Определение № 766 от 10.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2894/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Ж. В. Н. чрез адвокат Б. И. Ч. от АК-Б. срещу решение № 52 от 14.04.2020 г. по в.гр.д. № 37/2020 г. на Апелативен съд Варна в частта, с която се потвърждава решение № 1144/14.10.2019 г. по гр.д. № 104/2019 г. по описа на Окръжен съд Варна и е уважен предявеният от Х. К. Р. Ф. А. против Ж. В. Н. иск по чл.284, ал.2 ЗЗД за сумата от 10 738.41 евро. Решението в частта, в която е отхвърлен иска по чл.59, ал.1 ЗЗД, за сумата 19 261.59 евро, не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо и неправилно в обжалваната част, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, по уточнени при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК въпроси: 1. Кои са пасивно легитимираните страни в производството по предявен иск по чл.284, ал.2 ГПК в хипотезата на въведено твърдение за устно сключен договор за поръчка, когато последната е изпълнена от преупълномощено от пълномощника лице? 2. Може ли да се приеме, че между доверителя и преупълномощеното лице е възникнал пряко договор за поръчка и това лице дължи отчет и предаване на изпълнението съгласно чл.284, ал.2 ЗЗД директно на доверителя? 3. При устен договор за поръчка, съгласно който едно физическо лице - доверител възлага на друго физическо лице - довереник да разходва негови лични парични средства за разходи на дружество, в което доверителят е управител и съдружник, кои са материално и процесуалноправно легитимираните лица да участват в производството по иск с правно основание чл.284, ал.2 ЗЗД? Касаторът счита, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба Х. К. Р. Ф. А. чрез адвокат К. О. от АК-В. е подал писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. За да постанови решението въззивният съд е приел, че на 26.04.2007 г. ищецът е превел по личната си банковата сметка в България сумата от 72 000 евро, от които ответницата е изтеглила в периода 26.04.2007 г. - 10.09.2008 г. общо 71 638.46 евро, легитимирайки се с пълномощно от 20.02.2007 г. да представлява Х. А. и Е. С., лично и в качеството им на управляващи и представляващи „Ханела Интернешънъл“ ООД като извършва действия от тяхно име, включително да тегли суми от банковите им сметки. Съдът е установил, че преведената парична сума е следвало да се покрие възнаграждението на трето лице по сключения между него и дружеството чрез Ж. Н. договор от 02.05.2007 г. за извършване на услуги по промяна на предназначението на поземлени имоти. Според съда, въпросите в тази връзка са били обсъждани лично между спорещите страни, поради което твърденията за преки договорки между тях са основателни и се доказва договор за поръчка. Според мотивите на решението, извършените плащания за възнаграждение по договора от 02.05.2007 г. са в размер на общо 40 492.51 лева, но се дължи общо 61495 лева, поради което ответницата дължи остатъка от 21 002.49 лева или 10 738.41 евро, които не са изплатени на третото лице и не са отчетени съгласно изискванията на чл.284, ал.2 ЗЗД, вр. чл.287 ЗЗД. Вземането на ищеца не е погасено по давност, поради което предявената от него претенция в тази част е основателна. Не са налице процесуални нарушения във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск, с оглед на което доводите за касатора за недопустимост на решението са неоснователни. Поставените в тази връзка въпроси относно процесуалноправната и материалноправната легитимация на страните по предявен иск на основание чл.284, ал.2 ГПК, не са разрешени в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС в решение № 65/27.04.2016 г. по гр.д. № 3693/2015 г., III г.о., решение № 28/04.03.2020 г. по гр.д. № 2386/2019 г., I г.о., решение № 64/15.07.2020 г. по гр.д. № 2313/2019 г., III г.о. и решение № 249/23.07.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г., IV г.о., с които се приема, че процесуалната легитимация е положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно, като изхожда от въведените в исковата молба твърдения - по тях ответникът организира защитата си и съдът дължи решение по същество, с оглед заявения от ищеца предмет. Надлежни или легитимирани страни по делото са тези, които претендират, че са носители на материални права, засегнати от възникналия правен спор. Спорното материално право се индивидуализира чрез правопораждащия юридически факт, субектите на спорното правоотношение и неговото съдържание, и се въвежда в процеса с исковата молба чрез посочване на основанието и петитума на иска, т.е. процесуалноправаната легитимация се определя от ищеца в исковата молба. В случая, ищецът като физическо лице е предявил искове срещу ответницата /касатор по делото/, с оглед на което тя е пасивно процесуално легитимирана да отговаря по тях. От съдържанието на исковата молба е видно, че ищецът претендира връщане на парична сума, за която твърди, че е била изтеглена от личната му банкова сметка с пълномощно въз основа на сключен договор за поръчка в качеството им на физически лица, но ответницата не е изпълнила задължението си по чл.284, ал.2 ЗЗД. Изложените в тази връзка съображения за допуснати процесуални нарушения при събирането и анализа на доказателствата по делото, както и доводите, че действията на ответницата са в качеството й на довереник на представляваното от ищеца дружество, имат значение за основателността на предявения иск, а не за неговата допустимост. Отговорът на въпроса дали между доверителя и преупълномощеното лице е възникнал договор за поръчка и преупълномощеният дължи отчет и предаване на всичко, което е получил в изпълнение на поръчката съгласно чл.284, ал.2 ЗЗД директно на доверителя, е свързан с обсъждане на събрания доказателствен материал по делото, поради което не покрива изискванията за правен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. За уважаването на иск по чл.284, ал.2 ЗЗД е без значение дали овластяването е по договор за поръчка или чрез упълномощаване и конклудентно е изразена волята на пълномощника за обвързване от договора за поръчка. Преценката за наличие на облигационно правоотношение между страните, обаче, се предпоставя от анализ на събраните доказателства по конкретното дело, а възприетите от съда изводи не могат да се проверяват за необоснованост в производството по селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. Отделно, в съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с решение № 208/29.07.2013 г. по гр.д.№ 916/2012 г., IV г.о., решение № 11/03.02.2015 г. по гр.д.№ 3889/2014 г., IV г.о., решение № 239/08.06.2015 г. по гр.д.№ 7200/2014 г., IV г.о. и решение № 338/27.03.2018 г. по гр.д.№ 706/2017 г., IV г.о., се приема, че договорът за поръчка е неформален и съществуването му, при отсъствие на писмена форма, подлежи на доказване с всички допустими доказателствени средства. Едностранният характер на упълномощаването като правна сделка не е основание да бъде изключен нейният каузален характер, а наличието на мандатно правоотношение може да се установи както от упълномощителната сделка, така и от съдържанието на нотариалния акт, в който е оформена продажбата, когато в него е записано, че пълномощникът действа от името и за сметка на упълномощителя. В решение № 338/27.03.2018 г. по гр.д. № 706/2017 г. на ВКС, IV г.о., се приема също, че с упражняването на представителната си власт пълномощникът може да се обвърже от договор за поръчка със съдържание според извършените в рамките на упълномощаването действия, доколкото с конклудентните си действия изразява воля за това, която съвпада в изявената от упълномощителя воля. О. чрез упълномощаване е отделна правна сделка, която може да се прибави или не към договора за поръчка, тъй като упълномощаването е едностранна сделка, която създава единствено представителната власт на пълномощника, без да го задължава да извършва правни действия. Когато, обаче, упражнява представителната власт в качеството на довереник, пълномощникът е длъжен да изпълни поръчката с грижата на добър стопанин, да пази имуществото, да уведоми доверителя за изпълнението, като му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. Ако не направи това, а се разпореди с полученото в изпълнение на поръчката в свой или в чужд интерес, пълномощникът носи отговорност за неизпълнение на задълженията си по договора за поръчка. Въззивният съд приема в случая, че от доказателствата се установяват твърденията за преки договорки по отношение на заплащането на възнаграждение на трето лице, които покриват фактическия състав на договор за поръчка, а пълномощникът е упражнил представителната власт в рамките на упълномощаването, поради което следва да отговаря за разходваните средства. Изводите на съда са в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, че овластяването чрез пълномощно определя съдържанието на външните отношения /рамките на представителна власт на пълномощника/, а вътрешните - между довереник и доверител се определят от договора. Предвид изложените съображения, поставените в изложението въпроси не обуславят основанието за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС. Съществуващата съдебна практика на Върховния касационен съд е уеднаквена и при липса на аргументи същата да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.284, ал.2 ЗЗД не може да се приеме, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение