Определение № 3186 от 24.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 24/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. П., чрез адв. С. С., срещу решение № 1074/29.09.2023г. по в.гр.д. № 1272/2023 г. на Окръжен съд – Варна, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен иска й против „Електроразпределение Север“ АД, [населено място] с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на 12 120 лв. неустойка, дължима на основание чл. 49, ал. 1 от Общи условия на „Електроразпределение Север“ АД за прекъсване на пренос на електроенергия и на достъп до електроразпределителната мрежа на обект „каравана“, находящ се в недвижим имот с УПИ ...-... по плана на [населено място], [община], [област], с [клиентски номер] и [абонатен номер], за периода 01.08.2019 г. – 29.05.2020 г. Касаторът заявява неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон. Твърди, че по делото е бил безспорно установен факта, че преносът на електроенергия до процесния обект е преустановен на 28.09.2017г., а ответникът е бил наясно с този факт, видно от констативен протокол от същата дата и документите, с които ищецът е оспорвал впоследствие прекъсването, в това число и жалбите до ДКЕВР, АССГ и ВАС. В контекста на оплакването си за процесуални нарушения, изразяващи се в неизготвяне на доклад от въззивния съд и неуказване на доказателствена тежест за обстоятелството, че уведомлението по чл. 49, ал.1 от ОУ на ответника следва да има определено съдържание, в изложението по изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК два въпроса:1/ Когато въззивният съд не е приел свой доклад по делото и не е приел нови доказателства, длъжен ли е да постанови своето решение въз основа на доклада на първоинстанционния съд, с който са приети относимите към спора факти и обстоятелства и безспорните от тях и въз основа на всички доказателства от първоинстанционното производство? и 2/ Длъжен ли е въззивният съд да укаже на страните относимост и необходимост от доказване на обстоятелство, което не е указано от първоинстанционния съд за нуждаещо се от доказване? Третият въпрос в изложението - за задължението на въззивния съд да следи служебно за неравноправност на клауза, е изведен от твърдението на касатора, че в случаи като процесният, когато електроснабдяването е прекъснато от служители на дружеството и удостоверено от тях с писмен документ, изискването на чл. 49, ал.1 ОУ за уведомяване на ответника, че електроснабдяването е прекъснато, нарушава правата на потребителя и не следва да се прилага. Сочи се, че въззивният съд не е изпълнил това задължение, поради което се е отклонил от разрешенията в цитираната практика на СЕС и от тези в ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС и ТР №1/27.04.2022 на ОСГТК на ВКС, а отговорът на въпроса ще е от значение за точното прилагане на чл. 7, ал.3 ГПК. Насрещните страни по жалбата – ответникът „Електроразпределение Север“ АД, чрез юрк. Г. и третото лице помагач ЗАД Алианц България, чрез адв. М., възразяват срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и оспорват оплакванията в касационната жалба. Съдът намира за допустима касационната жалба, а по искането за допускане на касационно обжалване прецени следното: За да достигне до еднакви крайни изводи с първата инстанция за неоснователност на предявения иск, въззивният съд е възприел установената по делото фактическа обстановка, съгласно която: Ищцата е потребител на ел.енергия по смисъла на ЗЕ по силата на сключен с ответника договор за доставка на ел. енергия № .../... г., уреден при публично обявени ОУ, за обект на потребление – преместваем обект /каравана/. В тази връзка при ответника е открита партида на името на П. с [кл. №] и [аб. №]. Договорът е безсрочен. За преместваемия обект има разрешение за поставяне № 15/30.04.2014 г., с което се разрешава на Г. Ж. Д. да извърши монтаж на каравана в УПИ-..., кв. ..., по плана на [населено място], [община], [област]. През 2015 г. ищцата е придобила собствеността върху УПИ-..., кв. ..., по плана на [населено място], [община], [област]. С писмо изх. № 3594350/12.07.2017 г. /непредставено по делото/ ответникът е уведомил ищцата за необходимостта да му предостави актуално разрешение за поставяне на преместваемия обект /в случая – процесната каравана/ или документ за платена такса за съответния месец. Поради непредставяне на такъв, на 28.09.2017г. е било преустановено електрозахранването чрез демонтиране на СТИ в обекта на ищцата, за което е изготвен съответен констативен протокол, в който като причина за демонтажа е посочено следното: поради изтекъл срок на разрешението за поставяне и непредоставени документи. Въззивният съд, анализирайки действалите за процесния период разпоредбите на чл. 21 – чл. 25 от ОУ /в сила до 15.10.2022 г./ и чл. 57а ЗУТ, е достигнал до извод, че изтичане срока на разрешението за поставяне на преместваем обект не е основание за прекъсване на ел. захранването. Такова е наличието на заповед по чл. 57а, ал. 3 от ЗУТ, каквато в случая няма, поради което „Електроразпределение Север” АД неправомерно е прекъснало преноса на ел. енергия до караваната, поставена в УПИ № ...-..., кв. ... по плана на [населено място], [община]. За да отхвърли иска по чл. 92 ЗЗД при така установеното, въззивният съд е приел, че ответникът виновно е прекъснал преноса на електрическа енергия, но валидно уговорената в чл. 49, ал.1 от ОУ клауза за неустойка изисква уведомление от потребителя, за да възникне вземането му за неустойка, а такова ищцата П. нито е твърдяла, нито е доказала, че е отправила след 28.09.2017г. С този решаващ мотив искът по чл. 92 ЗЗД е счетен за неоснователен. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първите два въпроси на касатора нямат отношение към решаващите изводи на въззивния съд. Същият е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка / налице е изрично препращане към нея по чл. 272 ГПК/ и обсъждайки именно нея е достигнал до различни правни изводи. Уведомлението до ответника за преустановяване на електрозахранването е елемент от фактическия състав на вземането за неустойка по чл. 49, ал.1 ОУ, чиято разпоредба гласи:“ В случай, че потребителите останат без ел. енергия по вина на „Електроразпределение Север“ АД повече от 24 часа след получаване на уведомление от потребителя, дружеството заплаща обезщетение на потребителя в размер на 30 лева и по 20 лева за всеки следващ период от 12 часа без осигурена електрическа енергия в рамките на 90 дни от получаване на уведомлението.“ Или вземането за неустойка възниква след изтичане на 24 часа от получаване на уведомлението от потребителя, през които е продължило оставането му без ток по вина на ответника. Първоинстанционният съд изрично е указал в доклада си, че доказването на валидна клауза за неустойка и нейния размер са в тежест на ищцата. Тези указания касаят всички елементи от фактическия състав на неустойката по чл. 49, ал.1 ОУ т.е. и уведомлението. Въззивният съд не е приел за релевантен нов факт, който не е бил предмет на доклада по чл. 146 ГПК (той не е приел, че уведомлението трябва да има конкретно съдържание, както твърди касатора), поради което и не е дължал указания за тежестта за доказването му. Несъгласието на ищеца с извода за недоказаност на уведомяването е оплакване срещу правилността на решението, което не се проверява във фазата по чл. 288 ГПК. Въпреки това, следва да се отбележи, че доказателствената сила на констативния протокол от 28.09.2017г. обхваща единствено извършените от служителите на ответника действия, отразени в протокола, т.е. че СТИ в обекта на ищцата е демонтиран. Протоколът не е изготвен в присъствието на ищцата, не носи нейния подпис и няма значение на уведомление до дружеството от нейна страна, че е останала без електроенергия, а други доказателства, съдържащи изявления, които биха могли да бъдат ценени като уведомление по чл. 49 ОУ, ищцата не е ангажирала нито пред първата, нито пред въззивната инстанция. Третият въпрос в изложението - за задължението на въззивния съд да следи служебно за неравноправност на потребителска клауза, е формулиран като фактически, тъй като изисква съобразяване с конкретно установеното по делото, че в случая електроснабдяването е прекъснато от служители на дружеството и удостоверено от тях с писмен документ. Ищцата не се позовава на неравноправност на клаузата на чл. 49, ал.1 ОУ ( исковата й претенция е основана на нея), а иска да се признае процесният констативен протокол за уведомление по смисъла на тази клауза. Преценката на доказателственото значение на протокола обаче е въпрос по съществото на спора и не се извършва във фазата на допускане на касационно обжалване. В обобщение, съдът приема, че не е налице общото основание на чл. 280, ал.1 ГПК за селекция на касационната жалба и касационно обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на спора, на ответника се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя на 100 лева. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд