Определение № 1803 от 06.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4598/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ, Комисията), чрез процесуален представител В. И. – инспектор при ТД – Видин на Kомисията, против решение № 631 от 15.05.2025 г. по гр. д. № 902/2024 г. на Апелативен съд – София.

Ответниците по жалба Б. К. И. и В. Я. И., чрез общия им пълномощник – адв. Г., са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което са потвърдени: 1/ решение № 408 от 07.07.2023 г. по гр. д. № 1237/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград за отхвърляне на иска с правно основание чл. 153 ЗПКОНПИ (понастоящем с наименование ЗОНПИ), предявен от Комисията срещу Б. К. И. и В. Я. И., за отнемане в полза на държавата на следното имущество на ответниците (след направено частично оттегляне на претенцията относно парични суми като неналични към края на проверката, в общ размер на 662 521. 98 лв.), а именно: 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор № ... по кадастрална карта и регистри на [населено място], област Б., с площ от 408 кв. м., ведно със самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ..., който обект се намира в сграда № 2, разположена в същия поземлен имот и съставлява жилище (апартамент) с площ 74 кв. м. с административен адрес [населено място], [улица], ет. ..., заедно с 1/2 идеална част от общите части сградата, ведно с източната половина от избените помещения и от правото на строеж; лек автомобил „Мерцедес – ЦЛК 500“ с ДК [рег.номер на МПС], дата на първоначална регистрация 28.05.2002 г. и сумата от 37 830 лв. – паричната равностойност към датата на отчуждаване на лек автомобил „Мерцедес С-400 хибрид“ с ДК [рег.номер на МПС], доколкото е бил наличен в края на проверявания период и е отчужден впоследствие - на 20.12.2019 г.; 2/ определение № 1213 от 28.11.2023 г. по гр. д. № 1237/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е оставено без уважение искането на КОНПИ за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, с която Комисията е осъдена да заплати държавна такса в размер на 28 986 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат (решението по иска по чл. 153 ЗОНПИ), възприемайки тълкуването дадено с ТР № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, че не представляват имущество и не участват при определяне на размера на несъответствието по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ преминалите през сметките на ответниците парични средства с неустановен законен източник след като не са налични в патримониума им в края на проверявания период, в случая от 17.04.2009 г. до17.04.2019 г. Така е направил извод, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд по правилото на чл. 272 ГПК, че салдото между нетните доходи на двамата ответници и придобитото от тях в горния период и налично в края му имущество, е положителна величина - +36 584. 99 лв. (кредитирайки допълнителното заключение от 25.11.2022 г.). Това обстоятелство е намерено да изключва правната възможност на държавата да претендира успешно отнемане на придобитото в релевантния период от ответниците имущество и характеризира предявеният иск по чл. 153 ЗПКОНПИ като неоснователен и подлежащ на отхвърляне.

При горния неблагоприятен резултат от изхода на делото за ищеца, втората инстанция е приела, че постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение на първостепенния съд (№ 1213 от 28.11.2023 г. по гр. д. № 1237/2020 г. на ОС – Благоевград), с което е оставено без уважение искането на КОНПИ за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, с която Комисията е осъдена да заплати държавна такса в размер на 28 986 лв., е правилно и следва да бъде потвърдено. В тази връзка са изложени аргументи, че приложим по спорното правоотношение е ЗПКОНПИ (понастоящем с наименование ЗОНПИ), където в текста на чл. 157, ал. 2 е предвидена отговорност за разноски за всяка от страните според изхода на спора.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Следва ли да се приемат получените по банкови сметки от трети лица парични средства, за които не е установен законен източник и основание за получаването им (без да се изследва обстоятелството дали третите лица са разполагали със средства за да бъдат предоставени), в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество като „приход“ и не трябва ли същите да намерят отражение в анализа за определяне размера на несъответствието и като „разход“?;

2. „Представляват ли „разход“ и следва ли като такъв да намерят отражение в анализа за определяне размера на несъответствието, средствата използвани за придобиване на впоследствие отчуждено имущество, в случай че не е установено преобразуването им в друго имущество?“;

3. „Следва ли да се приеме, че направените през проверявания период разходи за задгранични пътувания от проверяваните лица и изтеглените суми от сметки за погасяване на кредити, са включени (попадат) в предвидените разходи за издръжка по данни на Националния статистически институт, показател „Потребителски общ разход“, перо „Свободно време, културен отдих и образование“ или същите са разходи на самостоятелно основание и представляват извънреден разход за лицата?“.

