „ В най-широк смисъл понятието „развитие на правото” се очертава с различни форми на проявление – усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба със законодателните й изменения и др., както и развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми. Развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е относимо към един от тези аспекти, а именно тълкувателната дейност на съда по конкретни дела и по изпълнение на функциите по чл. 124 от Конституцията на Република България, обуславяща юриспроденциалното развитие на действащото право. Като източник на общо и абстрактно регулиране на обществените отношения, нормативният акт не винаги съдържа пълна, ясна и непротиворечива уредба на обществените отношения, които регулира. При създаването на нормативния акт не могат да се предвидят и изчерпат всички хипотези, които възникват при реализиране на обществените отношения, чието развитие е непрекъснат процес. В практиката по конкретни дела, както и в задължителната практика по чл.290 ГПК и по чл.124 ЗСВ, съществуващите в правната уредба непълнота, неяснота или противоречия се преодоляват чрез тълкувателната дейност, с която се установява точния смисъл на закона /чл. 5 ГПК/.“ Видно от обосновката на исканото допълване, молителят се позовава на неотчетена от съда липса на изрична и ясна нормативна уредба, регламентираща конкретното правоотношение: цедиране на обезщетение за неимуществени вреди от увреденото лице, в полза на търговец, срещу цена значително по-ниска от прехвърленото обезщетение, към момент, към който последното – в отношенията между правоимащото лице – цедент и длъжника по обезщетението - е спорно. На страната е убягнало, че след изреждането на възможните проявни форми на понятието „развитие на правото„ в цитата от ТР № 1/2010 г., между които и „изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми„, ОСГТК е посочило, че в обхвата на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК попада само една от тях – тълкувателна дейност на съществуваща в нормативната уредба непълнота, празнота или противоречие, чрез което се извежда и точния смисъл на закона. Именно в тази им симбиоза, двете понятия - точно прилагане на закона и развитие на правото - формират общо основание за допускане на касационното обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се очаква от съда, по пътя на тълкувателната дейност да нормотворчества, след като страната визира липса на изрична правна уредба, а не сочи разпоредба, с оглед съдържанието на която - макар да не урежда изрично конкретната хипотеза, но прилагайки принципи на тълкуването, вкл. обосновавайки аналогия на закона / което отново изисква посочване на относима правна норма / или аналогия на правото / изисква посочване на относим правен принцип / да би могло да изведе по тълкувателен път приложимост на съответната - непълна или относима за тълкуване по аналогия на закона правна норма или да обоснове прилагането по аналогия на закона, на основание конкретен правен принцип. Не се очаква от касационният съд, без каквото и да било обосноваване на подобна възможност, да допусне касационното обжалване, ако не съзира възможност за такова тълкуване. Следователно, във всеки от визираните от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и разяснени по смисъл в ТР № 1/2010г. аспекти на този допълнителен селективен критерий, по необходимост се касае за изходна позиция обоснована с конкретна правна норма, попълнима чрез тълкуване или такава, респ. правен принцип, от които по аналогия да се попълни празнота в правото. В този смисъл са и мотивите на определение № 7/03.01.2025г., визиращи непосочена от касатора „ непълна, неясна или противоречива правна норма„, подлежаща на тълкуване. Вярно е, че прецизността е изисквала и упоменаване на непосочена от касатора изобщо норма или принцип, приложими по аналогия на закона или на правото. Но с оглед преждеизложеното, тази непрецизност не е от естество да промени крайния му извод за необоснованост на единния допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно стои въпроса нуждае ли се от изрична правна уредба правоотношение с конкретния предмет, още повече, че съдът го е обосновал с понятие от съдържанието на чл. 99 ЗЗД, изключвайки самото цедираното вземане от допустим обект на цесия, по неговото „естество“. По същество, тезата на самия касатор, е че нормата на чл. 99 ЗЗД е напълно ясна и непротиворечива и приложима директно към спора, тъй като вземането не се характеризира със специфика, която да го изключи от обхвата на прехвърлимите вземания, а въззивният съд я е приложил неправилно. Тази теза, както е посочено и в мотивите на определение № 7/03.01.2025г., в относимост към твърдяната „очевидна неправилност„, е предполагала формулирането и обосноваването на въпрос, относим към понятието „естество на вземането“ и доколко съответствието с „добрите нрави„, от които въззивният съд е изходил, е преценимо към „естеството„ на вземане. С оглед преждеизложеното и като намира частичния пропуск на състава относим към мотивите на определението по чл. 288 ГПК, а не към предмета на дължимото произнасяне, съдът намира, че молбата по чл. 250 ГПК следва да се остави без уважение. По молбата с правно основание чл. 248 ГПК на ЗД „Бул Инс„ АД: ЗД „Бул Инс„ АД е депозирало отговор на касационната жалба на „Ню Лего„ ЕООД, с която е отправило и молба за възмездяване на разноски от заплатено адвокатско възнаграждение на адв. Мариан Гоцев, в размер на 3 000 лева с вкл. ДДС. Представен е договор за правна помощ, с удостоверително изявление за получено от доверителя възнаграждение в размер на 3 000 лева с вкл. ДДС – авансово, в брой. Същевременно договорът съдържа клауза, че при неплащане в срок / какъвто не е предвиден / на възнаграждението, адвокатът има право да се снабди със заповед за изпълнение по реда на чл. 37 от ЗАдв.. Настоящият състав не споделя съображенията в цитираните определения на ІІ т.о. на ВКС. Опровергаване съдържанието на документ е относимо към диспозитивен такъв, а в частта му с характер на разписка за получено плащане настоящият е частен свидетелстващ документ. Верността му, в частта с характер на частен свидетелстващ документ, не може да се приеме за оборена от съществуването на клауза, която няма отношение към факта на плащането и която дори не обективира индивидуална воля на договарящите, а възпроизвежда законова уредена възможност и вероятно присъства, като такава, в предварително изготвена бланка на договора. Основателно е, обаче, възражението за прекомерност на договореното възнаграждение, като се съобрази, че материалния интерес, срещу който се защитава застрахователят, е в размер на 26 000 лева, а съдържанието на осъществената от него защита се състои в депозирането на отговор. Настоящият състав намира за справедливо да изходи, като критерий за определяне на съответно на положения труд възнаграждение, твърдата ставка по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата № 1/2004г. за възнагражденията за адвокатската работа / заглавие изм. ДВ бр. 14/ 2025 г. / във връзка с чл. 9, ал. 3 от същата / разпоредбите идентични и в приложимата, към датата на сключване на договора за правна помощ, редакция на Наредбата /, доколкото размера на претенцията, сам по себе си, не е от естество да предположи самостоятелна фактическа и правна сложност на спора. Този размер възлиза на 1 987,50 лева. Същевременно съставът намира, че с оглед задължителните указания на решение на СЕС по дело С – 438/22 г., дори и този размер не се явява задължителна долна граница, а подлежи на преценка за адекватност, съобразявайки действителната фактическа и правна сложност на спора и съдържанието на осъществената от процесуалния представител защита. С оглед тези, единствено преценими обективни критерии, настоящият състав намира, че възнаграждение в размер на 1 800 лева с вкл. ДДС се явява справедливо възмездяващо осъщественото процесуално представителство, като се съобрази, че спорното правоотношение има специфичен предмет и няма формирана задължителна практика по същия, а касационните доводи на ищеца са преимуществено основани на нужда от тълкуване / макар останала необоснована /, което винаги предполага по-висока сложност на дължимата защита. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение