Определение № 2083 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 913/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Строителни и технически флот“ АД, чрез адв. Св. Т. от АК-Варна, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 32/29.01.2025 г., постановено по в. т. д. № 351/2024 г. по описа на Варненския апелативен съд, І състав, с което е потвърдено решение № 167/12.04.2024 г., постановено по т. д. № 648/2022 г. по описа на Окръжен съд-Варна, в частта, в която са уважени предявените от акционерите Ф. К. Ч. и А. Н. П. срещу „Строителен и Технически Флот“ АД кумулативно обективно съединени конститутивни искове с правно основание чл. 74, ал. 1 ТЗ за отмяна на взетите решения на общото събрание на акционерите на „Строителен и Технически Флот“ АД, проведено на 28.09.2022 г., както следва: 1) за освобождаване от отговорност на членовете на Съвета на директорите за дейността им през 2021 г. и 2) да не се гласува предложение на акционера Ч. за приемане на решение за предявяване на иск срещу членовете на Съвета на директорите И. П. Д. и С. Я. С. за причиняване на вреди по чл. 240, ал. 2 ТЗ, протоколирани по т. 5.2 и т.12. В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон – правната норма, уредена в чл. 229, т. 2 ТЗ, като императивна не подлежи на разширително тълкуване, поради което е неприложима при гласуването на акционер за освобождаването му от отговорност като член на съвета на директорите на акционерното дружество. Счита, че дори и от общия брой гласували за приемане на оспореното решение на съвета на директорите на ответното търговско дружество да се изключат притежаваните от члена на съвета на директорите – С. С., акции, то отново би се постигнало мнозинство за вземане на решение за освобождаването му от отговорност на основание чл. 240, ал. 3 ТЗ, във вр. с чл. 221, т. 10 ТЗ. Твърди, че с оглед на обстоятелството, че при предпоставките на чл. 240а ТЗ миноритарните акционери Фаликс Ч. и К. Л. са предявили осъдителен иск за ангажиране на имуществената отговорност на членове на съвета на директорите за причиняване на твърдени имуществени вреди от техни конкретни действия, извършени през периода от 2019 г. до 2022 г., вкл., надлежно е било упражнено правото на търговското дружество да иска от тези членове на съвета на директорите заплащане на компенсаторно обезщетение за причиняване на твърдените имуществени вреди и оспореното по т. 12 решение, с което общото събрание е приело да не гласува предложението за предявяване на иск за ангажиране на основание чл. 240, ал. 2 ТЗ отговорността на членове на съвета на директорите за причиняване на имуществени вреди и овластяване на акционера Ф. Ч. да предяви иск от името и за сметка на дружеството, се явява законосъобразно. Поддържа, че в противоречие с материалния закон въззивният съд е достигнал до правния извод, че е нарушена правната норма, уредена в чл. 224, ал. 1 ТЗ, поради което е било ограничено упражняването на правото на акционера П. за запознаване с изготвените материали за общото събрание на акционерите. Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът обосновава както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни въпроси: 1) по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „Намира ли приложение разпоредбата на чл. 229, т. 1 и т. 2 ТЗ не само при конфликт на интереси между акционер и дружеството, но и по отношение на конфликт на интереси между член на съвета на директорите, който е и акционер, и дружеството тогава, когото се гласува решение за освобождаване на членовете на СД от отговорност по чл. 221, т. 10 ТЗ?” (твърди, че по правилното тълкуване и прилагане на чл. 229, т. 1 и т. 2 ТЗ не е формирана нито задължителна, нито казуална практика на ВКС, като същевременно този материалноправен въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата в Република България – посочени са влезли в сила решения на апелативни и окръжни съдилища) и 2) по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „Ако при гласуване от общото събрание на акционерите на решение за освобождаване на отговорност за вреди на член на съвета на директорите, който е и акционер, въпреки изключването на акциите му при гласуването на основание чл. 229, т. 2 ТЗ, все пак се достига до необходимото мнозинство за вземане на такова решение, то решението законосъобразно ли е дори и акционерът да е участвал в гласуването?“ (по този въпрос твърди противоречие с решение № 188/05.12.2018 г. на ВКС по к. т. д. № 2309/2017 г.); „Нарушава ли се, респ. ограничава ли се правото на сведение на акционерите по чл. 224, ал. 1 ТЗ тогава, когато в поканата за свикване на ОСА е предвиден ред за снабдяване с писмените материали за предстоящото ОСА, включващ посочване на конкретен времеви диапазон за това и предвиждащ писмено удостоверяване на връчването им?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 50025/21.03.2023 г. по т. д. № 29/2022 г. на ВКС, I т. о. и решение № 107/13.10.2010 г. по т. д. № 1123/2009 г. на І т. о. на ВКС; твърди се, че правният отговор по този материален въпрос ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото). Ответниците по касационната жалба са подали в законоустановения срок писмени отговори, в които развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че уреденото в чл. 74 ал. 1 ТЗ потестативното право в полза на всеки от двамата ищци, присъствали на заседанието на общото събрание на акционерите, проведено на 28.09.2022 г., е упражнено своевременно. Съобразявайки задължителното за състава на апелативния съд определение № 1153/28.11.2023 г. по ч. т. д. № 1683/2023 г. на ВКС, I т. о., е приел, че правният интерес на акционерите да искат отмяна не само на решението, съответно на въпрос от изричната компетентност на колективния орган (чл. 221, т. 10 ТЗ), но и на „процедурно“ решение, с което е отклонено гласуването по точка от предварително оповестен дневен ред, е обусловен от съхранената възможност на дружеството след отмяна на незаконосъобразното решение да разгледа по същество въпроса, който е бил включен по реда на чл. 223а ТЗ и касае предявяването на иска за вреди срещу управляващи директори по чл. 240, ал. 2 ТЗ. Апелативният съд е счел, че макар и такъв иск да е предявен в полза на увреденото дружество от акционер - процесуален субституент по чл. 240а ТЗ, само по себе си това обстоятелство не изчерпва цялата възможна искова защита, респективно и интереса от произнасяне по въпроса за предявяване на иск от самото дружество, дори и той да е основан на същите твърдения за причинени от управляващите лица вреди. Обосновал е правното съждение, че висящият вече процес се води с участие и на дружеството - носител на материалното право и до приключването на спора то може да замести субституента си и да поеме изцяло собствената си защита. От друга страна, на въззивния съд е бил служебно известен фактът, че акционерът Ч. е предявил група частични искове за отговорност за различни вреди (по т. д. 330/2022 г. по описа на ОС-Варна, а след изпращане по компетентност на РС-Варна и изменение на размера, отново е образувано като т. д. № 15/2025 г. по описа на ОС- Варна), като по този начин се съхранявала правната възможност при успешното им провеждане именно ползващото се като титуляр на правата дружество (след съответно гласувано решение на общото събрание на акционерите) да предяви претенция за остатъчните горници в нов процес. Поради тези правни съображения въззивният съд е достигнал до правния извод, че към настоящия момент не е отпаднал правният интерес - като процесуална предпоставка по чл. 74 ТЗ, за защита на двамата ищци. Всеки от тях е обосновал пораждането на потестативното си право за отмяна на решенията, протоколирани като взети по т. 5.2 и 12 от посочен в покана дневен ред, с твърдения за незаконосъобразно отчитане на гласове на участващи в съвета на директорите акционери при вземане на решение за освобождаването им от отговорност и отклоняване на провеждането на гласуване на решение за предявяване на иск срещу тях, и овластяване на представител на дружеството за процеса. Апелативният съд е приел за безспорни по делото следните обстоятелства: 1) на 28.09.2022 г. е проведено общо събрание на акционерите, на което са взети решения със съдържание, отразено в протокола, представен по делото; 2) общото събрание на акционерите е свикано с покана до акционерите, обявена в ТР по партидата на дружеството на 22.08.2022 г., въз основа на решение на СД, взето на заседание от 04.07.2022 г., като в тази покана е включено предложение по т. 5 за гласуване на решение за освобождаване на съвета на директорите за съвместното управление от този орган през 2021 г и е оповестено наличието на изготвените писмени материали за всички предложени решения (вкл. по приемане на изготвен отчет на СД, ГФО на дружеството и доклад на експерт-счетоводител за проверката му), в офиса на дружеството, където е можело да бъдат получени след писмено деклариране на това получаване в рамките на конкретен времеви период от работен ден (от 10,00 ч. до 14,00 ч.); 3) към тази покана с общо 6 точки на въпроси за обсъждане от свиканото общо събрание допълнително са били оповестени и още толкова въпроси, включени в дневния ред от двама акционери, заявили своите искания по реда на чл. 223а ТЗ, като всеки от заявителите е представил за обявяване в ТР както предложенията си, така и изготвени писмени материали по тях; 4) конкретно по предложението за вземане на решение за предявяване на иск за търсене на отговорност на двама от членовете на СД (Д. и С.) за имуществени вреди, причинени от тях съвместно на дружеството (т. 12 от окончателния дневен ред), вносителят на предложението Ч. е представил подробно становище с обосновка и посочване на твърдени от него конкретни вредоносни нарушения и 5) аналогично на материалите по първоначално обявения дневен ред и тази документация, представена в офиса на дружеството с нарочни уведомления, е била подготвена за предоставяне при поискване, като са били съставени и съответни три бланки за удостоверяване на връчване на всеки от комплектите от материали, съответно на предложенията на вносителите за съответните решения. Въззивният съд е изяснил, че е спорно обстоятелството дали така изготвените материали са били на разположение на всички акционери. От попълнените декларации от четирима акционери, вкл. и от пълномощника на ищеца Ч. се установявало, че папки и допълнителни приложения с всички изготвени материали са били връчвани на лица, които са се явили в офиса в посочените часове или са уговорили посещения по друг начин. От показанията на свидетелите А. (ръководител „човешки ресурси“) и Х. (главен счетоводител) се изяснявало, че през м. 09.2020 г. някои акционери са се явили, за да получат материали, като конкретно натоварената с връчването им Х. описва пропуснат контакт с П., който според телефонно обаждане на М. П. (член на СД) бил дошъл заедно с нея, но тъй като никой не отворил след позвъняване на звънеца, той си бил тръгнал и не се върнал отново, за да получи срещу удостоверителна декларация готовата документация. Двамата свидетели описват това събитие в деня, в който пълномощникът на Ч. също е получил документация, като този ден е удостоверен като 19.09.2022 г. в декларацията, чиято достоверност се потвърждава от свидетеля В.. Същевременно свидетелят П. посочва същия ден като момент, в който заедно със своя син - акционера П., се е явила в 8.00 ч. сутринта на адрес на офиса, за да получи информация за евентуално заседание на съвета на директорите, в който членува, но въпреки че изчакали поне половин час, звънели на вратата и се обадили по телефони, нито някой се появил да отвори, нито разговорите били приети от някой от служителите, а след повече от час, през който останали в сградата, си тръгнали. Други посещения (на дати 15.09. и 21.09.2022 г.) отново към 8.00 ч. сутринта, при които отново офисът не е бил отворен, описва и св. Щ., който е придружавал П. по негово настояване, за да се убеди в затруднените му контакти с дружеството. При преценка на достоверността на всички свидетелски показания по правилата на чл. 172 ГПК апелативният съд е счел, че за разлика от П. А. няма преки впечатления от събитието на 19.09.2022 г., а препредава притеснения на Х., която споделила, че не е успяла нито да посрещне явили се в началото на работния ден акционер и директор, нито да ги убеди да се върнат. Съответно явни противоречия се очертавали само между показанията на Х. за установения от нея проведен телефонен разговор с П., отречен от тази свидетелка. Това разминаване обаче не било значително, тъй като не се отнасяло за директен контакт със самия акционер, поради което дори и изцяло да се възприемат показанията на Х., това обстоятелство не би променило съществено относимите към предмета на делото факти, които се потвърждават от всички разпитани лица - акционерът П. неколкократно е посещавал адреса по едно и също време в началото на деня, между 8.00 ч. и 9.00 ч. (два пъти със Щ. и един път с П.), като не е успявал да намери там служител, който да го приеме и да му предостави документацията. Същевременно, именно в този интервал (макар и с разлика от половин час) св. Х., св. А. и св. П. потвърждават начало на утвърден от работодателя работен ден, а самата счетоводителка признава, че към момента на едно от посещенията тя вече е била в офиса, но не е могла да реагира своевременно на позвъняването, тъй като е била в тоалетната. Именно тя изяснява, че е приела обаждането, отречено от П. в този ден. При това положение дори и да възприеме изцяло тези показания, въззивният съд не е могъл да промени крайния фактически извод за неадекватната организация от дружеството на подготовката за събранието. От една страна, категорично било установено ограничаването на оповестената възможност за снабдяване с материалите (само в интервал между 10,00 ч и 14,00 ч.), без нуждата от такова ограничение на достъпа да е оправдана, ако се приемат за достоверни показанията на служителите за обичайното им работно време и особено тези на Х., която изяснява, че е била на работното си място още от 8,00 ч. и че е инструктирала свои колеги да обслужват акционерите, когато излиза от офиса. Явно е, че с решението си за фиксиране на кратък времеви интервал, за да улесни документиране на своето изпълнение, дружеството (чрез управляващите директори, изготвили поканата на своето заседание от 04.07.2022 г.) е действало изключително в свой интерес, а не в интерес на отделните акционери. От друга страна, именно свидетелят Х. потвърждава, че е разбрала за неуспешния опита на П. да получи материали в началото на работния ден и е споделила това на колежката си А., но въпреки това според самата нея действията ѝ се изчерпват с опосреден опит да „върне“ напусналия сградата посетител. Добросъвестното изпълнение изисква да се потърси директен контакт с търсещия информация акционер и само ако той откаже да получи книжата след осигурен достъп в удобен за него час от работното време, би могло да се поддържа, че не осигурява съдействие за изпълнението. Данни за такова предложение липсват, напротив Щ. потвърждава, че по-късно през същата седмица в офиса отново не е имало служители в началото на деня и П. не е бил обслужен. При така приетите за установени правнорелевантни факти и и въззивният съд е обосновал правното съждение, че възможностите на акционерите за упражняване на правото им на предварителна информация не са били гарантирани от дружеството в изискуемата от закона степен. Обстоятелството, че някои от тях са декларирали получаване на пълен комплект материали, а други само на една част от тях, не променял този извод, доколкото участие в заседанието на колективния орган изисква възможност за подготовка на всеки правоимащ акционер. Наличието на публично оповестени материали по „добавените“ от акционери въпроси също не изключвала нужда от цялостно запознаване с предварителната информация, особено що се касае до двете процесни решения, които са взаимно свързани като съдържание и налагат съпоставка на предложени по тях писмени материали. Без да се запознае с изготвени доклади и отчети за годишните резултати за 2021 г., който и да е от акционерите не би могъл да си състави мнение по предложението за търсене на отговорност за множеството вредоносни действия, описани от Ч., като основание на бъдещия иск на дружеството - част от тях касели именно приключили през 2021 г. сделки (ипотека за дълг по споразумение към предварителен договор, продажби на земи и сгради). Затова само пълният комплект от материалите по т. 1-5 и 12 би могъл да осигури право на информация в цялост, като нормативно изискуема предпоставка за упражняване на основно неимуществено право на акционера (чл. 224 ТЗ). Само ако явилите се на събранието акционери са могли в действителност да се запознаят с мотивационното становище на Ч., биха могли и да направят информиран извод дали описаното в него поведение на управляващите лица и вредоносния резултат от него са достатъчно конкретизирани, за да послужат за основание на съдебна претенция или не, и дали то съвпада с отчетени в предходни години икономически резултати или обсъждани на предходни събрания вредоносни действия на същите управляващи. Изпълнението на задължението на дружеството (изготвило комплект от всички писмени материали, вкл. по добавени от акционери въпроси) е било ограничено не само с кратък период на предложен достъп до канцелария, но и от формализирани изисквания за писмено удостоверяване на връчване, което допълнително е ограничило фактическата активност за предлагане на търсено изпълнение, пропуснато при неуспешен контакт извън силно ограничения времеви достъп. Апелативният съд е изяснил, че правото на сведения, регламентирано в чл. 224 ТЗ, съдържа две изисквания - от една страна, задължение в определени в закона хипотези дружеството да изготви писмени материали, свързани с дневния ред, и от друга, задължението на дружеството да предоставя тези изготвени материали на акционерите - при поискване. Следователно, само подготовката със изготвени папки не е достатъчна и нарушението е налице и тогава, когато, макар изготвени и съществуващи, избирателно не се предоставят на определени акционери, въпреки поискването им (решение № 50025/21.03.2023 г. по т. д. № 29/2022 г. на ВКС, I т. о.). Именно такъв е случаят, когато натовареният служител е узнал, че акционер търси материали, но се е въздържал да предприеме проактивни действия и да му ги осигури, като е разчитал на следващи посещения. Апелативният съд е взел предвид, че правото на сведения по чл. 224 ТЗ е установено с императивна правна норма, а нарушението ѝ винаги е съществено. Както предоставянето на доклада на съвета на директорите за дейността и на годишния финансов отчет, така и обосновката на отговорността на управляващите са необходими за вземане на информирано становище и упражняване на правото на глас по въпроси по чл. 221, т. 10 ТЗ и чл. 221, т. 11, във вр. с чл. 240, ал. 2 и 3 ТЗ, и винаги рефлектира върху законосъобразността на приетите от събранието решения В случая такова е решението по т. 5.2 от дневния ред, поради което въззивният съд е счел предявеният от П. конститутивен иск за основателна само на това основание. За пълнота (и доколкото другият ищец е основал иска на друго нарушение на закона) въззивният съд е преценявал и съответствието на отчетените резултати от гласуването с правилата за упражняване на правото на глас на участващите в събранието акционери. Приел е за ирелевантно възражението на ответника за участието в събранието на адвокат, който не е бил регистриран като пълномощник на акционер - сам по себе си този довод не може за обслужи защитната теза на ответника, тъй като ако с действията си по регистрация и допускане на представители на гласуващи акционери органите на дружеството са нарушили правилата по чл. 225, 226 ТЗ, това обстоятелство би опорочило на самостоятелно основание именно взетите на събранието решения. От друга страна, от съставения списък при регистрация на участниците се установява, че като пълномощник на Ч. е вписана В., която е била преупълномощена от адвокатско дружество и лично от адв. А., съответно натоварени с упражняването на правата на Ч. като акционер в общото събрание. Същевременно в разискванията по т. 5 и т. 12 от дневния ред изрично са протоколирани изявления именно на този нерегистриран за участие адвокат, който е направил предложение относно начина на гласуване и дори е прекъснал изказване на друг акционер, довело до временно преустановяване на работата на събранието. Явно е, че при легитимацията си преупълномощената В. е обявила и пълномощното в полза на адвоката и след по-късното негово явяване в залата (за което не се спори) именно той е бил допуснат до участие и възприеман от ръководството на събранието като пълномощник на акционер въпреки липсата на надлежно удостоверена негова регистрация и присъствието на регистрираната за същите права В., която също е останала в залата. При това положение - при липса на разногласие между пълномощника (с изрично пълномощно) и регистрираното преупълномощено лице, не може да се приеме, че волята на упълномощителя е била опорочена или превратно възприета. Още повече, че предложението на адвокат А. (протоколирано като т. 5.1 от дневен ред) изобщо не се отнасяло до съдържанието на спорното решение по т. 5.2 за освобождаване на управляващия СД от отговорност, а е представлявало становище по приложение на законово изискване за ограничаване на право на глас на натоварените с управление акционери, като сам по себе си този въпрос не е в компетентност на събранието и не се подчинява на волята на акционерите. Затова, който и да е бил предложителят за такова гласуване, и какъвто и да е неговият резултат, то не може да има никакви последици, тъй като ако обсъжданата норма има императивен характер, нито събранието може да я наложи принудително, нито да отмени прилагането с изрично или конклудентно свое решение. Това обаче съвсем не означава, че въпросът за прилагането на закона би бил неоспорим, когато нито един от акционерите не е заявил каквито и да са предварителни възражения преди или при гласуването (в какъвто смисъл е развита защитната теза на въззивника). За съдебния контрол е ирелевантно дали преди гласуване някой от акционерите е поискал прилагането на императивна норма или не. Ако такова нарушение е въведено като основание на искането за отмяна на взето решение, съдът е длъжен да го разгледа независимо от предходното становище или липса на такова, изявено от участници в самото събрание. Затова и пропускът на първата инстанция по обсъждането на доводите, извличани както от липсата на валидна регистрация на адв. А., така и от липса на последици от неговото предложение, останало изцяло неприето от присъстващите (изразено с протоколирано като т. 5.1 отхвърляне на предложението), не може да се отрази на преценката за незаконосъобразност поради нарушение на императивната норма, поради което и това оплакване на въззивника е прието за неоснователно. Въззивният съд е съобразил, че въпросът за ограничаването на право на глас на акционерите е бил разгледан от първата инстанция въз основа на безспорно установените с протокола от проведеното заседание факти. При отчитането на волята на събранието и по двете спорни решения (т. 5.2 и т. 12 от дневен ред) са били отразени 35894 гласа „за“ и 23671 „против“, което като сбор от общо 59515 гласа съответства точно на всички гласове на присъстващите акционери, а според списъка на регистрираните участници в тази бройка са включени и акционерите С. С. (притежател на 8430 бр. акции) и И. Д., чрез пълномощника му Г. (с 18165 бр. акции). Тези двама акционери, наред с П., която не е акционер, са формирали състав на управителния орган като членове на съвета на директорите на дружеството, чиято дейност за 2021 г. е била отчитана на събранието. Именно тяхната отговорност за тези действия е предмет на обсъждане и контрол от акционерите, както при решаването на въпроса относно освобождаването им от отговорност, така и на въпроса дали да бъде разисквано предложението на Ч. за търсене на отговорност на тези двама директори за причинени на дружеството вреди. При тези безспорни факти въззивният съд е обосновал правното съждение, че е породен конфликт на интереси между дружеството (чиято воля формира колективният орган на акционерите) и участващите в управлението акционери. Счел е, че императивният характер на нормата, уредена в чл. 229 ТЗ, се извежда по тълкувателен път и смисълът на законовата забрана е напълно ясен - в разпоредбата категорично и недвусмислено е установено правилото, че акционер или негов представител не могат да участват в гласуването за предявяване на искове срещу него или за предприемане на действия за осъществяване на отговорността му към дружеството поради наличен конфликт между тях и акционерното дружество. Апелативният съд е приел, че организаторите на събранието е следвало да се придържат към императивен ред за отчитане на гласове при наличието на безспорен конфликт на интересите на дружеството (заинтересовано от контролните правомощия на органа на акционерите) и лицата, съвместяващи едновременно качество на акционер (контролиращ управлението) и директор (управляващ поверено от акционерите имущество на дружеството). Апелативният съд е изяснил, че в случай че не са уредени забраните за гласуване на акционера при всеки, включително и такъв конфликт на интереси, би се достигнало до ситуация, в която интересът на акционера, вкл. и когато той действа като член на съвета на директорите, да доминира по отношение интересите на дружество - тези последици са напълно несъвместими с цялостната уредба в ТЗ на акционерното дружество. Участието в изборните управителни органи (какъвто е СД) не е производно от акционерното качество, а е резултат едновременно от гласувано доверие от всички акционери и личен избор на номинирания директор да приеме овластяването. Именно тази лична преценка на акционера включва и съгласието му да се отчита за поетия ангажимент и да полага съответната професионална грижа като предпочита общия интерес пред личния, като това съгласие предполага самоограничаването на правото му на глас занапред, докато трае повереното му управление именно по въпросите, които касаят този общ интерес. В този смисъл и конфликтът на интереси следва да се съблюдава като пречка за гласуване с акциите, притежавани от директори и когато се решава дали общите средства са бил надлежно управлявани според нарочния годишен доклад и дали резултата от това управление е приемлив за общия интерес на доверителите, както и когато е постъпило предложение да се търси отговорност за конкретни вредоносни действия (дори и те да не са били нарочно отчетени). Поради тези правни съображения въззивният съд не е възприел правната теза на въззивника, че правилото на чл. 229 ТЗ е приложимо само в тясна хипотеза на отговорност, породена от типично членствено правоотношение с акционера, но не и такава, която той би носил поради управленските му функции. Доводите срещу обосноваването на приложимостта на нормата на чл. 229 т. 2 ТЗ с връзката между решението за освобождаването от отговорност и реда за упражняване на малцинствени права също не са споделени. Въззивният съд е съобразил цитираното от въззивника определение № 942/16.04.2024 г. по ч. т. д. № 1135/2023 г., II т. о. на ВКС, с което е отречена преюдициалната връзка между процеса за отмяна на незаконосъобразни решения за освобождаване от отговорност на целия СД за определена година и вече предявен иск от акционер - субституент на дружеството за търсене на отговорност от конкретни директори за конкретни действия, част от които попадат в същата година, като е изяснил, че в този съдебен акт касационният състав е приел, че дори и да е одобрило дейността с решението си по чл. 221, т. 10 ТЗ мнозинството не осуетява правото на малцинството да се защитава по чл. 240а ТЗ - такова решение обаче ще следва да бъде преценявано с оглед на общия интерес на дружеството и наличието на вредоносно управленско поведение. При това положение директорите следва да бъдат изключени от гласуването като акционери. В случай че след приспадането на „блокираните“ поради конфликта на интереси гласове остатъчното мнозинство одобри управленската дейност, ескулпираните директори ще могат да се позоват на това решение, като на всеки друг факт в своя полза, но без да могат да осуетят процесуалната защита на субституента. В този смисъл не е логично да се изключи приложимост на чл. 229 ТЗ само защото законодателят е предвидил малцинственото право, с което да се преодолява решение на мнозинството. За неоснователно е прието и оплакването по неправилното възприемане на ограничението на правото на глас за всички акционери, включени в колективния орган. Доколкото самият съвет на директорите е предложил тази точка от дневния ред като решение по дейността на органа като колектив, разискванията са се провели без разграничаване на поведение на отделните членове. При това положение събранието е ограничено в рамките на формулираното предложение за решение, а тъй като не са присъствали всички акционери, няма възможност и за добавяне на решение с друг предмет, какъвто несъмнено би било обсъждането на индивидуалното поведение на всеки от членовете, а не на колектива като цяло. В случая акционерите са били поканени да обсъждат доклад и отчет, съставени и приети като съдържание с акт на съвета като колективен орган и затова и освобождаването от отговорност по този отчет не може да е индивидуално. В този смисъл, въззивният съд е счел, че при гласуването на решение по т. 5 в конфликт на интереси са и двамата директори – акционери, поради което правото им на глас следва да бъде ограничено общо. Следователно, при приспадане на акциите на двамата директори (общо 26595) остатъчният кворум на гласуващите се свежда до 32920 акции, а мнозинството от тях (23621 акции) са гласували „против“. Протоколираното решение в обратен смисъл е било незаконосъобразно. По същите съображения въззивният съд е приел за неоснователно и оплакването относно пропуснатото обсъждане на хипотезата на самостоятелно отчитане на броя на акциите на лицата с право на глас с ограничаване на конфликта поименно и последователно за отговорността на всеки от директорите, и зачитане на остатъчен кворум и мнозинство на гласовете на акционерите за формиране на решение само по отговорността на акционера С.. Апелативният съд е взел предвид, че по отношение на решението по т. 12 от дневния ред тезата на въззивника се основава на специфичното съдържание на резултата от обсъждането и гласуването, тъй като по същество събранието изобщо не е разисквало по въпроса за предявяване на иск срещу двама от директорите, а само е отклонило вече включен в дневния ред въпрос. От протокола и приложените към него подготвителни материали обаче се установявало, че предложението за решение по т. 12 е било формулирано от акционера Ч., упражнил малцинствено право да сезира колективен орган с въпрос, който изисква задължително разискване, тъй като касае твърденията му за наличие на вредоносно съвместно поведение на двама от членовете на СД, които активно са участвали в договаряне на поредица от сделки и в управлението на финансите на дружеството. Макар в самото предложение да не са посочени фактите, с които вносителят свързва търсената обща отговорност на двамата директори, подробното становище, възприето от организаторите на събранието като информативен материал, връчван на акционерите за предварително запознаване, съдържа не само описание на различни сделки, но и конкретно посочени вреди и обосновка на причинно-следствена връзка с управленските решения на посочените отговорни лица. Именно това поведение е следвало да бъде обсъждано по настояване на акционера, упражнил правото си по чл. 223а ТЗ. Само по себе си решението да не се гласува конкретното предложение има неблагоприятни за вносителя последици и като ефект се приравнява на отхвърлено предложение, тъй като само положителното или отрицателното решение ще определи и качеството на търсещия отговорност акционер като субституент или като представител на дружеството в бъдещия или висящия вече процес с предмет отговорността на двамата директори по чл. 240 ТЗ. С насрещното, обявено като „процедурно“ предложение на друг акционер, на практика се осуетява упражняването на управителното правомощие за участие в колективния орган на вносителя в обема, обезпечен чрез полученото от длъжностното лице по регистрацията съдействие в охранителното производство, без обосновката за отклоняване на разискванията да е убедителна. Позоваването на липса на ясно посочен период на вредоносните действия би имала съществено значение само ако се приеме неподдържаната от самия въззивник теза за задължителна обусловеност на правото на иск на дружеството от решението за освобождаване от отговорност за отчетена дейност в конкретен период. Напротив, индивидуализирането на основанието на отговорността като предмет на бъдещия иск изисква посочване на конкретно поведение и вредоносен резултат, а не период на управление. Именно в тази насока е било и указанието по прилагане на закона, дадено на дружеството при разглеждане на спора със същия акционер (по т. д. № 635/2021 г. по описа на ВОС) при отхвърлянето на иска му за отмяна на тогава бланкетни предложения за ангажиране на индивидуална отговорност на директорите поотделно. Не е такъв обаче настоящият случай и съдържанието на въпроса в дневния ред не може да се счита за неясно, тъй като „бланкетното“ съдържание е попълнено с подробните писмените материали (общо 23 страници), поради което въззивният съд не е приел тезата, че с формулировката на предложението на Ч. за решение за предявяване на иск срещу двамата директори е било нарушено правото на информация на всички останали акционери, които биха били лишени от възможност за преценка на конкретно вредоносно „действие или бездействие” на членовете на СД, което е източник на потенциалния съдебен иск. Затова самото предложение да не се гласува по така обоснован въпрос, вече включен в дневния ред, е незаконосъобразно, респ. и взетото положително решение в този смисъл следва да се отмени. Нещо повече, доколкото отклоняването на въпроса за предявяване на иск е пряк израз на управителната компетентност на събранието, преценката за годността на предложението касае директорите точно толкова, колкото и самото решение по същество и затова дори и да се приеме, че предложението на акционера Г. е било процедурно, то също поражда конфликт на интереси между сезираната от Ч. общност на акционерите и директорите, сочени като ответници по бъдещия иск по чл. 240 ТЗ, поради което и в този случай гласовете на С. и Д. е следвало да се изключат от кворума, съответно на изложените по-горе съображения за универсално приложение на императивната забрана по чл. 229, т. 2 ТЗ. Затова и на това основание отклоняването на разискванията по въпроса за предявяване на иск за конкретните, описани в становището на Ч., съвместни действия на двамата директори е незаконосъобразно и следва да се отмени. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи и въззивният съд е счел и двете оспорени от акционери решения (по т. 5.2 и 12), приети на събранието, проведено на 28.09.2022 г., за несъответни на изискванията на закона, поради което е приел за основателни съвместно предявените конститутивни искове с правно основание чл. 74 ТЗ за основателни, поради което апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение – в обжалваната му част. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Макар и обуславящ изхода на правния спор, предмет на въззивното производство, първият материалноправен въпрос не отговаря на специалната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Нормативният смисъл на разпоредбата, уредена в чл. 229 ТЗ, се извежда по тълкувателен път – акционерите, чиито интереси са засегнати при приемане на съответни решения от общото събрание на акционерите, не могат да участват в гласуването поради възникване на конфликт между тях и акционерното дружество. Следователно, произнасянето по този въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за осъвременяване на тълкуването на тази разпоредба, респ. за развитие на правото – правната норма, която урежда института на конфликт на интереси между акционера и търговското дружество, намиращи се в учреденото членственото правоотношение, е ясна и непротиворечива. Вторият материалноправен въпрос не отговаря на специалната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посоченото от касатора решение № 188/5.