Иска се достъп до касация и по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение.

Настоящият състав намира, че не са налице основание за допускане на обжалването.

По поставените първи два въпроса е формирана задължителна съдебна практика, опредметена в ТР № 4 от 18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. В мотивите към т. 1 на тълкувателния акт е прието, че предмет на отнемане е незаконно имущество (за което не е установен законен източник на доходи), налично към датата на проверката и формиращо стойността на „значителното несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ. Разяснено е, че стойността на т. н. „значително несъответствие“ е специално законово понятие, означаващо превишаване c най-малко 150 000 лв. стойността на имуществото (не на сбора на разходите) над общата стойност на нетния доход за проверявания период. Едва когато такова несъответствие е налице, на проверка подлежи това какви са доходите на проверяваното лице за изследвания период, какъв е източникът на тези доходи и дали същите съответстват на придобитото имущество или не. Посочено е, че това е така, защото целта на закона е да отнеме в полза на държавата незаконно придобитото от проверяваното лице имущество като се ограничат възможностите за незаконно обогатяване чрез придобиване на имущество и разпореждане с него. Такова обогатяване е налице само в случаите, когато между притежаваното от лицето имущество в началото на проверявания период и в края на проверявания период е налице необосновано превишение, при което имуществото се е увеличило в края на проверявания период. В случаите, когато няма такова увеличаване или е налице съответно намаляване на имуществото в края на проверявания период, то не е налице обогатяване, т. е. липсва имущество, което да подлежи на отнемане. Законодателят е имал предвид наличие на фиксиран от него актив в края на проверявания период, който не може да бъде обяснен и оправдан със законни източници на доходи. Паричните средства, които са изразходвани и не са налични, доколкото не е установено да са трансформирани в реални активи или да се намират по сметка на проверяването лице или на лицата по чл. чл. 143-146 ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ), не попадат в предметния обхват на чл. 141 и чл. 142, ал. 2 ЗПКОНПИ (ЗОНПИ), не подлежат на отнемане и не участват при формиране на несъответствието. В т. 2 на тълкувателното решение е застъпено становището, че не подлежи на отнемане в полза на държавата паричната равностойност на получените суми с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество. Посочено е, че предмет на отнемане могат да са налични парични средства, т. е. такива в икономическата им функция на запас от стойност (натрупани и неизразходвани средства) и в по-тясното им разбиране, налични по банкови сметки, ако за тях са налице и останалите условия за отнемане по закона. Не могат да бъдат предмет на отнемане, обаче парични средства, преминали през банковите сметки на лицето или през неговото имущество, но неналични към датата на предявяване на иска по чл. 153 ЗПКОНПИ (ЗОНПИ), респ. чл. 74, ал. 1 ЗОПДНПИ (отм.), тъй като законът не предвижда такава възможност. По реда на ЗПКОНПИ се отнема в полза на държавата незаконно придобито налично имущество, респ. не подлежат на отнемане доход, приход или разход. Въззивното решение е постановено в съответствие с дадените в тълкувателното решение разрешения, тъй като в него е прието, че отсъства релевантното „значително несъответствие“ по см. на §1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ между имуществото на ответниците, придобито в изследвания период и нетния им доход като предпоставка за отнемане на имуществото по реда на чл. 153 ЗОНПИ. Извършвайки преценка за наличие на превишаване c най - малко 150 000 лв. на стойността на имуществото (не на сбора на разходите) над общата стойност на нетния доход на ответниците за проверявания период, втората инстанция не е включила в имуществото и не е отнесла към разходите паричните средства, които са изразходвани и не са налични налични (вкл. сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му) в патримониума на ответниците в края на проверявания период, доколкото не е установено да са трансформирани в реални активи или да се намират по сметка на проверяваните лица. Те не попадат в предметния обхват на чл. 141 и чл. 142, ал. 2 ЗОНПИ, не подлежат на отнемане и не участват при формиране на несъответствието. Наличието на задължителна съдебна практика по повдигнатите въпроси и съобразяването й от въззивния съд при постановяване на решението, изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Третото питане касае отнасянето по номенклатурата на НСИ на разходите за издръжка и в частност дали се включват в тях разходите за задгранични пътувания на проверяваните лица и на изтеглените суми от техни сметки за погасяване на кредити. То обаче не удовлетворява общо основание за селектиране на жалбата (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), тъй като не обуславя правната воля на въззивния съд по обжалваното решение. Липсата на поставен релевантен правен въпрос само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат допълнителните основания за това –така мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, по питането липсва обосновка на страната относно наличието на соченото специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – няма изложени доводи за необходимостта от произнасяне на касационния съд по въпроса и за претендираното негово значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с оглед тълкуването, дадено с т. 4 от посочения по - горе тълкувателен акт.

Не може да се удовлетвори и искането за достъп до касация поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което касационен контрол (на решението по иска с правно основание чл. 153 ЗОНПИ) не може да се допусне.

По жалбата срещу въззивното решение в частта му с характер на определение – с което е потвърдено определението по чл. 248 ГПК на първоинстанционния съд относно присъдената с постановеното от последния решение държавна такса в тежест на Комисията, в размер от 28 986 лв.

По производството по тази жалба е касационно – чл. 274, ал. 3 вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Това е така, защото в описаната му по-горе част въззивното решение не може да бъде изменяно или допълвано по реда на чл. 248 ГПК, а единствено може да бъде обжалвано по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Селектирането на жалбата обаче при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не може да се осъществи. В изложението страната не се поставя правен въпрос и не обосновава наличието на хипотези по чл. 280, ал. 1 ГПК в контекста на разрешенията, дадени с въззивното решение в частта му с характер на определение – относно присъждането на дължимата за производството д. такса от първостепенния съд, възложена в тежест на ищеца. ВКС не е длъжен и не може да извежда релевантния правен въпрос от твърденията и доводите в жалбата, а може само да го уточни и конкретизира. Ето защо, доколкото липсва поставен правен въпрос с обуславящо изхода на този спор значение, касационен контрол на въззивното решение в частта му с характер на определение – за потвърждаване на определението по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, не следва да се допуска.

Вън от горното, за пълнота този състав на ВКС намира за необходимо да изтъкне и следното.

В трайната практика на ВКС е възприето разбирането, че в производството по ЗОНПИ Комисията не брани интереси от по-висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер. Разяснено е, че приложимият специален закон съдържа изрични норми относно присъждането на държавните такси и разноските – разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ предвижда, че с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. На основание чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ Комисията – ищец е освободена от внасянето на държавната такса само при подаването на исковата молба, респ. при подаването на жалби, като дължимата държавна такса се присъжда в зависимост от изхода на делото – чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. Предвид и на изричната норма на чл. 158, ал. 4 ЗОНПИ не намира опора в закона доводът, че КОНПИ не дължи държавна такса в това производство. Няма основание Комисията да се счита освободена от това задължение на основание особения случай по чл. 84, т. 1 ГПК. В практиката на ВКС е застъпено и становището, че държавната такса е финансово плащане със задължителен характер, което се налага едностранно от държавата и в случая тя изрично го е предвидила и спрямо КОНПИ в производството по ЗОНПИ, с нарочна разпоредба. Посочено е, че съдебната такса има и възпиращ ефект за ограничаване на напълно неоснователните искания, вкл. жалби, като това се отнася и за случаите, когато страна по делото е държавата или неин процесуален субституент – това са мерки, с които се ограничава неоснователното претендиране на права и разхищението на държавен ресурс, вкл. за разноски спрямо насрещните страни (виж определение № 5852/15.12.2025 г. по ч. гр. д. № 4655/2025 г.; определение № 2833/04.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3948/2023 г., и двете по описа на III г. о.; решение №147/16.09.2019 г. по гр. д. №1998/2018 г.,IV г.о. и др.

С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на адв. Г. – осъществяваща безплатна правна помощ и съдействие на ответниците в касационното производство – при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв, съгласно приложените договори за правна помощ. С оглед на защитавания интерес, обема на предоставената правна услуга – доколкото извършените действия от пълномощника ползват и двамата ответници в производството и защитата им не изисква релевиране на нарочни и отделни доводи за всеки от тях, тъй като е по общи факти), фактическата и правна сложност на делото – преминало само през фазата по допускане на обжалването на сочените основания за това, настоящият състав счита, че адвокатското възнаграждение на адв. Л. Г. при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде определено на сумата от 650 евро за всеки от двамата ответници, или общо 1 300 евро. Това е сумата, която ще следва да се присъди на адвоката, оказал безплатната правна помощ на страната в касационното производство.

Касаторът следва да бъде осъден да заплати и по сметка на Върховен касационен съд сумата от 15. 34 евро (изчислена при условията на чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ) – държавна такса за производството по чл. 288 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,