Определение № 3477 от 09.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1728/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Юробанк България “ЕАД – [населено място] с ЕИК[ЕИК] срещу решение № 2637 от 29.04.2025 г. по в.гр.д. № 2288/2024 г. на СГС, с което е било потвърдено първоинстанционното решение от 20108421/ 15.11.2023 г. на СРС по гр.д. № 10616/2018 г., с което банката е била осъдена да заплати на А. П. Г. като правоприемник в хода на процеса на В. Д. Г. на основание чл.421, ал.1 вр. чл.420 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД следните суми: 5083,09 лева – главница по договор за банков влог от 02.08.2007г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, както и лихва за забава в размер на 1529,16 лева за периода от 04.09.2014г. – 03.09.2017г., както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2680,11 лева разноски по делото, както и 700 лева разноски във въззивната инстанция. В касационната жалба се навеждат оплаквания за материално правна незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с посочена практика на ВКС по чл.290 ГПК– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-чл.280 ал.1,т.3 ТЗ. Ответната по КЖ страна А. П. Г. изпраща писмен отговор на КЖ със становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и подлежи на касационно обжалване, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. Въззивният съд е приел следното: Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по осъдителни искове правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 420, ал. 2 и чл. 421, ал. 1 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с които се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца след допуснато от първоинстанционния съд изменение на размера на предявените искове следните суми: 5083,09 лева – главница по договор за банков влог от 02.08.2007г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, и 1529,16 лева – мораторна лихва за периода от 04.09.2014г. до 03.09.2019г. За неоснователни са счетени доводите от страна на банката за наличие на неправилно определена от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените искове. Изложено е, че правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на изложените в исковата молба твърдения, на които ищецът основава претенцията си, и формулирания петитум. В случая в ИМ са изложени твърдения, че между страните е сключен договор за банков влог с първоначално вложена сума в размер на 10 000 лева, както и, че е извършвала различни банкови операции със сметката си, но не и тегления в брой, като при закриване на сметката била преведена по друга нейна сметка само сумата от 3200 лева, която сума представлявала само част от внесените суми, поради което счита, че банката следва да бъде осъдена да заплати реалния остатък от вложените средства. При така изложените в исковата молба твърдения и формулирания петитум, е прието че правното основание на иска е по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 420, ал. 2 и чл. 421, ал. 1 от ТЗ. Според съда, договорът за банков влог, чиято правна уредба се съдържа в чл. 420 и сл. от ТЗ, е разновидност на договора за влог по смисъла на чл. 250 от ЗЗД, с който влогодателят предава на влогоприемателя движима вещ или друга ценност, а влогоприемателят приема предаденото имущество за съхранение със задължение да го пази и върне на влогодателя при уговорени условия. Аналогично е и съдържанието на договора за банков влог, представляващ специфична банкова сделка, при която банката –влогоприемател приема за съхранение срещу възнаграждение предадени за пазене от влогодателя движими вещи и ценности със задължение да ги върне с изтичане на уговорения срок или при поискване - чл. 420 от ТЗ. Когато предмет на договора е определена парична сума, влогът е неправилен и по силата на чл. 421 от ТЗ банката – влогоприемател дължи на влогодателя парична сума в същата валута и размер, ведно с лихва – ако е уговорена между страните. За да е налице договор за влог по смисъла на чл. 420 и чл. 421 от ТЗ, следва да е постигнато съгласие между страните по договора – влогодател и влогоприемател, относно неговото сключване и съществено съдържание, т. е. относно вещта или размера на паричната сума, вложена за съхранение, и условията за съхранението и връщането й от влогоприемателя, а при възмездния влог – и относно възнаграждението на влогоприемателя. С оглед твърденията и възраженията на страните и заетите от тях позиции по спора, основателността на предявения от ищеца в настоящото производство иск е предпоставена от установяване съществуването на валидно облигационно отношение по договор за банков влог, в това число фактическо предаване на паричната сума, предмет на договора. В тежест на ответната страна е доказването на изплащане на част от сумата по влога на титуляра, респективно изтекла погасителна давност. В случая за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване са обявени обстоятелствата, че между страните е сключен на 02.08.2007г. договор за срочен банков депозит с титуляр ищцата, в която първоначално е била депозирана сумата от 10 000 лева, както и обстоятелството, че към датата на закриването й на 04.09.2012г. по сметката е имало наличност от 3200 лева, която е била преведена по друга сметка на ищцата. С влагането на парите в банката настъпва транслативният ефект на договора за банков влог – собственик на вложените пари става банката, като в нейна тежест възниква задължение спрямо влогодателя да върне вложената сума в същата валута и размер, както и да плати уговорената лихва. Ето защо, за неоснователно е прието поддържаното от ответника възражение, че част от сумата по депозита е била изплатена на титуляра, тъй като представените за установяване на това твърдение разписки са оспорени от страна на ищцата и от кредитираното заключение на тройната съдебно-графическа експертиза се установява, че същите не са подписани от ищцата. Неоснователно за съда е и позоваването от страна на въззивника на разпоредбата на чл.55, ал.1 от ЗПУПС (отм.). Съгласно чл.55, ал.2 от ЗПУПС (отм.) ползвателят на платежни услуги се счита узнал за неразрешената или неточно изпълнената платежна операция най-късно с получаване на информацията по чл.38, ал.1 или чл.46, ал.1, както следва: т.1 регистрационен номер на платежната операция и, когато е необходимо информация относно получателя; 2. стойността на платежната операция, изразена във валутата, в която е задължена платежната сметка на платеца, или във валутата, посочена в платежното нареждане; т.3 данни за размера на всички такси и лихви, дължими от платеца във връзка с платежната операция, представени по вид и стойност; т.4 обменния курс, използван от доставчика на платежни услуги по отношение на платежната операция, и стойността на платежната операция след извършената обмяна на валута; т.5 вальора на задължаване на платежната сметка или датата на получаване на платежното нареждане. Въззивната инстанция е заключила, че в случая не е налице уведомяване по смисъла на чл. 55, ал. 2 от ЗПУПС (отм.), тъй като доставчикът на платежни услуги не е доказал в настоящото производство да е изпълнил задължението си за предоставяне на информация за платежната операция, поради което преклузивният срок за упражняване на правата на вложителя по чл. 55, ал. 1 от ЗПУПС не е започнал да тече за ищцата. Въззивната инстанция въпреки, въпреки, че е счела, че не следва да бъде разглеждано позоваването от страна на ответника на разпоредбата на чл.75, ал.2 от ЗЗД, тъй като това възражение е направено за пръв път с въззивната жалба е изложила съображения, че разгледано по същество същото е неоснователно, доколкото разпоредбата на чл. 75, ал.2 ЗЗД предвижда, че длъжникът се освобождава от отговорност, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което, въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението. Добросъвестността на длъжника, предполага преди всичко полагане на дължимата грижа, която в процесния случай следва да бъде грижата на добрия търговец (чл. 302 от ТЗ). Конкретното измерение на грижата на добрия търговец, според съда, е осигуряването на адекватни технически мерки, които да изключват възможността за извършване на банкови операции при съмнение относно самоличността или представителната власт на явилото се пред банката лице. Банката е следвало да създаде такава система, която в максимална степен да гарантира влоговете на клиентите, както и правила, обезпечаващи изпълнението на задължението на служителите. За неоснователно е прието и направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Процесното вземане е такова за реално изпълнение по сключен между страните договор, поради което приложима е общата петгодишна давност. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая за банката е възникнало задължението да върне вложената сума с прекратяване на договора за банков влог, което няма спор, че е станало на 04.09.2012г., и исковата молба е подадена в последния ден преди изтичането на давностния срок – 04.09.2017г., с което давността е прекъсната. Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. Пред ВКС в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпросите, за следното: 1. От кой момент става изискуемо и от кога тече давностният срок за погасяване на правото да се иска реално изпълнение на задължението по чл.421 ал.1 ТЗ на влогоприемателя: при прекратяване на срочен 1-годишен депозит или или с прекратяване на договора и закриване на депозитната сметка; 2. Кой е началният момент, от който започва да тече 13 месечния преклузивен срок по чл.55 ал.1ЗПУПС в хипотеза на прекратен договор за депозитна сметка; 3. Прилага ли се законовата презумпция на чл.55 ал.2 от ЗПУПС/отм./ за узнаване на платежна операция от страна ползувателя на плат. услуги при прекратяването на договора за плат.сметка и по какъв начин ставал това; 4. За приложението на ч.38 ал.1 и /или чл.46 ал.1 ЗПУПС /отм./ при определяне на началния момент от който започва да тече преклузивния срок по чл.15 ал.1 ЗПУПС/отм./ и следвало ли от това, че ползувателят е узнал за извършените процесни платежни операции именно към дата на прекратяване на договора с банка за срочен депозит Поставя се и въпросът за съотношението на исковете по чл.79 ал.1 ЗЗД във връзка с чл.421 ал.1 ТЗ -за пряко изпълнение от страна на влогоприемателя за връщане на вложената сума след изтичане на срока на срочния депозит с този основан на разпоредбите за отговорността на банката по специалния закон /ЗПУПС/отм./ за извършени от банката неразрешени от титуляра на влога и дали вторият не се явява преюдициален по отношение на първия; По въпросите се сочи като допълнителна предпоставка по чл.280 а.1,т.1 ГПК-противоречие с практика на ВКС и основание по чл.280 ал.1, т.3 ГПК. Така формулираните въпроси не се явяват правни такива и едновременно с това и обуславящи изхода по конкретния спор по следните съображения: По първия въпрос: Въпросът се явява фактически и по законосъобразността на обжалваното решение, доколкото отговорът му е в зависимост от конкретните за спора факти/съдържанието на уговорките в процесните договори-за срочен депозит и за банкова сметка, а не по тълкуването на конкретна правна разпоредба с цел изясняването на съдържанието на правната норма в нея. В рамките на процедурата по чл.288 ГПК, ВКС не се произнася по съществото на спора. Въпрос от 2 до 4 ти се отнасят до: началния момент, от който следва да тече 13 месечния преклузивен срок по чл.55 ал.1ЗПУПС и прилага ли се законовата презумпция на чл.55 ал.2 от ЗПУПС/отм./ за узнаване на платежна операция от страна ползувателя на плат. услуги, както и за приложението на ч.38 ал.1 и /или чл.46 ал.1 ЗПУПС /отм./ при определяне на началния момент от който започва да тече преклузивният срок по чл.15 ал.1 ЗПУПС/отм./ и следвало ли от това, че ползувателят е узнал за извършените процесни платежни операции именно към дата на прекратяване на договора с банка за срочен депозит. Въззивният съд е приел е, че в случая не е налице уведомяване по смисъла на чл. 55, ал. 2 от ЗПУПС (отм.), тъй като доставчикът на платежни услуги не е доказал в настоящото производство да е изпълнил задължението си за предоставяне на информация за платежната операция, поради което преклузивният срок за упражняване на правата на вложителя по чл. 55, ал. 1 от ЗПУПС не е започнал да тече за ищцата. Следователно при положение,че е прието от съда за недоказано по делото на каквото и да е уведомяване от банката за извършени плащания от сметката на титуляра на трето лице, се явява излишно да се обсъждат какви биха били законните последици от приет за неосъществен факт. В този смисъл тези въпроси се явяват необуславящи за изхода по спора. Въпросът за съотношението на исковете по чл.79 ал.1 ЗЗД във връзка с чл.421 ал.1 ТЗ за пряко изпълнение от страна на влогоприемателя на поетото в договора задължение за връщане на вложената сума след изтичане на срока на срочния депозит с този основан на разпоредбите за отговорността на банката по специалния закон /ЗПУПС/отм./ за извършени от банката неразрешени от титуляра на влога и дали вторият не се явява преюдициален по отношение на първия се явява без значение за разрешаването на настоящият конкретен спор, доколкото въззивният съд не го е обсъждал изрично, приемайки че правната квалификация на иска следва от изложените в исковата молба твърдения, на които ищецът основава претенцията си, и на формулирания петитум. В случая: в ИМ са изложени твърдения, че между страните е сключен договор за банков влог с първоначално вложена сума в размер на 10 000 лева, както и, че титуляра са извършвани различни банкови операции със сметката, но не и тегления в брой, като при закриване на сметката била преведена по друга нейна сметка само сумата от 3200 лева, която сума представлявала само част от внесените суми, поради което се иска от съда да осъди банката да заплати реалния остатък от вложените средства. При така изложените в исковата молба твърдения и формулирания петитум, е прието че правното основание на иска е по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 420, ал. 2 и чл. 421, ал. 1 от ТЗ. Следователно не е приет за разглеждане друг иск, за който да се прави преценка в какво отношение е към иска за пряко изпълнение и следователно и този въпрос се явява без значение за конкретния спор. От изложеното следва, че не е налице първата обща предпоставка за допускане до касационен контрол: формулиран от страната подала КЖ правен въпрос, който да е от значение за изхода по спора, което изключва необходимост от обсъждането на наличието или не, на допълнителните предпоставки за допускане на касационно производство, на които се основава страната в изложението за това към КЖ. По делото липсват доказателства за реално направени разноски от страна на ответника по КЖ, поради което и такива не следва да се присъждат. С оглед гореизложеното не е налице основание за допускане на касация, поради което настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о.