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 2309/2017 г., I т. о., ТК е обсъждан различен материалноправен въпрос от поставения от касатора, а именно дали участието в общото събрание на лица, които не са членове, прави незаконни взетите от събранието решения. По настоящия казус оспореното решение е отменено, не защото в общото събрание на акционерите са участвали и гласували лица, които не са страна в членственото правоотношение с акционерното дружество, а напротив – акционери, които са в конфликт на интереси с търговеца (те са и членове на съвета на директорите, а предмет на оспореното решение е освобождаването на членовете на този орган на управление от отговорност за дейността им през 2021 г.). От друга страна, за да приеме, че в конкретния случай при приемането на решението за освобождаване от отговорност на двама от членовете на управителния орган на акционерното дружество, които са и акционери, не може да се разграничат гласовете на тези акционери за освобождаване на всеки един от членовете на съвета на директорите, а напротив – те трябва изцяло да бъдат изключени при това гласуване – поради наличие на конфликт на интереси по смисъла на чл. 229, т. 2 ТЗ, въззивният съд е приел за установено, че самият съвет на директорите е предложил тази точка от дневния ред като решение по дейността на органа като колектив, поради което разискванията са се провели без разграничаване на поведение на отделните членове. При това положение събранието е ограничено в рамките на формулираното предложение за решение. В случая акционерите са били поканени да обсъждат доклад и отчет, съставени и приети като съдържание с акт на съвета като колективен орган и затова и освобождаването от отговорност по този отчет не може да е индивидуално. В този смисъл, въззивният съд е счел, че при гласуването на решение по т. 5 в конфликт на интереси са и двамата директори – акционери, поради което правото им на глас следва да бъде ограничено общо. Следователно, при приспадане на акциите на двамата директори (общо 26595) остатъчният кворум на гласуващите се свежда до 32920 акции, а мнозинството от тях (23621 акции) са гласували „против“. По същите съображения въззивният съд е приел за неоснователно и оплакването относно пропуснатото обсъждане на хипотезата на самостоятелно отчитане на броя на акциите на лицата с право на глас с ограничаване на конфликта поименно и последователно за отговорността на всеки от директорите, и зачитане на остатъчен кворум и мнозинство на гласовете на акционерите за формиране на решение само по отговорността на акционера С.. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства, съгласно които въззивният съд е обосновал фактическия извод, че самият съвет на директорите е предложил да се приеме решение за освобождаване на членовете на съвета на директорите съобразно осъществената през 2021 г. дейност на управителния органа като колектив, а не индивидуално за всеки един от неговите членове, като разискванията по това предложение от дневния ред са се провели без разграничаване на поведение на отделните членове, да е допусната твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият материален въпрос не е правен, поради което той не отговоря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - с него по същество се релевира довод за необоснованост на въззивното решение относно приетия от въззивния съд правнорелевантен факт, че на акционерите не е била обезпечена от дружеството в изискуемата от закона степен правната възможност за упражняване на правото им на предварителна информация съобразно нормативните изисквания, уредени в чл. 224, ал. 1 ТЗ. Въпросът дали в поканата за свикване на общото събрание на акционерите е бил предвиден ред за снабдяване с писмените материали за предстоящото общо събрание на акционерите, респ. дали в нея се съдържа информация за конкретния времеви диапазон за това, както и дали се предвижда писмено удостоверяване на тяхното връчване, е от фактическо, а не от правно естество, като той обуславя обосноваността на въззивното решение, а именно дали в представените по делото доказателства се съдържат факти, които въззивният съд е приел за установени в процеса на доказване, респ. дали в противоречие на правилата на логическото мислене той е счел, че дадено правнорелевантно обстоятелство е установен от събраните по делото годни доказателствени средства, без то действително да се изяснява от тях. Както бе изяснено, проверката за необоснованост на въззивното решение може да се извърши едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а не в селективното производство по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от селективните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответниците по касационната жалба съдебни разноски, представляващи уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмени отговори на касационната жалба, както следва: 1) в полза на Ф. К. Ч. сумата от 1800 лв. с ДДС и 2) в полза на А. Н. П. сумата от 2000 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд